О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 480
София, 19.04.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети април през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1685 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
С определение без номер от 28 юли 2011 г. производството по делото бе спряно до постановяване на тълкувателно решение по тълк.д. № 2/2011 г. на ОСГТК. Предвид постановяване на решение № 2 от 29 февруари 2012 г. по същото тълкувателно дело, производството по настоящия спор следва да бъде възобновено.
Образувано е по касационната жалба на П. Г. П. (лице с юридическа правоспособност) от [населено място], против въззивното решение № 1241 от 22 март 2010 г., постановено по гр.д. № 8062 по описа на Софийския градски за 2009 г., с което е оставено в сила решение без номер от 6 април 2009 г., постановено по гр.д. № 2420 по описа на районния съд в гр. София за 2008 г. за отхвърляне исковете на П. против Н. к. “Ж. и.” за присъждане на обезщетение за търпени във връзка с признатото за незаконосъобразно уволнение имуществени вреди в размер на 5231 лева разлика между възнаграждението, което би получавал, ако не бе уволнен и възнаграждението, което е получавал на заеманата през същия период 1 януари 2003 г. – 31 май 2003 г. длъжност, и сумата от 4237,50 лева неполучени допълнителни парични средства за храна по К. за периода 1 март 2003 г. – 16 май 2007 г.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно, защото въззивният съд е имал събрани доказателства, че е осъществен деликт – издадена незаконна заповед от служител на ответника за прекратяване на трудовия договор на касатора за длъжността главен юрисконсулт с Н. к. “Ж. и.”; вследствие на деликта касаторът претърпял вреди – пропуснати ползи в размер на исковата сума, като вредите са в пряка и непосредствена причинна връзка с последиците от осъществения деликт от служител на ответника, който с груба небрежност изпълнява служебните си задължения, в което се състои и неговата лична вина; в първата инстанция не е оборена законовата презумпция за виновност на неговия служител при осъществяване на деликта – служителят еднолично и самоволно незаконно е иззел функциите на друг по-висшестоящ орган; отговорността на ответника е по реда на чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, която изключва действието на всякакви, включително и трудови договорни правоотношения; въззивният съд грубо игнорирал съществуването на института “непозволено увреждане” и се произнесъл не по предявения иск, а по трудов спор, поради което атакуваното решение е недопустимо; претенцията няма основание в оставането без работа на касатора и за нея не се отнася защитата по чл. 225 КТ. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че атакуваното решение е недопустимо, защото въззивният съд се е произнесъл по трудов спор, а не по искането за репариране на понесени вреди от деликт, в противоречие с практиката на ВС. Сочат се три решения на ВС.
Ответникът Д. п. “Н. к. “Ж. и.”, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от генералния директор М. Л., чрез юрисконсулт К. К., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочи доводи за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приел, че отговорността на работодателя при незаконосъобразно прекратяване на трудовото правоотношение е договорна и е уредена в специален акт – КТ, изключващ ангажирането на деликтната отговорност по ЗЗД; отговорността за претърпени вреди е ограничена до хипотезите на чл. 225, ал. 1 и 2 КТ; няма законово основание за осъждане на ответника по иска по реда на чл. 49 ЗЗД за вреди на служителя от незаконното уволнение, тъй като отговорността му се свежда само до разпоредбите на чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане по поставения от касаторите правен проблем – твърдението му за недопустимост на атакуваното решение, тъй като въззивният съд се бил произнесъл по трудов спор. Видно от мотивите на атакуваното решение, въззивният съд е приел, че отговорността на работодателя е ограничена до хипотезите на чл. 225 КТ и няма законово основание за осъждане на работодателя по реда на чл. 49 ЗЗД за вреди на служителя от незаконното му уволнение. В случая обусловилото изхода на спора разрешение на въззивния съд е по въпроса носи ли работодателят отговорност за имуществени вреди, произтекли вследствие незаконно прекратяване на трудово правоотношение с ищеца, извън срока по чл. 225, ал. 1 КТ, при твърдение за осъществен от служител на работодателя деликт, и именно в тази насока са представените от касатора решения на ВС. Подобен правен въпрос обаче не е поставен, поради което липсва общото основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, както разпорежда т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. Макар същото тълкувателно решение да задължава съда да допусне касационното обжалване при вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, както се твърди от касатора, касационният съд в настоящия си състав приема, че тази хипотеза не е налице в процесния случай, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по трудов спор, а е приел, че вреди, произтекли от незаконно уволнение, не могат да се претендират по реда на чл. 49 ЗЗД, поради което не е налице произнасяне по непредявен иск.
Предвид характера на предявения иск касаторът дължи държавна такса за производството по допускане на касационното обжалване по реда на чл. 18, ал. 2, т. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Към касационната жалба е приложена и молба, с която касаторът иска да бъде освободен от заплащане на държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК, като прилага декларация за гражданско, семейно и имотно състояние. В молбата се сочи, че касаторът нямал трудови доходи за периода 1 март 2004 г. до възстановяването му на работа на 9 ноември 2009 г., като на следващия ден трудовия му договор бил прекратен поради пенсиониране. От декларацията е видно, че касаторът е женен, притежава ? идеална част от апартамент и празно дворно място, а съпругата му притежава 1/3 ид. ч. от друг апартамент. От представената декларация не се изяснява достатъчно имущественото състояние на молителя – извън притежаваното недвижимо имущество, не е ясно какви са доходите на касатора и семейството му, както и другите обстоятелства по чл. 83, ал. 2 ГПК, поради което съдът приема, че липсва основание касаторът да бъде освободен от внасяне на дължимата държавна такса по на чл. 18, ал. 2, т. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр.д. № 1685 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2010 г.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1241 от 22 март 2010 г., постановено по гр.д. № 8062 по описа на Софийския градски за 2009 г.
Определението не подлежи на обжалване в тази част.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на П. Г. П. от [населено място] да бъде освободен от заплащане на държавна такса за касационното обжалване.
ОСЪЖДА П. Г. П., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], ет. 2, да заплати по сметката на ВКС държавна такса от 30,00 (тридесет) лева за производството по допускане на касационното обжалване.
В тази част определението подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от получаването на препис от него пред друг тричленен състав на гражданската колегия на ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: