ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 532
София, 04.05.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети април две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 769 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат М. като процесуален представител на [фирма] [населено място] срещу въззивното решение на Варненския апелативен съд /ВАС/ от 23.ІІ.2011г. по в.гр.д. № 683/2010г.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заел становище за нейната нередовност, тъй като тя била подписана само от пълномощника на касатора, но не и от него, както и за неоснователност.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима. Не почива на закона възражението на ответното дружество за нередовност на жалбата. Предвиденото в чл.284 ал.2 от ГПК задължение за приподписване на касационната жалба от адвокат се отнася само за случаите, когато тя е подадена лично от страна, която няма юридическа правоспособност.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение ВАС е потвърдил решението на ОС Добрич от 29.Х-2010г. по т.д. № 31/2008г., с което е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] частичен иск за присъждане на 20000лв. /от 77270.50лв./ обезщетение за причинени имуществени вреди от разрушаване на сграда.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищецът е придобил от [фирма] Д. недвижим имот, в който се е намирала процесната сграда за стъкларска промишленост, че е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу ищеца иск за собственост върху този имот, че в хода на висящия процес по установителния иск [фирма] е прехвърлил имота на [фирма]; че твърдението на ищеца е, че след придобиването на имота [фирма] разрушил сградата с площ 933 кв.м, с което нанесъл на ищеца значителна имуществена вреда. Ищецът, чиято е била тежестта, не е доказал състоянието, в което се е намирала сградата към момента на влизане на ответното дружество във владение, съществувала ли е тя, можело ли е да бъде ползвана. В приложения към гр.д. № 2153/2007г., представен от ищеца, предварителен договор се съдържат негови твърдения, че сградата не може да бъде използвана и е договорено разпределение на сумите, получени след продажбата на вторичните суровини от нея. С оглед на това не е установено засягане на налични блага като основание за уважаване на иск по чл.49 от ЗЗД.
С определение от 04.І.2011г. ВАС е оставил без уважение заявеното във въззивната жалба на [фирма] искане в зависимост от становището на ответното дружество да бъдат допуснати отново двама свидетели и назначаване на ССЕ и СТЕ за установяване състоянието и стойността на сградата. Въззивният съд е приел, че исканията са процесуално недопустими – не са посочени обстоятелствата, които страната желае да установи с исканите свидетели, а гласни доказателства за установяване състоянието на сградата са събирани от първоинстанционния съд, поради което не се налага назначаването на ССЕ и СТЕ.
В изложението на [фирма] по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че спорът е решен в противоречие с практиката на съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, поради което са налице хипотезите по чл280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Първоинстанционното решение било постановено по нередовна искова молба – съдът приел дадената от ищеца правна квалификация по чл.45 от ЗЗД, не предприел необходимите действия да му укаже да уточни искането си и да отстрани нередовността, а второинстанционния съд за първи път се произнесъл по спор с правна квалификация по чл.49 от ЗЗД, приемайки, че в исковата молба не са изложени твърдения за виновно поведение на конкретно лице, на което ответникът е възложил работа /сочат се две решения на ГОС и на Д./. Следвало да се даде отговор по реда на чл.290 от ГПК и на въпроса „съществува ли облигационна връзка между страните по предварителен договор, който не отговаря на изискванията и не съдържа всички елементи на окончателния договор и не е подписан от страните, тъй като условията по договора са задължителни за страните, а в случая такъв липсва”. /Сочат се две решения на БРС и на Л./. Третият поставен въпрос е „има ли доказателствена стойност приетият от съда предварителен договор, който е частен документ и удостоверява изгодни за предложителя факти”. /Сочат се две решения на В. и на ПРС/. Четвъртият въпрос е „може ли да се твърди, че иска е недоказан, когато при разглеждането на делото пред въззивната инстанция по реда на отменения ГПК съдът е отказал събирането на доказателства по направено искане, считайки, че делото е попълнено”. Сочат се решения и на ВКС. Основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК бил въпросът „при уважен иск по чл.108 от ЗС и настъпило имуществено увреждане каква е отговорността на ЮЛ – деликтна по чл.45 от ЗЗД или гаранционно-обезпечителна по чл.49 от ЗЗД”. Въпросът бил от значение за развитие на правото, тъй като теорията ни не била безспорна относно това дали ЮЛ могат да носят деликтна отговорност по чл.45 от ЗЗД. ППВС № 7/1959г., което не било изгубило правното си действие, приемало, че по чл.45 от ЗЗД отговарят само ФЛ, а ЮЛ – само по чл.49 и чл.50 във вр. с чл.45 от ЗЗД, дори и когато не е установено кой конкретно измежду работниците /служителите/ на предприятието е причинил вредата. /Сочат се две решения на ВАС и на Л./.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай касаторът не е поставил по посочения начин правните въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд, обусловило решаващите му изводи по спора.
Не се оправдава от данните по делото твърдението на касатора, че въззивният съд за първи път се произнесъл по спор с правна квалификация по чл.49 от ЗЗД. Напротив, на това основание спорът е разгледан и разрешен и от първоинстанционния съд.
По въпросите „съществува ли облигационна връзка между страните по предварителен договор, който не отговаря на изискванията и не съдържа всички елементи на окончателния договор и не е подписан от страните, тъй като условията по договора са задължителни за страните, а в случая такъв липсва”, както и „има ли доказателствена стойност приетият от съда предварителен договор, който е частен документ и удостоверява изгодни за предложителя факти”, въззивният съд не се е произнесъл. В тази връзка следва да се отбележи и че дори да бъде даден отговор на тези въпроси, той не би довел до различен резултат по спора, тъй като не касае решаващият извод на въззивния съд, че ищецът не е доказал, а негова е била тежестта, състоянието, възможността за ползване и стойността на процесната сграда към момента на влизането на ответника във владение.
И по четвъртия релевиран в изложението въпрос /„може ли да се твърди, че иска е недоказан, когато при разглеждането на делото пред въззивната инстанция по реда на отменения ГПК съдът е отказал събирането на доказателства по направено искане, считайки, че делото е попълнено” въззивният съд не се е произнесъл с атакуваното решение. Следва да се отбележи, че касаторът не е поставил в тази връзка имащият значение за изхода на делото процесуалноправен въпрос относно допустимостта на направените с въззивната жалба доказателствени искания, по който въззивният съд се е произнесъл с определението от 04.І.2011г.
Няма произнасяне на въззивния съд и по последния поставен от касатора в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК въпрос „при уважен иск по чл.108 от ЗС и настъпило имуществено увреждане каква е отговорността на ЮЛ – деликтна по чл.45 от ЗЗД или гаранционно-обезпечителна по чл.49 от ЗЗД”. Отделно от това в тази връзка следва да се отбележи и че приетото в т.1 от ПП № 7/1959г., че юридическите лица отговарят за непозволено увреждане на основание чл.49 и чл.50 от ЗЗД, има значение на задължителна за всички съдилища практика, за промяна на която според настоящият състав касаторът не сочи и не е налице нито една от предпоставките, посочени в т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд, ГО, № 32 от 23.ІІ.2011г. по гр.д. № 683/2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: