ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 567
София, 11.05.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми май две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1007 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на адв.Г. като процесуален представител на Л. Г. С. от София и на адв.Б. като процесуален представител на Ф. „Б. ц. за д. и.” С. срещу въззивното решение на СГС от 17.ІІ.2011г. по гр.д. № 9171/2010г.
Ответникът по касационните жалби Д. С. Б. от С. в отговорите си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заел становище за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение поради липса на предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки.
К. жалби са подадени в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и са процесуално допустими.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение СГС е отменил решението на СРС от 26.ІV.2010г. по гр.д. № 6950/2004г. в уважителната му част по иска с правно основание чл.71 ал.1 т.2 пр.3 от З.. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявения от Л. Г.С. срещу Д. Ст.Б. иск за осъждането на последния за в бъдеще да се въздържа от сексуални намеци по отношение на ищцата в нейно присъствие в качеството му на директор на 24 С.О.У. „П.К.Я.” С. в случай, че тя спечели гр.д. № 3325/2010г. по описа на СРС за отмяна на уволнението й и бъде възстановена на работа. С атакуваното решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционния съдебен акт в отхвърлителните му части по исковете на С. срещу Б. по чл.71 ал.1 т.1, по чл.71 ал.1 т.2 пр. 1 и 2 и по чл.71 ал.1 т.3 пр.1 и 2 от З..
За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид твърденията на ищцата, че по отношение на нея ответникът в качеството му на директор отправял сексуални намеци и предложения, използвал цинични изрази, с които засегнал достойнството и честта й, създал унизителна и застрашителна среда, и че отказът й да приеме неговото поведение го подтикнал да вземе решение за уволнението й. Прието е, че в тежест на ищцата е да установи твърденията си, че е жертва на дискриминация, за каквато се смята и сексуалният тормоз по силата на пар.1 т.1 и т.2 от ДР на З.. Никой от разпитаните по делото свидетели не е чул намеци за сексуална връзка между страните, отправяне на сексуални намеци от страна на ответника към ищцата, никой не твърди, че на бюрото на ответника е имало порнографска литература и че по отношение на ищцата е имало неприлични, цинични и от сексуално естество намеци, изразени словесно, физически или по друг начин, и чрез това си поведение той да е накърнил честта и достойнството й и да е създал враждебна, обидна, унизителна и застрашителна среда. Установено е, че обтягането на отношенията на ищцата с другия учител по музика св.Т. се дължи на лични причини, както и че заболяването й от дискова херния и от покачване на кръвното й налягане, датиращо от отдавна, не са резултат на намеса на ответника. Не е доказано и че тъй като ищцата не приела положително сексуалните намеци на ответника, той я е уволнил. Уволнението й е въз основа на констатирани нередности, пропуски и слабости в работата й при извършена планирана проверка на Р. и проверка на директора, а възстановяването й на работа, без да има щатна бройка за длъжсността й, не може да се приеме като дискриминационно поведение от страна на ответника. С оглед на това е направен извод, че не е осъществена дискриминация по отношение на С. на основание сексуален тормоз. Поради това и позовавайки се на разпоредбата на чл.9 от З.. е прието, че за ответника не е налице задължението да доказва, че не е нарушено правото на равно третиране.
В изложението на Л. Г.С. по чл.284 ал3 т.1 от ГПК се сочи, че същественият въпрос, по който се произнесъл въззивният съд, бил изводът му по приложението на чл.71 ал.1 т.1 – 3 от З.. във връзка с „тормоз” и „сексуален тормоз” по пар.1 т.1 и 2 от ДР на З.., че не е налице дискриминация по признака „пол”. Този извод противоречал на събраните доказателства. Липсвала съдебна практика по въпроса относно „тормоза” и „сексуалния тормоз”, за да се утвърди правилното им разбиране и прилагане, което би имало значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. С произнасянето по този въпрос щяло да се изясни и практическото приложение на презумпцията по чл.9 от З.., чиято разпоредба за обърната доказателствена тежест също била нарушена, както и че щяло да бъде от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото практическата му синхронизация с европейски ценности на равните възможности на всички граждани и недискриминацията им. Незаконосъобразно съдът приел, че е в тежест на ищцата да установи твърденията си, че е жертва на дискриминация. Тежестта на доказване по силата на чл.9 от З.. се прехвърляла на ответника – ищцата трябвало да докаже вероятността да е дискриминирана, а ответникът следвало да оправдае установената разлика в третирането и съответно че не е налице дискриминационно поведение спрямо ищцата. Твърди се, че по приложението на чл.9 от З.. атакуваното решение е в противоречие с разрешението, дадено в четири решения на състави на ВКС.
В изложението на Ф. „Б. ц. за д. и.” се сочи, че липсвала съдебна практика за случай, свързан със сексуалния тормоз като форма на дискриминация, поради което не били налице хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и 2 от ГПК. Липсата на произнасяне на ВКС по подобен въпрос предполагало необходимостта да се допусне касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Вззивният съд разрешил въпроса за обръщането на доказателствената тежест в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения на негови състави. Изложени са пространни съображения, че ВКС бил длъжен да гарантира пълното действие на общия принцип за недопускане на дискриминация, противоречаща на принципа за равно третиране на мъжете и жените, на европейските директиви и препоръки; че тълкуването и прилагането на антидискриминационните разпоредби от националните съдилища било чуждо, непознато, стеснено и водело до погрешни правни изводи; че съдилищата не проявявали чувствителност към естеството на проблематиката и не умеели да прилагат института на обръщането на доказателствената тежест в унисон със законодателната логика; че правни изводи, направени въпреки пространното тълкуване, съществуващо в международната съдебна практика относно сексуалния тормоз и способите за доказването му, сочели на незачитане на правилата и юриспруденцията на общностното право; че съдът неправилно изисквал доказване на конкретни данни от ищцата, погрешно възприемал разпоредбите на материалния закон и обръщането на доказателствената тежест; по силата на чл.9 от З.. за ищцата било достатъчно да докаже факти, от които може да се направи извод за наличие на дискриминация /както множество такива били събрани по делото/, но не и да доказва самия сексуален тормоз, а в тежест на ответната страна било да докаже, че правото на равно третиране не е нарушено. С оглед на това неправилни били изводите на въззивния съд, че в тежест на ищцата било да установи по безспорен начин твърденията си, че е жертва на дискриминация, че не се доказало ответникът да е създал унизителна, обидна, враждебна или застрашителна среда за С., че не се доказало и че тъй като тя не приела положително сексуалните му намеци, ответникът я е уволнил. Същото се доказвало и от крайния извод на въззивния съд, че не е осъществена дискриминация на основание сексуален тормоз. Изводът бил категорично неправилен и показвал неправилно разбиране на антидискриминационните разпоредби – сексуалният тормоз бил форма на дискриминация съгласно чл.5 от З.. и нямало как да бъде основание, основанията били подробно изброени в чл.4 от посочения закон.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.е и т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по единствения поставен от касаторите по посочения начин въпрос по приложението на чл.9 от З.. въззивният съд се е произнесъл в съответствие с вече уеднаквената съдебна практика с постановените от ВКС на РБ по реда на чл.290 от ГПК решения № 511/27.VІІ.2010г. по гр.д. № 587/2009г. ІІІ ГО и № 153/14.VІ.2010г. по гр.д. № 6/2009г. ІІІ ГО., според които ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация, при което е в тежест на ответника да установи, че правото на равно третиране на ищеца не е нарушено, като неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за отхвърляне на предявения иск. В този смисъл е произнасянето на ВКС и по представеното от касаторите решение № 948/18.ХІІ.2009г. по гр.д. № 3097/2008г. І ГО. Настоящият състав на ВКС на РБ напълно споделя така даденото разрешение на поставения въпрос, което е в пълно съответствие с Директива 2006/54/ЕС чл.19, Директива 2004/113/ЕС чл.9 и Директива 97/80/ЕС чл.4. Решаващият извод на въззивния съд в атакуваното решение е, че ищцата не е установила твърдяните от нея факти, въз основа на които може да се направи предположение, че е осъществена дискриминация /от което следва и че не е осъществена дискриминация/, и че поради това за ответника не е възникнало задължението да доказва, че не е нарушил правото на равно третиране.
Твърденията в изложенията на касаторите относно понятията „тормоз” и „сексуален тормоз” не са конкретизирани под формата на въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд в тази връзка, и тъй като, както вече бе посочено, касационният съд няма правомощие служебно да изведе този въпрос от изложенията или от касационните жалби, по отношение на тях не е налице основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване. Твърденията по съществото си представляват оплаквания за процесуални нарушения и за незаконосъобразност, т.е. касационни основания по чл.281 от ГПК, които, обаче, подлежат на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в настоящото производство по допускането.
Ето защо касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ВК, ІІ-ро Б отделение, от 17.ІІ.2011г. по гр.д. № 9171/2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: