О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1286
София , 17.11.2009 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври две хиляди и девета година в състав:
Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1024/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение от 28.04.2004 г. по гр. д. № 597/02 г. на Софийския районен съд, оставено в сила в тази част с решение от 23.02.2009 г. по гр. д. № 3850/04 г. на Софийския градски съд, Л. Х. П. , действаща като едноличен търговец с фирма “Л”, е осъдена на основание чл. 108 ЗС да предаде на Ж. К. Р., П. И. С., Б. И. С., К. И. С., Г. С. В. и И. Б. А. магазин, съставляващ едноетажна тухлена барака с площ от 32 кв. м., находящ се в гр. С., ул. “Е” 17 /сега ул. “. № 8/. След отмяна на първоинстанционното решение в останалите части, искът за ревандикация е уважен срещу същата ответницата и за 1/2 ид. ч. от дворното място с площ от 179.50 кв. м., а срещу С. о. , “Б” О. гр. С., “Б” Е. гр. С. и “Б” Е. с. гр. – за цялата вещ, съставляваща съвкупност от земя и построена върху нея сграда.
Срещу въззивното решение са подадени в срока по чл. 283 ГПК касационни жалби от “Б” Е. гр. С. и от С. община. Като основания за допускане на касационното обжалване в първата жалба са посочени хипотезите на чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК, а във втората, макар това да не е изрично заявено, следва да се приеме, че се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ищците считат, че касационно обжалване не следва да се допуска, а по същество жалбите са неоснователни.
При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Делото има за предмет магазин и съответстващите му идеални части от имота, върху който е построен, отнети от собственицата Й. И. С. – наследодателка на ищците, през 1964 г.становено е, че имотът е актуван за държавен с акт № 3852-II р. от 20.02.1964 г., в който като основание за одържавяването са посочени протокол № 2 от 27.01.1964 г., ст. 43, на ИК на СГНС и писмо № II-22 от 04.02.1964 г. на фин. отдел на СГНС. От този протокол, както и от доклад на зам. председател на ИК на СГНС е видно, че И. комитет на С. народен съвет е дал съгласие да приеме в дарение магазинът, който Й. С. притежава, заедно с 1/2 ид. ч. от нейната част от мястото, като срещу това й предостави под наем една стая с ползуване на сервизни помещения от държавно жилище. Въззивният съд приел, че отнемането на имота е без основание, тъй като дарение в изискуемата от чл. 18 ЗЗД форма не е извършено. Няма данни и за замяна на магазина с държавен имот, за която би била достатъчна заповед в писмена форма по чл. 18 ЗС. Затова съгласно чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ собствеността е възстановена на наследниците на собственицата, а доколкото отказът от наследството, извършен през 1972 г. от един от тях – И. С. , следва неоснователното отнемане, той няма действие за този имот съгласно разпоредбата на чл. 91а ЗНсл.
Разрешеният от въззивния съд материалноправен въпрос, който е поставен и от двамата касатори, е свързан с приложното поле на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Той определя легитимацията на ищците и изхода на спора относно претендираното право на собственост, произхождаща от реституция на незаконно отнет недвижим имот. Квалификацията на отнемането като такова без законово основание е в зависимост от конкретните обстоятелства по всеки отделен случай, което обосновава допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Решението би имало значение и за точното приложение на закона и за изясняване на характера на посочената разпоредба.
Въпросът дали недвижимите имоти, отнети в хипотезата на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, се считат новооткрито наследство по смисъла на чл. 91а ЗНСл, каквото е прието от въззивния съд, са предмет на обсъждане в ТР № 1/98 г. на ОСГК. Тъй като доводът на касатора “Б” Е. е, че въззивното решение е в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, то по този въпрос жалбата следва да се допусне до разглеждане на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Последният поставен от “Б” Е. въпрос за това дали искът за ревандикация следва да бъде уважен спрямо невладеещия имота ответник, какъвто е другият касатор, е свързан с преценка за правилността на въззивното решение и не обосновава основание за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 23.02.2009 г. по гр. д. № 3850/04 г. на Софийския градски съд.
У. на жалбоподателите в едноседмичен срок да внесат по сметка на Върховния касационен съд държавна такса за касационно обжалване в размер на по 55.00 /петдесет и пет лв./ лева и в същия срок да представят квитанции за извършеното плащане, като при неизпълнение на указанията жалбите ще бъдат върнати.
След внасяне на държавната такса в срок, делото да се докладва за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: