О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 352
Гр.С., 04.04.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми март през двехиляди и шестнадесета година, в състав
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.910 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. С. В. срещу решение на Великотърновски окръжен съд №.614/20.11.15 по г.д. №.881/15 – с което е потвърдено решение №.598/3.07.15 по г.д. №.4021/14 на Великотърновски районен съд за уважаване на предявен срещу касатора иск с правно основание чл.415 ГПК.
Ответната страна [фирма] оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил за основателен предявения иск с правно основание чл.415 ал.1 ГПК – за признаване за установено, че касаторът дължи 17590лв. обезщетение за неизпълнен договор по чл.234 КТ, ведно със законната лихва считано от 25.09.14 до окончателното изплащане, и е потвърдил първоинстанционното решение, с което той е уважен. За да достигне до този извод е приел, че страните са били обвързани от договор за придобиване на специалност /от 2.02.09г./ и от трудово правоотношение, което е било прекратено от Т.В. преди изтичане на срока /пет години/, през който се е задължил да работи в лечебното заведение след придобиване на специалността „лъчелечение” – поради което и той дължи предвиденото в договора обезщетение за неизпълнение. От фактическа страна е приел за установено, че: с договора по чл.234 КТ работодателят се е задължил да заплати разноските по обучението – командировъчни /дневни, пътни, нощувки/, както и да разреши платен годишен отпуск по чл.169 ал.3 КТ – срещу което работникът се е задължил за завърши обучение в срок и да работи не по-малко от 5г. считано от полагане на държавния изпит в лечебното заведение – като в противен случай дължи връщане на цялата изразходвана от работодателя му сума за обучението /чл.11/; специалността е била придобита след успешно положен изпит на 1.06.13г.; след тази дата до прекратяване на трудовото правоотношение лекарят е заемал длъжностите „ординатор в радиологично отделение” и „началник на отделение по лъчелечение” – като е бил включен и в Приложение №.1 към сключения с НЗОК рамков договор за осъществяване на медицинска помощ с право да работи по клинични пътеки в качеството си на пряк изпълнител; до 1.01.2014г. е получавал допълнителни приходи от дейност по клинични пътеки в лечебното заведение, представляващи от 30% до 50% от възнаграждението му; считано от 1.09.2014г. е прекратил трудовия си договор на основание чл.326 ал.1 вр. с чл.335 ал.2 т.1 КТ; разходите, които лечебното заведение е направило за придобиване на специалността – командировки, дневни, пътни, за целия срок на обучението, възлизат на 17590лв.; след покана те не са били възстановени.
От правна страна въззивната инстанция е намерила за неоснователно и некореспондиращо с доказателствата възражението, че работодателят е станал причина за прекратяване на трудовото правоотношение, тъй като не е осигурил условия за работа по специалността в периода, в който обвързва работника да престира труда си. Посочила е, че и за двете заемани от Т.В. длъжности /„ординатор в радиологично отделение” и „началник на отделение по лъчелечение”/ се е изисквала специалност по „медицинска радиология”-и следователно работникът е престирал труда си на длъжност, съответна на придобитата квалификация – макар в договора да не е било поето задължение за осигуряване на работа по придобитата квалификация от работодателя. От друга страна последният е изпълнил всички предвидени в споразумението задължения /посочени по-горе/, и е изправна страна по него. Договорът по чл.234 КТ има характер на трудов, но по отношение на въпросите, свързани с неговото изпълнение и последиците му, са приложими общите правила за договорите и изпълнението, респективно по отношение на отговорността за неизпълнение следва да се приложи гражданския закон. Единствената причина за неизпълнението на задължението за работа в продължение на 5години при работодателя е едностранното прекратяване на трудовото правоотношение от работника. Сочените обстоятелства, които последният твърди, че водят до изключване или намаляне на установената в договора отговорност, са несъвместими с хипотезите на чл.81 ал.1 и чл.83 ал.1 и ал.2 ЗЗД. Възражението, че молбата на Т.В. за прекратяване на трудовото правоотношение неправилно е възприета като несъобразяване с клаузите на договора по чл.234 КТ, е намерено за неоснователно. Съдът е посочил, че начина, по който е структурирана /с поставяне на първо място желанието за прекратяване на договора по взаимно съгласие, а при липса на такова – да се счита за прекратен с предизвестие/, не сочи на заявяване на воля за преназначаване на друга длъжност /противно на твърденията в жалбата, че молбата е представлявала покана за преуреждане на отношенията и назначаване на жалбоподателя на длъжност лекар със специалност „лъчелечение”/ – още повече, че е мотивирана и с реално предлагани услуги от други работодатели при многократно по-добри условия на работа. Заключил е, че основното й предназначение е било да инициира прекратяване на съществуващото трудово правоотношение. Отразено е и, че липсата на конкретно посочена длъжност, която придобилият специалност следва да заема през последващите 5г., трябва да се тълкува съобразно същността на договора, като интереса на рабодателя да ползва повишените качества на работника по придобитата специалност очертава длъжностите, които би работил през следващите 5 години. В този смисъл стесняването на възможните позиции само до длъжността „ординатор” е неаргументирано – всяка длъжност, свързана с прилагане на знанията и уменията по необходимата специалност, се намира в обхвата на задълженията на работника по договора, сключен на основание чл.234 КТ. Поради това и прекратяването на трудовия договор, сключен за длъжността „Началник на отделение по лъчелечение”, представлява неизпълнение на поетото задължение след придобиване на специалност „лъчелечение” да остане на работа при работодателя през 5 години. Съдът е отбелязал, че доколкото брутното трудово възнаграждение за тази длъжност е било безспорно намалено, причините са обективни предвид начина на финансиране на лечебното заведение; не се установява и, че допълнителните приходи към основното трудово възнаграждение от клинични пътеки са нормативно, индивидуално или конкретно уговорени като елемент от възнаграждението към трудовия договор – поради което и приходите от клиничните пътеки не са елемент от трудовото възнаграждение. Отразено е и, че твърденията на Т. В., че размерът на възнаграждението го е мотивирал да сключи договора за придобиване на специалност, биха имали значение единствено ако е договорен конкретен размер на трудово възнаграждение за периода след придобиване на специалността – каквато клауза липсва. В случая клауза, задължаваща работодателя да плаща определено възнаграждение, не е предвидена. Освен това след придобиване на специалността жалбоподателят е получил увеличение на основното трудово възнаграждение при подписване на допълнително споразумение на основание чл.237 КТ. Подписвайки това споразумение към трудовия договор и новия трудов договор за „началник на отделение по лъчетерапия”, той се е съгласил с договорения в тях размер на основното му възнаграждение, както и допълнителното такова с постоянен характер за прослужено време. Договарянето на трудово възнаграждение в подписаните от жалбоподателя трудови договори предопределя възраженията, свързани с размера му, като неотносими към спора относно неизпълнението на една допълнително създадена между страните облигационна връзка по силата на договор за придобиване на специалност.
Съдът е приел, че вредата на работодателя от неизпълнението на задължението за работа при него при определен срок се съизмерява с разходите, които е направил за обучението – платени командировъчни, поради което и уговорката при неизпълнение на това задължение да се дължи неустойка в този размер не противоречи на справедливостта, добросъвестността и принципа за предотвратяване на неоснователно обогатяване. При това положение щом е бил уговорен размер на обезщетение, при неизпълнение работникът дължи точно този размер – без значение дали е налице частично неизпълнение или не. За договора за придобиване на специалност са приложими общите правила на ЗЗД, съответно, при неспазване на постигнатите в него договорки – и при неизпълнение на задължението на работника да работи определен срок при работодателя, следва да намерят приложение общите правила за отговорността при договорно неизпълнение и да се присъди обезщетението /по вид и размер/, както е уговорено в специално сключения за целта договор за придобиване на специалност – а именно- „цялата сума, изразходвана за обучението на работника” – 17590лв. – която се установява от документите по делото.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1. ”Длъжен ли е въззивният съд да събере доказателство, което е допуснато от него, с оглед направена преценка за необходимост от ново установяване на факт, поради допуснато от първоинстанционния съд нарушаване на съдопроизводствени правила, свързани с доказването му?”; 2. „Допустими и относими ли са свидетелски показания относно поведението на работодателя преди прекратяване на трудовото правоотношение за установяване на условията на работа, предоставени от последния, при въведено възражение по реда на чл.83 ал.1 ЗЗД за изключващи отговорността на работника/служителя обстоятелства по повод претендирано неизпълнение на срочно задължение за престиране на труд при същия работодателя, възникнало по силата на договор по чл.234 КТ?” /чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК – ТР 1/13 по т.д.№.1/13 ОСГТК на ВКС; реш.№.423/27.03.14 по г.д.№.2145/13, ІV ГО на ВКС/; 3. „Изчерпват ли се задълженията на работодателя, страна по договор, сключен на основание чл.234 КТ, с факта на изпълнение на задължението за заплащане на уговорените между страните разноски за обучението и с предоставяне на необходимия за същото отпуск или в кръга на релевантните въпроси за определяне обема на предоставеното изпълнение и отговорността при неизпълнение се включват и осигурените условия за работа по специалността в периода, в който обвързва служителя си да престира труда си при него? В тази връзка произтича ли задължението на работодателя да осигури подходящи условия на труд, в това число да поддържа конкурентно ниво на възнаграждението за полагания труд, от същността на сключения на основание чл.234 КТ договор?”; 4. ”О. характер на въпросите, свързани с изпълнението и отговорността, основани на договор за повишаване на квалификацията, сключен по реда на чл.234 КТ, изключва ли преценката на осигурените от работодателя условия на труд /в това число размера на трудовото възнаграждение/ през периода, за който се е задължил да престира труда си при него работника/служителя, в случай, че е въведено от последния възражение за наличие на предпоставките на чл.83 ал.1 и/или ал.2 ЗЗД? Длъжен ли е в този случай съдът да изследва причините, довели до прекратяване на трудовото правоотношение, преди решаване на въпроса за размера на отговорността при неизпълнение на задължението за работа в определен по договора по чл.234 КТ срок?” /реш.31/22.03.12 по г.д.№.1393/10, ІV ГО на ВКС; реш. от 13.02.06 по г.д.№.477/05 ВТ Апелативен съд-без доказателства за влизане в сила/. 5.”О. характер на въпросите, свързани с изпълнението и отговорността, основани на договор за повишаване на квалификацията, сключен по реда на чл.234 КТ, изключва ли приложимостта на разпоредбата на чл.81 ЗЗД при въведено възражение за това, когато страната, неизпълнила задължението си, твърди, че не е отговорна за това, и извежда причините от действието на сключения между страните трудов договор и поведението на работодателя въобще по повод съществуването на трудовия договор?”; 6. „Във връзка с горното, несъгласието на работодателя да прекрати трудовоправната си връзка със повишилия квалификацията си служител, при поканването му, в срока на отправено от последния предизвестие за прекратяване на трудов договор за длъжност, за която смята, че престира в повече от поетия дълг по договор, представлява ли виновно създадена от самия работодател причина, за неизпълнение на договора за придобиване на специалност и/или съставлява ли липса на необходимо съгласие на работодателя за предоставяне от страна на работника/служителя на уговореното по договора изпълнение?” /реш.227/19.04.11 по г.д.№.1867/10, №ІV ГО на ВКС; реш.№.13/23.02.09 по г.д.№.304/08 на Кърджалийски окръжен съд/; 7. „Представлява ли престиране в повече от дълга, произтичащ от договор, сключен на основание чл.234 КТ, заемане от повишилия квалификацията си работник/служител длъжност, за която освен придобитата специалност, нормативно и по длъжностна характеристика са въведени изисквания за професионален стаж и опит, които той не притежава, и е вменено изпълнението на трудови функции, /вкл. ръководни такива/, пряко свързани с тези допълнителни изисквания, но не и с придобитата специалност?”; 8. ”Поетия дълг по силата на договор за повишаване на квалификацията, сключен по реда на чл.234 КТ, от страна на работник, служител за престиране на труд при същия работодател за определен срок след придобиване на квалификацията, ограничава ли правото му на свободен избор да работи през същия период от време при втори работодател?”; 9. „Необходимо ли е да се извършва преценка при уговорена клауза за неустойка дали същата е в съответствие с добрите нрави и принципа на справедливостта, респективно следва ли при ангажиране на отговорността на служителя по договор, сключен по реда на чл.234 КТ, да се съобрази и приспадне отработеното време след придобиване на специалността?” /реш.№.326/19.05.10 по г.д.№.706/№9, ІV ГО на ВКС; реш.№.272/5.10.11 по г.д.№.1637/10, ВКС; реш. №.9/14.02.12 по г.д.№.689/12, ІІІ ГО на ВКС/; 10. „Може ли формирането на доход за полагания труд след придобиване на специалност, който е в размер на 50 или дори 60% по-нисък спрямо размера на формирания и заплащан на служителите със специалност такъв към момента на сключване на договора по чл.234 КТ, да освободи служителя от отговорността да работи в уговорения по същия договор времеви период, поради занижаване на условията на труд, при които се е съгласил да поеме задължението за бъдеща престация, особено щом в обема на задълженията за длъжността не е настъпила промяна?”.
Настоящият състав намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице.
По отношение на първите два въпроса се сочи противоречие с практиката на ВКС – ТР 1/2013 на ОСГТК на ВКС и реш.№.423/27.03.14 по г.д.№.2145/13 по г.д.№.2145/13, ІV ГО на ВКС. Така цитираната практика, обаче, е неотносима към тях. ТР 1/13 ОСГТК, т.3, касае задължение на въззивния съд да събере доказателства, които се събират служебно от съда, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В случая от една страна първият въпрос е свързан със събиране на вече допуснато доказателство, а от друга въззивният съд не е процедирал в отклонение от горната практика. Той е допуснал изслушване на експертно заключение със задача по жалбата и го е приел, като е отказал изслушване на ново такова предвид липса на предпоставките на чл.201 ГПК и доколкото с оглед предмета на делото то е неотносимо и не е необходимо за правилното му решаване – а искането за гласни доказателства е отхвърлено с мотиви, че фактите, за които се искат, нямат значение за решаване на делото. Р..№.423/27.03.14 в тълкувателната си част е постановено по въпроса относно причинната връзка между липсата и действията и бездействията на отчетника при осъдителен иск с правно основание чл.211 вр. с чл.207 ал.1 т.2 КТ – и предвид това няма никаква връзка с първите два въпроса.
С въпроси с номера три, четири и пет се цели поставяне на проблема за обхвата на задълженията на работодател по договор, сключен по реда на чл.234 КТ, необходимостта от изследване на надлежното изпълнение на задължението му при възражение за неизпълнение и приложимостта на правилата на чл.83 ЗЗД. Отговорите на въпросите в частта им относно обхвата на задълженията на работодателя по договор, сключен по реда на чл.234 КТ, изискват преценка на конкретните доказателства, респективно на клаузите на съответния договор. В практиката няма спор, че уредбата на професионалната квалификация по КТ е изградена върху договорния принцип, като в рамките на договорната свобода на страните е установена известна закрила на труд /например максимален срок на задължението по чл.234 ал.3 т.1 КТ за работа при този работодател/ /реш.№.272/5.10.11 по г.д.№.1637/10, ІІІ ГО/. Поради това и именно с оглед уговореното между страните, при тълкуването му съобразно чл.20 ЗЗД, трябва да се определят и конкретните задължения по всеки договор /които могат да са различни предвид договорната свобода/ – каквато дейност по преценка на доказателствата касационната инстанция в настоящото производство по чл.288 ГПК не би могла да прави /съгласно дадените в т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства/. Подобна преценка е направил въззивният съд с акта си по съществото на спора – и, тълкувайки конкретните договорки, е определил какви задължения е поел работодателя, респективно надлежно ли ги е изпълнил. Предвид изложеното въпросите не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. От друга страна, в частта им, която касае приложението на чл.83 ЗЗД, въпросите са относими, но не са разрешени в противоречи с наличната задължителна практика на ВКС. Съгласно същата, в това число цитираната /реш.№.31/22.03.12 по г.д.№.1393/10, ІV ГО, реш.№.227/19.04.11 по г.д. №.1861/10, ІV ГО, реш. №.665/19.05.2010 по г.д.№.706/2009, IV ГО/, договорът по чл.234 ал.1 КТ има характер на трудов, но по отношение на въпросите, свързани с неговото изпълнение и последиците от това, приложими са общите правила за договорите и изпълнението, респективно относно отговорността за неизпълнение, следва да се приложи гражданския закон. В. съд не е отрекъл приложението на разпоредбата на чл.83 ЗЗД – напротив, съобразил е горната практика и изрично е посочил, че по отношение на въпросите, свързани с изпълнението на договора и последиците му, са приложими общите правила за договорите и изпълнението, респективно по отношение на отговорността за неизпълнение следва да се приложи гражданския закон. Същевременно, обаче, именно разглеждайки направените възражения за неизпълнение по вина на работодателя, ги е намерил за неоснователни по същество. Предвид изложеното не е налице твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС.
Шестият въпрос е неотносим към решаващата воля на съда. Той съдържа условие, което не е налице и не е било прието за установено от фактическа страна от въззивната инстанция. Съдът не е приел, че е налице несъгласие на работодателя да продължи трудовоправната си връзка с работника. Напротив – подробно е обсъдил текста на молбата, с която работникът е заявил желание за прекратяване на трудовото правоотношение, и изрично е отбелязал, че структурирането й /с поставяне на първо място на желание за прекратяване на договор по взаимно съгласие, а при липса на такова – договорът да бъде прекратен едностранно с предизвестие/ не сочи на заявена воля за преназначаване на друга длъжност /противно на твърденията в жалбата/, а съставлява недвусмислено изявление за прекратяване на съществуващото трудово правоотношение. Предвид изложеното, въпросът не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК.
Не съставляват годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и въпроси с номера седем и осем. Те не са били предмет на обсъждане от въззивния съд, той не е излагал мотиви по тях – и не са свързани с решаващата му воля.
Във връзка с въпрос номер девет от една страна съдът не е процедирал в противоречие със задължителната практика на ВКС. Съгласно същата /реш.№.326/19.05.10 по г.д.№.708/09, ІV ГО на ВКС/ при уговорена клауза за неустойка съдът следва да прави преценка дали тя е договорена в съответствие с добрите нрави и принципа за справедливостта. В. съд е направил такава преценка и е приел, че процесната клауза за неустойка, не противоречи на принципа на добросъвестността и справедливостта и принципа на предотвратяване на неоснователно обогатяване. От друга страна, съгласно решение №.272/5.10.11 по г.д.№.1637/10, ІІІ ГО на ВКС, уредбата на професионалната квалификация по КТ е изградена върху договорния принцип, като в рамките на договорната свобода на страните е установена известна закрила на труд /например максимален срок на задължението по чл.234 ал.3 т.1 КТ. За работа при този работодател; за разлика от договора за ученичество /чл.230-232 КТ/, при договора за квалификация и преквалификация не е уреден по императивен начин размерът на обезщетението при неизпълнение на договора от страна на обучавания – дали обезщетението следва да съответства на неизпълнената част от договора или се дължи цялата сумата за разходите по обучението. Този въпрос е предоставен на договорната свобода на страните и във всеки конкретен случай договорът следва да се тълкува по правилото на чл.20 ЗЗД – като се търси действителната воля на страните и клаузите се схващат в смисъла, който най-пълно съответства на целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В. съд е процедирал в съответствие с цитираната практика. Като е тълкувал конкретния текст на уговорките, той е приел, че се дължи точно обезщетението, което е договорено по вид и размер – и в случая това е „цялата сума”, изразходвана от работодателя за обучението на работника – която възлиза на 17590лв. Предвид изложеното не е налице основанието на чл.280 ал.1 ГПК.
Последният въпрос е неотносим за изхода на спора. Решаващата воля на съда е ясно и подробно изразена – искът е основателен, защото е налице неизпълнение на поетото от работника задължение, неизпълнението е виновно и не се дължи на причина, за която кредитора отговаря, поради това се дължи отнапред уговореното обезщетение за неизпълнение. Съдът изрично е посочил, че релевантни във връзка с възраженията по чл.83 ЗЗД са единствено поетите с договора задължения от работодателя – които са изпълнени, респективно, че в същия не е включено негово задължение за заплащане на конкретно възнаграждение след придобиване на специалността от работника – и че при тези обстоятелства твърдения, че размерът на възнаграждението е мотивирал работника да сключи договора, са без значение. Поради неотносимостта на въпроса той не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 ГПК.
Искането за спиране на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК на производството /предвид висящо дело между страните с предмет прогласяване нищожността на клаузата на чл.11 от договора по чл.234 КТ/ в настоящата фаза по чл.288 ГПК е неоснователно. Такова би могло да се обсъжда единствено при условие, че са налице предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и след евентуалното му допускане – когато би било налице висящо касационно производство по разглеждане на касационната жалба по същество /т.9 ТР 2/2004 ОСГТК на ВКС за корективно тълкуване на т.8 ТР 1/2001 ОСГК на ВКС, не загубила силата си и при действието на ГПК от 2007г./. Обуславящи допускането на касационното обжалване са единствено предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК и поставените правни въпроси.
Предвид изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а молбата за спиране на производството на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК трябва да се остави без уважение. С оглед изхода на спора на ответната страна се дължат направените пред касационната инстанция разноски в размер на 900лв. за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за спиране на производството на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Великотърновски окръжен съд №.614/20.11.15, постановено по г.д.№.881/15.
ОСЪЖДА Т. С. В., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица].12, ет.1, със съдебен адрес [населено място], [улица].2, ет.2, адв. Т. М., да плати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица].1, 900лв. /деветстотин лева/ на основание чл.78 ал.1 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
П.: ЧЛЕНОВЕ: