О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 351
Гр.С., 04.04. 2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети март през двехиляди и шестнадесета година, в състав
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря ……….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.1100 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. А. Т. срещу решение №.1666/27.10.15 по г.д.№.1531/15 на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение №.1082/26.03.15 по г.д.№.5703/14 на Районен съд Пловдив за признаване за установено, че Г. Б. не е носител на наказателна отговорност по реда на чл.282 ал.2 вр. с ал.1 НК и, евентуално, на наказателна отговорност по реда на чл.311 НК.
Ответната страна [фирма] оспорва жалбата; Г. Б. не взема становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил, че не са установени обстоятелства, от които по несъмнен и категоричен начин да може да се направи извод за извършване на престъпление по служба или лъжливо документиране от Г. Б. при одобряване от него в качеството му на заместник кмет на [община] на Акт за държавна собственост /А./ №.1962/23.02.04 – което обосновава и извод за неоснователност на прeдявените установителни искове. Съдът е посочил, че елементите, които подлежат на установяване в процеса, предвид твърденията за извършено престъпление по служба, са: длъжностното качество на Г. Б. и заеманото от него отговорно служебно положение; превишил ли е правата и властта си при одобряване на процесния акт за държавна собственост; нарушени ли са нормативните изисквания за осъществяване на дейността и кои конкретно са пренебрегнатите нормативни изисквания; настъпили ли са значителни вредни последици и за кого. Приел е, че ищецът е имал качество на заместник кмет на [община] – т.е. длъжностно качество по смисъла на чл.93 т.1 НК, и че е налице превишаване на властта и правата му по смисъла на чл.282 ал.1 НК – доколкото с одобряването на акта за общинска собственост той е осъществил управленски и властови правомощия, които няма /съгласно чл.78-чл.79 от Наредбата за държавните имоти, по реда на която е издаден акта, А. се съставят от службите ”Държавни имоти” при общинските народни съвети или кметства, подписват се от съставителя и се одобряват от председателя на изпълнителния комитет на съответния ОбНС – без възможност за делегиране на тази функция на заместник председателя или друго лице/. От друга страна, обаче, е посочил, че не всяко нарушение, неизпълнение на служебни задължения или превишаване на власт е основание за съставомерност на деянието по чл.282 НК – а само това, което е извършено с пряк умисъл, преследвайки особена цел – да се набави облага за себе си или за другиго или да са причинени вреди другимо. В случая доказателствата по делото не позволяват да се направи извод, че към момента на одобряване на А. ответникът е съзнавал, че създава реална опасност да настъпят немаловажни вредни последици за общината, ищеца или трети лица и едновремнно с това да е целял облага за себе си или за другиго, респективно дружеството ответник по делото. Същевременно, А. е официален свидетелстващ документ, който няма правопораждащо и транслативно действие – поради което и няма как да се приеме, че общината търпи вредни последици като имуществен дефицит в бюджета със стойностен израз оценката на самото право или пък че за ищеца са настъпили такива вреди. Именно защото актът няма вещнотранслативно действие, с одобряването му от заместник-кмета не е настъпило благоприятно изменение в имотното състояние на праводателя на ответното дружество или всяка друга полза в противоречие на конкретна разпоредба, закон или друг нормативен акт. При отсъствие на фактически състав по отношение на останалите признаци за съставомерност, осъщественото от ответника Б. властово правомощие, което не му принадлежи, не е достатъчно да ангажира неговата отговорност за извършено престъпление по чл.282 ал.1 НК, респективно деянието е несъставомерно. Във връзка със съставомерността на второто посочено в исковата молба деяние – като престъпление по чл.311 ал.1 НК, е отразено, че е необходимо документът да се издава от длъжностно лице в кръга на службата му, по установен ред и форма, да е официален удостоверителен за факти /обстоятелства и изявления/ с правно значение и тези факти да са неверни, а от субективна страна – при пряк умисъл от издателя му за неверността на отразените в документа факти с цел чрез този документ да се удостовери тяхната неистинност; престъплението е довършено с факта на изготвяне на документа при наличието на специалната цел за използването му. Прието е, че процесният акт за държавна собственост не е официален документ по смисъла на НК – а е частен, защото е одобрен от длъжностно лице без да има изрична компетентност за това /съгласно чл.93 т.5 и т.6 НК и ППВС 3/82 официалният документ, за разлика от частния, се издава от длъжностно лице в кръга на службата му по установен от закона ред и форма – докато частният е лишен от подобни характеристики/. С. като предмет на лъжливо документиране може да бъде само официален удостоверителен документ, то дори без да е необходимо да се анализира субективната страна на деянието /престъпното обстоятелство/ като наличие на умисъл и цел, в случая деянието не е съставомерно от обективна страна – тъй като одобреният от зам. кмета на [община] акт за общинска собственост няма характеристики на официален удостоверителен документ – което обосновава извод за липса на престъпление по чл.311 НК.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК. Извежда следните въпроси: 1. „Дали когато съдът се е произнесъл в решението си по искане, което отсъства в исковата молба и не е направено допълнително такова в хода на процеса и/или е изопочил/преиначил/ или превратно е разтълкувал направеното искане, дали при тези случаи така постановеният съдебен акт е допустим и/или дали може да произведе целените с него правни последици, обвързващи страните в процеса /реш.№.30/10.02.14 по г.д.№.592/12, ІV ГО на ВКС; реш.№.3676/22.05.14 по г.д.№.11777/13, СГС/; 2. „Дали когато длъжностно лице по смисъла на чл.93 т.1 НК с подписа си е одобрило акт за държавна собственост и този документ е послужил като основание да бъде приватизирано неоснователно чуждо недвижимо имущество, като по този начин това лице е превишило властта си и/или правата си, като е извършило действия, излизащи извън рамките на негова компетентност, и е иззело противоправно чужди властнически правомощия и функции, които могат да се извършват при строго определени условия, с цел да набави за другиму облага и да причини другиму вреда, от което са настъпили немаловажни вредни последици – намаляване на обема на имущественото състояние на ищеца /неблагоприятно изменение в имотното състояние/ и увеличение на размера на имущественото състояние /благоприятно изменение на имотното състояние/ на ответника е правен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело и неговото разрешаване е обуславящо за правните изводи на съда?” /ППВС 2/9.06.80 по н.д.№.2/80, т.6 изр.2 ППВС 8/30.11.81 по н.д.№.10/.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Първият въпрос се задава в контекста на твърдения, че въззивната инстанция, отклонявайки се от конкретно направеното искане, е подложила на тълкуване елементите на фактическия състав на чл.17а З. /отм/ за преминаване на правото на собственост в преобразуваните държавни дружества на дълготрайни материални активи -като въпросът, с който е сезиран съдът, е не този относно елементите от фактическия състав на чл.17а З. /отм/, а да се установи дали ответникът е носител на наказателна отговорност по смисъла на чл.282 ГПК. В практиката, в това число задължителната /напр. реш. №.19/30.05.2011 по г.д.№.262/2010г., II ГО на ВКС, реш.№.229/20.10.2011 по г.д.№.1465/2010, II ГО на ВКС/, никога не е имало спор, че съдът, с оглед принципа на диспозитивното начало, дължи произнасяне в рамките на искането, с което е сезиран. В този смисъл е налице и ясна законова разпоредба /чл.6 ГПК/.. В. съд, обаче, не е обсъждал изрично този въпрос и не е излагал мотиви в различен смисъл; не е и процедирал в отклонение от така установената практика. Съдът ясно е посочил какви са твърденията на ищеца и каква, съобразно тях, е правната квалификация на така предявения иск – по чл.124 ал.5 ГПК. Подробно е изброил какви са предпоставките за неговата допустимост и обстоятелствата, които подлежат на установяване – в това число необходимостта от произнасяне по наличието или отсъствието на всички елементи от фактическия състав на престъплението – както от обективна, така и от субективна страна. Изложил е подробни мотиви за това кои елементи от този състав са налице и кои липсват, и е обосновал извода си защо, предвид липсата на тяхната кумулативна наличност, предявеният иск е неоснователен. Посочените от него доказателства и доводи /в това число относно разп. на чл.17а З. /отм/ и липсата на правопораждащо и транслативно действие на констативния А./, въз основа на които е формирал извод за липса на съответни елементи от фактическия състав на твърдените престъпления, не съставляват произнасяне по искане различно от предявеното, респективно изопачаване, преиначаване или превратно тълкуване на искането, с което е налице сезиране. От друга страна, несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил съответни доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК. Предвид всичко изложено по-горе, в това число наличието на задължителна практика по първия въпрос и липса на процедиране в отклонение от същата, по отношение на него основанията на чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК /изяснени с т.1-т.4 ТР №.1/2009 от 19 февруари 2010г. ОСГТК на ВКС/ не са налице.
Вторият въпрос е неотносим към решаващата воля на съда и не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване съобразно чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая поставения въпрос съдържа условие, което не е било прието за установено от фактическа страна от въззивната инстанция. Съдът не е приел, че превишаването на власт е с цел да се набави за другиго облага и да се причини другиго вреда. Напротив, изрично е посочил, че от доказателствата не може да се направил извод, че ответникът е действал с пряк умисъл и преследвайки особена цел – които са необходими, за да е налице съставомерност на деянието. Предвид изложеното поставеният въпрос е неотносим за изхода на спора и не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване.
Искането за спиране на настоящото производство до приключване на т.д.4/14 ОСГК на ВКС е неоснователно-то е приключило с ТР 4/14.03.16г.
Предвид всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на №.1666/27.10.15 по г.д.№.1531/15 на Пловдивски окръжен съд.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за спиране на производството на основание чл.292 вр. с чл.229 ал.1 т.7 ГПК.
Определението е окончателно.
П.: ЧЛЕНОВЕ: