ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 492
София, 21.04.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети април две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 827 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на Б. С. – прокурор в А. п. /АП/ С. – като представляващ П.на РБ /П./ и като страна по чл.10 ал.1 от ЗОДОВ срещу решението на Софийския апелативен съд /САС/ от 15.ІІ.2011г. по в.гр.д. № 589/2010г.
Ответникът по касационната жалба С. Й. П. от София не е дал отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение САС по въззивни жалби на ищеца С. Й..П. и на ответника П. е отменил решението на СГС от 01.VІ.2010г. по гр.д. № 3709/2009г. в отхвърлителната му част за разликата над сумата 25000лв. до 50000лв. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил П. да заплати на С. П. на основание чл.2 т.2 от ЗОДОВ още 25000лв. обезщетение за причинените му неимуществени вреди, изразили се в унижение, негативни емоции, уронено добро име, разпаднати търговски контакти, неудобства поради липса на финансови средства, проявен психически лабилитет, социална изолация и негативи поради влошени семейни отношения, предизвинани от повдигането и поддържането на обвинение за престъпление по чл.211 пр.1 във вр. с чл.209 ал.1 вр. с чл.26 НК, за което има влязла в сила оправдателна присъда по НОХД № 6562/2003г. по описа на СРС, ведно със законната лихва, считано от 29.ХІ.2007г. до окончателното изплащане, и е потвърдил първоинстанционното решение в уважителната му част за присъдените на ищеца 25000лв. обезщетение за неимуществени вреди.
За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид, че с постановление от 03.ІV.1996г. на следовател при ІІ Р. на ищеца е повдигнато обвинение за посоченото престъпление и на същата дата му е взета мярка за неотклонение „задържане под стража”, че мярката за неотклонение е изменена с определение на СРС от 04.ІХ.1997г., като на 10.ІХ.1997г. фактическото задържане е приключило, че на 21.ІV.2004г. е отменена и взетата мярка по чл.75 т.3 от ЗБДС, че с влязла в сила на 29.ХІ.2007г. присъда на СРС по НОХД № 6562/2003г. ищецът е оправдан по повдигнатото му обвинение. Съдът е кредитирал показанията на св.Б. за въздействието на наказателния процес върху ищеца, върху семейните и обществените му отношения и търговската му дейност. Прието е въз основа на доказателствата, че ищецът е претърпял неимуществени вреди. При определяне на размера им са отчетени дългата продължителност на процеса, обосноваваща безусловното прерастване спрямо обвиняемия на стреса от повдигането на обвинение в дистрес, принудителните неоснователни ограничения при определяне режима на живот и свободата на личността през продължителен период от време поради наложената най-тежка мярка за неотклонение и такава по ЗБДС, свързаната с това сациална изолация, разпадът на социалните контакти, вкл. с най-близките хора, чувството за безпомощност, отчаяние, тревога и аутсайдерство. Като свидетелство за дълбочината на негативните изживявания и трайните последици от тях съдът е отчел обстоятелството, че понастоящем ишщецът не е трудово и социално активен, закрил е търговските си дружества и не може да се реинтегрира в средата си. При това положение е приел, че обезщетение в размер на 50000лв. е в съответствие с принципа за справедливост, заложен в чл.52 от ЗЗД. Съдът е оценил като неоснователно възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат, тъй като обвинението не било незаконосъобразно.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпроса за определяне на неимуществените вреди, което следвало да се извърши след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост, в противоречие с т.11 от ППВС № 4/1968г., с т.3 и т.11 от ТР № 3/2004г., защото част от твърдяните от ищеца неимуществени вреди, без те да са посочени конкретно, не били пряка и непосредствена последица от увреждането, както и с т.19 от ТР № 1/04.І.2001г. на ОСГК поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Въззивният съд се произнесъл и по въпроса относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди и как се прилага общественият критерии за справедливост, който бил решаван противоречиво от съдилищата. При сравнително сходни случаи /обективирани в три решения/ размерите на обезщетенията били определени при големи различия.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай първият поставен от касатора процесуалноправен въпрос е бланкетен. Не са посочени „конкретните обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД”, които е следвало да бъдат взети предвид, както и кои от твърдяните от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, а това е пречка за преценка дали по този въпрос въззивният съд се е произнесъл, и то в противоречие със сочената задължителна практика на ВС по т.ІІ от ППВС № 4/1968г. и по т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г. на ОСГК. Не е налице и твърдяната липса на мотиви за причинно-следствената връзка между незаконосъобразното обвинение и претърпените от ищеца неимуществени вреди.
По въпроса за приложението на чл.52 от ЗЗД с представените от касатора съдебни решения не се обосновава наличие на противоречива практика. В тази насока противоречива би била практиката по решения, с които са определени значително различаващи се по размер обезщетения /като част от едни и същи или по-големи от уважените размери, а не поради по-малки предявени размери/ за случаи, напълно сходни или сходни в основните факти, касаещи вида и тежестта на уврежданията /в този смисъл решение № 830/20.ХІІ.2010г. по гр.д. № 1898/2009г. на ВКС ІV ГО, постановено по реда на чл.290 и следв. от ГПК/.
С представеното решение № 35/26.І.2009г. по гр.д. № 6122/2007г. на ВКС І ГО е прието, че обезщетение в размер на 5000лв. за неимуществени вреди от неоснователно обвинение за престъпление измама, с наложена мярка за неотклонение „парична гаранция”, при установени злепоставяне на доброто име и накърняване на честта и достойнството на ищеца, който бил обиден, притеснен и депресиран от обвинението, и че поради мярката за неотклонение не могъл да придружи съпруга си за лечение в чужбина, е в съответствие с принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД.
С решение № 78/18.ІІ.2009г. по гр.д. № 5838/2007г. ВКС ІІ ГО е определил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5500лв. за престъпление по чл.209 ал.1 и ал.2 от НК, вземайки предвид в тази връзка и продължилото 3 години и половина наказателно производство, че наложената мярка за неотклонение „подписка” е ограничила правото на ищеца на свободно придвижване в страната и възможността да напуска пределите на България, че обвинението е предизвикало у него отрицателни психически и емоционални преживявания, отразило се на съществуващите хронични заболявания и тяхното развитие.
С решение № 324/17.ХІ.2009г. по гр.д. № 711/2009г. П..АС е определил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 35000лв. за повдигнати през май 1997г. обвинения по чл.282 ал.2, чл.201 ал.2 и чл.202 ал.1 от Н., по които ищецът е оправдан с влязла в сила през юни 2008г. присъда, вземайки предвид и че през 11 годишния период ищецът е бил подложен на значителен психически и емоционален стрес поради неоснователното обвинение в тежки престъпления, че се чувствал злепоставен пред обществото и в социалния си кръг, изолирал се и избягвал контакти, станал отчужден, провалил се семейния му статус, децата му израсли в обстановка на несигурност и недоверие, прибягвал към употреба на успокоителни медикаменти, по негативен начин се повлияла трудовата му дейност и социална реализация, тъй като наказателното преследване придобило гласност.
Съпоставката между посочените решения и атакуваното в настоящото производство налага извод за липса на сходство във фактическите обстоятелства, представляващи основания на заявените претенции, и, респективно, за липса на противоречива практика. В тази връзка следва да се посочи, че приложението на чл.52 от ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни по вид и тежест, което обуславя различие в увреждането и в размерите на обезщетенията. Това обуславя невъзможността да се определят единни количествени критерии, приложими при всеки разглеждан случай. С оглед на изложеното допускането на касационно обжалване по поставения материалноправен въпрос не би довело нито до уеднаквяване на съдебната практика, нито до точното прилагане на закона и до развитие на правото.
Ето защо касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд № 374 от 15.ІІ.2011г. по гр.д. № 589/2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: