О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 598
София,19.05. 2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети май две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1567/2011 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационни жалби от адв. Н. А. процесуален представител на ищеца К. Г. А. от [населено място] и от ответника по исковата молба П. на Р. Б., представлявана от прокурора от А. пр. – С., А. В., против въззивно решение №1157/07.7.2011 г. по гр.д.№764/2011 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.о., 2-ри състав.
Ищецът обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлена претенцията му за имуществени вреди в размер на 6115,69 лева, представляваща размера на осигурителните вноски върху обезщетението в размер на 16641,50 лева – за периода от 20.9.2004 г. до 31.3.2009 г.
В изложението от процесуалния представител на ищеца се поставя въпроса за приложението на чл.9, ал.3, т.1 КСО. Като основания за допускане на въззивното решение в обжалваната част се сочат разпоредбите на чл.280, ал.1, т.т.2 и 3 ГПК, и сочи противоречива практика на Върховния административен съд – решение №2476/12.3.2007 г. по адм.д.№10215/2006 г. на VІ отделение, и решение №679/15.01.2009 г. по адм.д.№7427/2008 г. на VІ отделение.
Ответникът по исковата молба обжалва въззивното решение в частта, с която е осъден да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди.
В изложението от П. на Р. Б. се сочи основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т. 2 ГПК относно размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД, и се прилагат решения на ВКС, ГК, и на САС.
И двете страни молят се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложенията към касационните жалби намира, че не са налице основания по чл.280, ал.1, т.т.2 и 3 ГПК. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата, и от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото.
По изложението на ищеца К. Г. А..
Представените две решения на Върховния административен съд не представляват противоречива практика на съдилищата по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Съгласно приетото в мотивите на т.3 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС “Понятието „практика на съдилищата“ по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК не включва практиката на административните съдилища. Различният предмет на правораздаване на гражданските и административните съдилища, намерил израз в структурното им обособяване в системата на съдилищата, предопределя и същностната разлика в съдебната практика, формирана по граждански и административни дела. Административните съдилища, оглавявани от Върховен административен съд, осъществяващ върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите в административното правораздаване, разрешават административноправни спорове относно отношения, уредени от административното право – отношения, различни по правната им природа от гражданскоправните, споровете по които са подведомствени на гражданските съдилища. Действително в случаите, когато приложението на гражданскоправна норма има преюдициално значение за разрешаването на административно дело, формираната практика обхваща и гражданскоправни въпроси. Аналогична е и хипотезата, в която гражданския съд се произнася инцидентно по валидността на административни актове или по тяхната законосъобразност, когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му ( чл.17, ал.2 ГПК). В тези случаи, както и в случаите, когато административният съд се произнася по гражданскоправен спор по силата на законовоучредена компетентност (чл.1, ал.2 ЗОДОВ), при формиране на противоречива практика по въпроси, обуславящи крайния изход на делото, редът за уеднаквяването й е по чл.124, ал.2 ЗСВ – чрез приемане на съвместно тълкувателно постановление от общото събрание на съдиите от съответните колегии на Върховния касационен съд и Върховния административен съд.
В процесния случай представените две решения на ВАС не се отнасят до случаи, когато административния съд се произнася по гражданскоправен спор по силата на законовоучредена компетентност, а разрешават административноправни спорове въз връзка с отношения, уредени от административното право.
Решението в обжалваната от ищеца част не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните съображения:
Разпоредбата на чл.9, ал.3, т.1 КСО/ редакцията от ДВ, бр. 119 от 2002 г., която е релевантна към процесния период/ прогласява, че “за осигурителен стаж се зачита и времето през което лицата по чл.4, ал.1, т.т.1,2,3 и 4 не са работили, поради незаконно недопускане или отстраняване от работа, за този период се внасят осигурителни вноски за сметка на осигурителя върху последното брутно трудово възнаграждение, ако лицето не било осигурявано на друго основание, а ако лицето е било осигурявано на друго основание, осигурителните вноски се внасят върху разликата между последното брутно трудово възнаграждение и осигурителния доход за периода, ако този доход е по-малък.”
В посочения смисъл са и мотивите на въззивната инстанция.
Разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК предвижда допускане на въззивното решение до касационно обжалване по материалноправен и процесуалноправен въпрос, по който съдът се е произнесъл, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Съгласно ТР №1/19.02.1010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС “Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.”
С оглед конкретния случай правната норма на чл.9, ал.3, т.1 КСО по ясен и категоричен начин определя за чия сметка са и кой внася осигурителните вноски за държавния служител при отстраняване от работа. Това е осигурителят. Как осигурителят е изпълнил това свое задължение спрямо органите на НОИ е правно ирелевантно при определяне обезщетението за имуществени вреди по чл.2 ЗОДОВ.
По изложението на ответника по исковата молба – П. на Р. Б..
Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер.
Обжалваното решение е постановено в съответствие с разпоредбата на чл.52 ЗЗД и т.11 от посоченото ППВС, като са съобразени всички факти и обстоятелства, обусловили понесените от пострадалия неимуществени вреди. Поради това не е налице решение, постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, нито с практиката на съдилища, чиито решения са представени.
Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства, и е съобразено със законови разпоредби. По естеството си с изложението на ответника, се цели допускане на въззивното решение в обжалваната част относно размера на претенциите, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
Предвид изложеното съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационните жалби по същество и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1157/07.7.2011 г. по гр.д.№764/2011 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.о., 2-ри състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: