О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1315
Гр.С., 18.12.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети декември през двехиляди и четиринадесета година, в състав
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.5414 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. С. Б. срещу решение №.932/15.05.2014г. по г.д.№.779/14г. на Апелативен съд С. – с което е потвърдено решение №.4724/20.11.13г. по г.д.№.295/12г. на Окръжен съд Благоевград в обжалваната му част – с която П. С. Б. е осъден да плати на Ц. С. К. 58548лв. – платена сума по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 24.09.08г., развален извънсъдебно, ведно със законната лихва считано от 7.06.12г. до окончателното изплащане.
Ответната страна Ц. С. К. оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение Апелативен съд С. е намерил предявения иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД за основателен и е потвърдил първоинстанционното решение, с което е бил частично уважен. Съдът е приел, че страните са били обвързани от предварителен договор за покупко-продажба на жилище, по който ищецът е изправна страна – доколкото е заплатил цялата дължима сума на продавача; че последният се е задължил да му прехвърли правото на собственост върху жилищен обект, като не го е изпълнил в предоставения срок /24месеца след издаване на протокол за определяне на строителна линия и ниво/ – към момента на изтичането му имотът е бил таванско помещение, предназначено за склад; че ищецът е отправил изявление за безусловно разваляне на договора поради неизпълнението му, на което ответникът е отговорил, че е готов да прехвърли обекта, който и двете страни към момента на сключване на договора са знаели, че е таванско помещение; че впоследствие на ответника е издадено разрешение за строеж – за преустойство и промяна на предназначението на процесния обект от складово помещение в жилище. При тези факти въззивният съд е посочил, че по делото не е установено предпоставките на чл.87 ал.2 ЗЗД за безусловно разваляне на договора да са били налице, но изявлението за разваляне не е ирелевантно. Същото е дало начало на срок, в който продавачът е следвало да предприеме действия по изпълнение на задълженията си, като продължителността на този срок се преценява във всеки отделен случай и зависи от конкретните обстоятелства по делото. Съдът е приел, че обема на действията, които е следвало да бъдат извършени /вкл. доколкото продавачът е разполагал с възможност да промени обекта/, предвиденият в договора срок /24м./ – който е започнал да тече считано от 29.07.2008г., и изтеклият впоследствие срок на забавата /почти 2 години/, вкл. след въвеждането на сградата в експлоатация през 2012г., са обстоятелства, които следва да бъдат взети предвид при определяне на продължителността на подходящия срок съгласно чл.87 ал.1 ЗЗД – доколкото в горепосочения период продавачът е разполагал с възможност да извърши промени в предназначението. При съобразяването на тези обстоятелства срокът е определен на 6 месеца, считано от получаване на изявлението за разваляне. Доколкото същият е изтекъл в хода на процеса и в рамките му не са били извършени необходимите промени, предварителният договор е бил развален в хода на производството – което съставлява факт с правно значение, който следва да бъде взет предвид. При тези обстоятелства е отпаднало правното основание, на което е платена продажната цена от купувача, и се дължи връщането й. Съдът е приел, че направеното от ответника възражение за прихващане е основателно и след извършване на компенсация е определил дължимата за връщане на отпаднало основание сума.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. В изложението на касационните основания е отразено, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и в нарушение на задължителната практика на ВКС: 1. „От кога тече началния срок, в който продавачът П. Б. е следвало да изпълни като промени предназначението на обекта от „складово помещение” в „жилище” – от дата 22.05.2012г. /дата на връчване на нотариалната покана чрез нотариус И. К., с която ищцата безусловно разваля договора/ или от датата на подаване на исковата молба – 7.06.12г., по която е образувано г.д.№.295/12г. по описа на Окръжен съд Благоевград?” /чл.280 ал.1 т.3 ГПК/; 2. „Счита ли се договорът за развален с исковата молба, ако длъжникът не изпълни в хода на производството до изтичане на обективно подходящия с оглед обстоятелствата по делото срок или последиците от развалянето настъпват само ако неизпълнението, послужило като основание за разваляне на договора, не е отстранено към момента на постановяване на решението?” /реш. №.706/30.12.10г. по г.д. №.1768/09г., ІІІ ГО на ВКС, реш. №.37/22.03.11г. по г.д.№.920/09г., ІV ГО на ВКС/; 3. ”За доказателствената тежест при иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД във връзка с чл.87 ал.1 ЗЗД, както и дали е допустимо въззивният съд да излиза извън предметната рамка на заявеното от ищцата изявление за безусловно разваляне на договора, приемайки, че то съдържа волеизявление, което служи като начало на срока, в който ответникът има право да изпълни, за да не настъпи ефекта на развалянето” /реш. №.19/30.05.2011г. по г.д.№.262/10г., ІІ ГО на ВКС, реш. №.181/12.04.12г. по г.д.№.239/2011г., І ГО на ВКС, реш. №.77/8.03.11г. по г.д.№.127/2010г., ІV ГО на ВКС/; 4.”Кому принадлежи доказателствената тежест да установи размера на обективно подходящия срок, в който неизправната страна има право да изпълни, за да осуети последиците на развалянето на договора, нейното разпределение между страните в процеса и преценката за наличието на пълно и несъмнено доказване по смисъла на чл.154 ГПК с оглед твърденията /доводи и възражения/ от ищеца и от ответника/ /реш. №.467/7.07.2010г по г.д.№.231/09г., ІV ГО на ВКС, реш. №.170/10.06.2010г по г.д.№.339/09г., ІV ГО на ВКС/; 5. „От какви обективни критерии следва да се ръководи съда при определя на подходящия срок, в който ответникът може да изпълни в хода на делото, и допустимо ли е ако ищцата купувач не е заявила това обстоятелство като спорно и не е провела доказването му, съдът да приеме обстоятелството за доказано, без да изложи мотиви за начина, по който аритметично е изчислил подходящия срок и без да даде отговор в мотивите на въпроса какви фактически и правни действия е следвало да извърши ответника, за да изпълни в срок като получи разрешение за строеж №.159/23.05.2013г., издадено от главния архитект на [община]?” /реш. №.37/22.03.2011г. по г.д.№.920/09г., ІV ГО на ВКС/; 6. „При липса на нарочно искане от ищцата длъжен ли е бил съдът служебно да допусне експертиза с цел определяне на обективно подходящия срок съобразно вида и обема на фактическите и правни действия, които ответникът е следвало да извърши, за да спази законоустановените изисквания по чл.38 ал.7 ЗУТ и промени предназначението на обекта от „складово помещение” в „жилище”? /реш. №.6/3.06.2011г. по г.д.№.344/10г., ІІІ ГО на ВКС/; 7. „Мотивите на постановеното въззивно решение /по-точно неговите изцяло формални и игнориращи доказателствата по делото мотиви/ не отговарят на постановките за съдържанието на мотивите в т.4 и т.19 от ТР 1/4.01.01г. на ОСГК на ВКС и на редица други решения на ВКС, формиращи задължителна и трайна практика, бранеща конституционния принцип на правовата държава” /реш. №.796/10 от 12.02.11г. на ВКС, реш. №.278/17.08.2011г по т.д.№.1081/10г. на ВКС, реш. №.217 по г.д.№.761/10, ІV ГО на ВКС, реш. №.337 по г.д.№.950/09г., ІV ГО на ВКС, реш.№.331 по г.д.№.257/09г., ІV ГО на ВКС, реш.№.411 по г.д.№.1857/10, ІV ГО на ВКС/.
Първият поставен въпрос не съставлява материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009 от 19.02.10г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. И. от касатора въпрос касае конкретните факти по делото, конкретната преценка на съда за това от кога в конкретния случай продавачът е следвало да изпълни като промени предназначението на обекта. Този въпрос не е общ и абстрактен – какъвто визира чл.280 ал.1 ГПК, а конкретен въпрос по делото, чийто отговор може да се даде след анализ на доказателствата по делото при решаване на спора по същество. Предвид изложеното той не съставлява годно общо основание за допускане на касация.
По отношение на втория въпрос, дори да се приеме, че е налице годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, той не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС. В цитираните от касатора решения е прието, че при неизпълнение с искова молба може да бъде развален всеки двустранен договор – независимо от това дали в нея е посочен подходящ срок за изпълнение, не е посочен такъв или посоченият е недостатъчен – договорът се счита развален с исковата молба, ако длъжникът не изпълни в хода на производството по делото до изтичане на обективно подходящия с оглед обстоятелствата срок /този извод е доразвит изрично в реш. №37/22.03.2011г. по г.д.№.920/09г. на ІV ГО на ВКС, като приетото в решение №.706/30.12.10г. във връзка със значението на исковата молба при неизпълнение на длъжника вкл. към момента на постановяване на решението, не му противоречи/. Приетото от въззивния съд, че доколкото с изявлението за разваляне не е предоставен подходящ срок, то е поставило началото на такъв, който следва да се определи с оглед обстоятелствата на конкретния случай, и че с безрезултатното му изтичане договорът е бил прекратен, не е в противоречие, а в съответствие с цитираната практика. Поради това и не е налице твърдянота основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
По отношение на третия въпрос основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК също не е налице. Цитираните от касатора решения касаят задължението на съда да се произнесе по предмета на спора така, както е предявен. Съгласно същите съдът е допустимо да се произнесе само по заявеното искане – в рамките на заявения на основата на конкретни фактически обстоятелства петитум. Даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие със задължителната практика на ВКС, в т.ч. и с цитираната от касатора. Тя е неотносима към въпроса относно разпределението на доказателствената тежест при иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД вр. с чл.87 ЗЗД, а по отношение на въпроса за приложението на чл.87 ЗЗД оплакването е също неоснователно. В случая не става въпрос за произнасяне по незаявен довод, а за подвеждане на твърдяните и установени факти под приложимата императивна материалноправна норма, респективно за извършване на преценка налице ли е предвидения в закона фактически състав на чл.87 ЗЗД, предвид твърдяното отпадане на основанието, на което е било извършено плащането.
Четвъртият въпрос е неотносим. В. съд не е обсъждал кому принадлежи доказателствената тежест за установяване на обективно необходимия срок, респективно не е излагал мотиви в тази връзка. Дотолкова, доколкото е следвало да се произнесе налице ли е бил фактическия състав на чл.87 ЗЗД за разваляне на процесния договор, той е следвало да определи и кой е бил обективно подходящия срок по смисъла на чл.87 ал.1 ЗЗД. Преценката кой е обективно необходимия срок, в който длъжникът би могъл да изпълни, следва да се извърши от съда с оглед конкретните особености на всеки случая, а не е предмет на установяване и доказване от страните.
По отношение на петия въпрос настоящият състав намира следното: По първата част от въпроса – относно критериите, от които следва да се ръководи съда при определяне на подходящ срок, постановеното от въззивния състав не е в противоречие с цитираната практика. В решение №.37/22.03.11г. по г.д.№.920/09г. на ІV ГО на ВКС е прието, че ако изявлението не съдържа срок или срокът е недостатъчен, ефектът на развалянето настъпва ако длъжникът не изпълни в обективно подходящия с оглед обстоятелствата срок. В случая приетото от въззивния съд не е в противоречие с решението на ВКС. Доколкото изявлението за разваляне не е съдържало срок, въззивният съд, в съответствие с цитираната практика, е определил такъв, като е съобразил конкретните обстоятелства по делото – вкл. характера на задължението /да се извърши промяна в предназначението на обекта/ и вече изтеклия срок /2г. до падежа на задължението и още близо 2г. от падежа до връчването на изявлението за разваляне/. В различните случаи съответният подходящ срок е също различен с оглед особеностите на всеки случай и в конкертната хипотеза липсва противоречие с цитираната практика. Втората част на въпроса съдържа фактически и свързан с доказателствата въпрос, който касае конкретните факти по делото, в това число във връзка с изпълнението предвид разрешение за строеж №.159/23.05.2013г. – а не общ и абстрактен въпрос – какъвто визира чл.280 ал.1 ГПК. Предвид това, с оглед дадените в ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения и изложеното по-горе, не съставлява годно основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
В. инстанция не е процедирала в противоречие със задължителната практика на ВКС и по поставения в т.6 въпрос. Съгласна цитираната от касатора практика за изясняване на съответни въпроси, за които са необходими специални знания, съдът би могъл да назначи и служебно експертиза, а не само по почин на страната. Касае се, обаче, само за възможност, а не за задължение на съда, като преценката дали в случая е налице такава необходимост, вкл. предвид изложените в жалбата оплаквания /т.3 ТР 1/2013г. от 9.12.2013г./, е на съда. В случая не става въпрос за необходимост от специални знания, каквито въззивният съд не притежава, а за определяне на подходящ срок за изпълнение на задължение, при условие, че съдът разполага с достатъчно данни за определянето му – вкл. предвид уговорения от страните срок за изпълнение на задължението и вече изтеклия срок на забавата след падежа. При това положение, като не е назначил експертиза, въззивният съд не е процедирал в противоречие със задължителната практика на ВКС.
Седмият поставен въпрос е свързан с процесуалното задължение на съда на изложи мотиви като се твърди, че в случая е дадено разрешение в противоречие с постановките на т.4 и т.19 от ТР 1//4.01.2004г. на ОСГТК и посочените решения по чл.290 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, вкл. цитираната, мотивите на въззивния съд следва да отразяват решаваща, а не проверяваща дейност, като съдът е длъжен да прецени всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, както и доводите и възраженията на страните. В. съд не е процедирал в противоречие с тази задължителна практика. Отделил е спорното от безспорното, приел е фактически обстоятелства за установени и след обсъждане на релевантните обстоятелства, доводи и възражения, е направил съответни правни изводи на тази база. Изрично е посочил и, че предмет на въззивната проверка не са пороците на първоинстанционното решение, които касаят неговата правилност, а решаване на материалноправния спор по същество, в резултат на което се формира извод дали е налице съвпадение с крайния извод на първоинстанционния съд. Налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел дадени факти за установени, респективно дали постановеният от него акт е необоснован. Доводите на касатора в тази насока касаят обосноваността на акта, като по съществото си съставляват оплаквания за неправилност поради необоснованост. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение, обаче, са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК – а не в производството по чл.288 ГПК.
С оглед всичко изложено по-горе, сочените от касатора касационни основания по чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК не са налице и касационното обжалване не следва да се допуска. На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответната по касация страна Ц. С. К. се дължат направените в касационното производство разноски за адвокатски хонорар в размер на 1000лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.932/15.05.2014г. по г.д.№.779/14г. на Апелативен съд С..
ОСЪЖДА П. С. Б., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица].33, със съдебен адрес [населено място], [улица].47, ет.3, офис 3, адв. М. А., да плати на Ц. С. К., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица].14, ет.2, със съдебен адрес [населено място], [улица].1, ет.2, офис 4, адв. Г. Ч., на основание чл.78 ал.1 ГПК 1000лв. /хиляда лева/ разноски в касационното производство.
Определението е окончателно.
П.: ЧЛЕНОВЕ: