О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 345
Гр.С., 31.03.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети март през двехиляди и шестнадесета година, в състав
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.943 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Софийска апелативна прокуратура и И. Е. Б. срещу решение №.2300/24.11.15 на Софийски апелативен съд, VІІс., постановено по г.д.№.2826/15г. – с което, след частична отмяна на реш.№.3028/7.05.15 по г.д.№.11371/14 на Софийски градски съд, ГО, І-1с., на И. Е. Б. са присъдени 10000лв. обезщетение на основание чл.2 З., ведно със съответни лихви и разноски.
И. Б. оспорва жалбата на С.; претендира разноски.
Прокуратурата на Република България не взема становище по жалбата на И.Б..
К. жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е намерил предявения иск с правно основание чл.2 ал.1 т.2 З. за основателен за сумата 10000лв. /от претендирани 30000лв./ обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди предвид чл.2 ал.1 т.3 З., тъй като срещу ищеца е било образувано наказателно производство, което е било прекратено поради недоказаност на обвинението. На 11.03.2013 И.Б. е бил привлечен като обвиняем в извършване на престъпление по чл.202 ал.1 т.1 вр. с чл.26 НК; била му е наложена мярка за неотклонение „подписка”; със заповед №.ЛС-67/19.03.13 на командира на В. договора му за военна служба е бил прекратен и той е бил освободен – предвид отнетия му поради образуването на наказателното производство допуск до класифицирана информация. В. инстанция е установила, че незаконното обвинение е причинило на ищеца неимуществени вреди – изживян силен психически стрес /бил сринат психически и като професионалист, затворил се в себе си и странял от колеги и познати/; компрометиране на доброто му име сред колеги, приятели и познати; по повод образуваното производство бил прекратен и договора му за военна служба. Същевременно, като е съобразила неголямата продължителност на наказателното преследване /по-малко от 1г./, взетата най-лека мярка за неотклонение, липсата на влошено здравословно състояние и медийно разгласяване на случая, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищеца /тежко престъпление от общ характер/, последвалото освобождаване от работа, съдът е приел, че обезщетение от 10000лв. е достатъчно да репарира претърпените вреди.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане
на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. С. се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Сочи, че съдът се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за определяне на неимуществените вреди след задължителна преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД и за задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди – в противоречие със задължителната практика на ВКС /т.2 ППВС 4/23.12.68г., т.3 и т.11 ТР 3/22.04.05 по т.д.№.3/04 ОСГК на ВКС/, както и по материалноправния въпрос относно това как се прилага обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД – който е решаван противоречиво от съдилищата /сочи практика/.
К. И. Б. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.11 на ППВС 4/23.12.68 по въпроса за процесуалното задължение на съда да вземе предвид всички обстоятелства при определяне на размера на дължимото обезщетение.
Настоящият състав намира, че сочените основания за касация не са налице.
Във връзка с поставения от двете страни процесуален въпрос за определяне на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства не е налице процедиране в противоречие със задължителната практика на ВКС. Съгласно същата обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. В т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В. съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство /по-малко от една година/, включително факта, че е била взета най-леката мярка за неотклонение /„подписка”/, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищеца, интензитета на преживените от него негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката му и личността му в служебен и личен план – в това число злепоставянето му пред колеги и познати и прекратяването на служебното му правоотношение поради отнетия допуск до класифицирана информация, липсата на факти, свързани с влошено здраве като пряка последица на наказателното производство, и на медийни разгласи на случая. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателите задължителна практика на ВКС и не е налице соченото противоречие с нея.
С въпроса относно обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД касаторът ответник цели да постави проблема за съдържанието на понятието „справедливост“ според чл.52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. №.532/24.06.2010 по г.д №.1650/2009, III ГО, реш. №.377/22.06.2010г. по гр. д №.1381/2009, IV ГО, реш. от 6.04.2011 по г.д. № 951/2010, III ГО, реш. №.149/2.05.2011 по г.д.№.574/10, III ГО, реш. №.643/15.11.2010г по г.д.№ 1916/2009, IV ГО, реш.№.111/17.03.2014г. по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС, ППВС №.4 от 23.12.1968/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики – които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната и вече уеднаквена практика, в това число цитираната /ППВС 4/68/. Предвид изложеното не е налице хипотеза на чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
Доколкото е налице позоваване на противоречие с т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г., касаещи намаляне на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, касаторът С. не е формулирал конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/2005г.
Оплакването за наличие на противоречие с т.19 от ТР №.1 от 4 януари 2001г. на ОСГК – съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, също не е конкретизирано. Налице е бланкетно позоваване на липса на мотиви. Дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване, подобно противоречие не се наблюдава. Мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка и е посочил, че такава е налице, тъй като съответните вреди са причинени именно в резултат на незаконното обвиняване в престъпление – т.е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК.
Предвид всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и по двете жалби, респективно на касатора ищеца не се дължат разноски.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.2300/24.11.15 на Софийски апелативен съд, VІІс., постановено по г.д.№.2826/15г.
Определението е окончателно.
П.: ЧЛЕНОВЕ: