О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 111
Гр.С., 28.01.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести януари през двехиляди и шестнадесета година, в състав
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.169 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №.1618/15.10.2015г. по г.д.№.1756/15г. на Окръжен съд Пловдив – с което е потвърдено решение №.1247/14.04.15 по г.д.№.18821/13 на Пловдивски районен съд, 15с., за уважаване на предявените срещу касатора искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ и чл.128 КТ.
Ответната страна М. Ж. М. оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявените искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ и чл.128 КТ за основателни и е потвърдил първоинстанционното решение, с което те са уважени. Приел е, че ищецът /работил на длъжност „изпълнителен директор” по трудово правоотношение/, не е извършил визираните в заповедта за уволнение дисциплинарни нарушения – неявявяване на работа през периода 1.05-15.09.13г. Работното му място се е намирало в офис, който към 2-3.05.13г. е бил затворен, а през горепосочения период той е продължил да изпълнява трудовите си функции – от дома си или от апартамент, нает от работодателя. На практика последният не е изпълнил задължението си по чл.124 КТ да осигури на работника място на работа, а ищецът не е извърил соченото дисциплинарно нарушение и е престирал труд, който не е бил възнаграден. При тези обстоятелства, на база събраните по делото доказателства /писмени, гласни и експертно заключение/ съдът е формирал извод за основателност на всички предявени претенции.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса „дължимо ли е от страна на работодателя трудово възнаграждение на работник, който не се е явявал на работа и не е полагал труд?” в противоречие с практиката на ВКС /реш. по г.д.№.329/11, ІІІ ГО и г.д.843/12, ІV ГО на ВКС/.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
От една страна изведеният въпрос съдържа условие, което не е прието за установено от фактическа страна. В. съд не е приел, че през процесния период работникът не се е явявал на работа и не е престирал реално труд – напротив, ясно е посочил, че от показанията на разпитаните свидетели се установява, че той е изпълнявал трудовите си функции – от дома си и от апартамент, нает от работодателя. Поради това и изрично е отразил, че се касае за хипотеза, в която ищецът е престирал труд, останал незаплатен. Предвид изложеното, поставеният въпрос не е от значение за решаването на делото и не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 т. ГПК /т.1 ТР 1/09 от 19.02.10 на ОСГТК на ВКС/. От друга страна несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че ищецът реално е полагал труд. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъдат обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК – не и в настоящата предварителна фаза по селектиране на касационните жалби съобразно горните критерии.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължат направените пред касационната инстанция разноски в размер на 2000лв. за платен адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.1618/15.10.2015г. по г.д.№.1756/15г. на Окръжен съд Пловдив.
ОСЪЖДА [фирма] да плати на М. Ж. М. 2000лв. /две хиляди лева/ разноски на основание чл.78 ал.1 ГПК.
Определението е окончателно.
П.: ЧЛЕНОВЕ: