3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 33
С. 08.01.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на 9 декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
П.: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Илияна Папазова
Майя Русева
разгледа докладваното от съдията Ц. Г.
дело № 639/2014 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място], подадена от пълномощника гл. юрисконсулт В. В., срещу въззивното решение на Великотърновския апелативен съд, № 163 от 26.06.2013г. по в.гр.д. № 31/2013г., с което е отменено решението на Плевенския окръжен съд, № 561 от 26.11.2010г. по гр.д. № 501/2010г., в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 74 ЗЧСИ за сумата 19 778,42 лв. и с въззивното решение е осъдена Надежда И. В. да заплати на [фирма] сумата 19 778,42 лв. причинени имуществени вреди, а в останалата част, с която искът е отхвърлен за сумата 59886 лв. главница и мораторна лихва за разликата над 19 778,42лв. до 26 655,53лв. първоинстанционното решение е потвърдено.
Ответницата по касация ЧСИ Надежда И. В., в представения писмен отговор от пълномощника й адв. Р. К., моли да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение. От ответницата Надежда В. е подадена и насрещна касационна жалба.
Третото лице помагач ЗАД [фирма] [населено място] в представения писмен отговор от пълномощника му адв. Надежда К. моли да не се допусне касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ВКС съобрази следното:
За да отхвърли иска относно главницата в размер на 59 886 лв. въззивният съд е приел, че ЧСИ е действал неправомерно като е освободил купувача по публичната продан Р. В. /който е и първоначален взискател/ от внасянето на предложената продажна цена от 66 000 лв. по сметка на СИ и не е извършил разпределение на същата сума съгласно чл. 136 ЗЗД за предпочтително удовлетворяване на [фирма] като ипотекарен кредитор от получената цена при публичната продан на имота, но не е доказана несъбираемост на вземането. Не е доказано длъжникът да няма друго имущество, върху което да не може да се насочи принудително изпълнение. Приел е, че от заключението на изслушаната по делото икономическа експертиза относно направените няколко превода от ЧСИ на банката, не може да се направи извод за несъбираемост на вземането. По тези съображения и като се е позовал на дадените от ВКС указания в отменителното решение по гр.д. № 1295/11г. ІV г.о. ВКС, въззивният съд е отхвърлил иска за присъждане на останалата несъбрана от банката сума за погасяване на кредита и го е уважил само за сумата 19 778,42 лв., съставляваща лихва върху 59 886 лв. за периода от 15.02.2007г. до 08.01.2013г., която съставлява имуществена вреда за банката – пропуснати ползи, ако сумата е била на срочен депозит.
К. [фирма] моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „несъбираемостта на вземането положителен или отрицателен факт е и в тежест на коя страна е да го докаже” поради противоречие със съдебната практика, и по въпросите: „в какъв случай следва да се приеме, че дългът е събираем”, „налице ли е събираемост при положение, че имуществото, върху което може да се насочи изпълнението покрива само част от лихвата по вземането”, „наличието на частична събираемост изключва ли изцяло наличието на вреда и възможността за уважаване на иска по чл. 74 ЗЧСИ”, „върху непреведената в полза на взискателя сума каква лихва дължи ЧСИ и от кой момент се начислява” на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради значението им за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Прилага съдебна практика.
ВКС намира, че по първия от поставените въпроси не се констатира твърдяното противоречие. Представените решения на Пловдивския окръжен съд не са окончателни и липсва отбелязване за влизането им в сила. Решението на СГС по ф.д. № 5530/2012г., постановено в производство по чл. 25 от Закона за търговския регистър, съдържа мотиви за липса на данни за извършено плащане, а мотивите на които се позовава касаторът в определението на СГС по ч.гр.д. № 16019/2011г. са по прилагането на чл. 418, ал. 3 ГПК и също касаят доказателствената тежест за установяване на извършено плащане – хипотези, които са неотносими към поставения въпрос. В случая въззивният съд е приложил разпоредбата на чл.154, ал. 1 ГПК в точния й смисъл – страната, която твърди наличието на вреда от невъзможност да се удовлетвори от имуществото на длъжника, носи доказателствената тежест да установи този елемент на деликтната отговорност.
Въпросите, свързани с частична събираемост на вземането, не са предмет на въззивното решение. Както бе посочено по-горе въззивният съд е приел, че не е доказано длъжникът да няма друго имущество, върху което да не може да се насочи принудително изпълнение. С оглед данните по делото и мотивите на въззивния съд, въпросите за обема на отговорността на съдебния изпълнител в случай, че имуществото, върху което може да се насочи изпълнението покрива само част от вземането, не са от значение за решаването на делото.
Последният въпрос е от значение за решаването на делото, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. За наличието на противоречива практика се представя решение № 340/08.01.2013г. по гр.д. № 1295/2011г. ІV г.о. ВКС, постановено при първото касационно обжалване по настоящото дело. Съгласно чл. 294, ал. 1, изр. второ ГПК указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото, но това решение като постановено в същото производство не съставлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – т. 3 на ТР № 1/2009г. ОСГТК на ВКС. Към изложеното следва да се допълни, че въззивният съд е изпълнил дадените с отменителното решение на ВКС указания като е определил размерът на имуществената вреда на базата на лихвата, която банката би получила, ако сумата бе внесена на срочен депозит, и е уважил този иск съобразно петитума на исковата молба – претендира се „лихвата” върху сумата 66 000 лв. за посочения период заедно със „законната лихва върху главницата, считано от предявяването на исковата молба.
По изложените съображения не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Великотърновския апелативен съд, № 163 от 26.06.2013г. по в.гр.д. № 31/2013г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
П.:
Членове: