Определение по гр.д. на ВКС , ІV-то гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 610
София, 22.05. 2012 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети април две хиляди и дванадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 329 /2012 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. В. М. срещу въззивно решение от 04.10.2011 г. по гр.д. № 8159 /2011 г. на Софийски градски съд, г.о., ІV „г” възз. с-в., с което е оставено в сила решение от 17.11.2011 г. по гр.д. № 25564 /2007 г. на Софийския районен съд, 74 с-в. с което са отхвърлени искове на жалбоподателя срещу М. с. на Р. България с правно основание чл.344,ал.1,т.1, т.2 и т.3 КТ за отмяна на уволнението и, извършено със заповед на Министър-председателя на Р. България, възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и заплащане на обезщетение за времето, през което ищецът е останала без работа поради незаконно уволнение.
Жалбоподателят иска решението да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това.
Насрещната страна М. с. на Р. България не изразява становище по касационната жалба.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение и първият и вторият иск са неоценяеми, а третият е обусловен.
Ищецът твърди, че е работила по трудово правоотношение при ответника МС като член на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (нататък и ДКЕВР), и е незаконно уволнена с решение на М. с. на Р. България и заповед на Министър-председателя на Р. България поради това, че не съответства на изискванията на Закона за регулиране на В. за трудов стаж и професионален опит. Ищецът оспорва наличието на основанието за уволнение, пред трите инстанции поддържа, че е работила при ответника МС като член на ДКЕВР и че надлежен ответник е МС на Р. България.
За да отхвърли исковете, СРС е приел, че ДКЕВР е юридическо лице и държавен орган, на основание чл.61,ал.2 КТ трудовото правоотношение е възникнало с нея и МС не е работодател на ищеца, поради което исковете са неоснователни.
След като е изложил мотиви за неоснователността на евентуалния довод за нередовност на исковата молба и на довода за неправилност на извода на СРС, че ищецът е била в трудово правоотношение с ДКЕВР по силата на чл.61,ал.2 КТ, а не с МС, въззивният съд е изложил ясни и последователни мотиви по съществото на спора: че прекратяването на трудовото правоотношение с ищеца, като член на ДКЕВР представлява фактически състав, включващ два акта – решение на МС, което представлява административен акт и заповед на Министър-председателя, която представлява трудовоправен акт, като първият акт е единствено основание за издаване на втория, чиято законност е производна на законността на първия акт. Решението на МС е влязло в сила, като жалбата на ищцата е отхвърлена с влязло в сила решение на петчленен състав на ВАС, с което е потвърдено решение на тричленен състав на ВАС, с което е установено включително, че жалбоподателката З. В. М. не отговаря на изискванията за заемане на длъжността, с това е разрешен и спорът относно наличието на основание за прекратяването на трудовото правоотношение – поради несъвместимост с изискванията за заемане на длъжността.
Жалбоподателят е извела материално-правния въпрос: в хипотезата на чл.61,ал.2 КТ с кой се създава трудовото правоотношение – с предприятието или с по-горестоящия орган и предприятието (работодателят) или по-горестоящият орган е материално-правно легитимиран да отговаря по исковете по чл.344,ал.1,т.1 КТ, за който твърди, че е разрешен в противоречие с Решение № 109 /25.02.2010 г. по гр.д. № 89 /2009 г., ІІІ г.о. на ВКС и с решение от 20.12.2007 г. по гр.д. № 644 /2007 г. на САС.
Въпросът кой е работодател е обусловил извода на въззивния съд и не е разрешен в противоречие, а в съответствие с посочените решения, доколкото и в двата случая е прието, че в хипотезата на чл.61,ал.2 КТ по-горестоящият орган няма качеството на работодател (което следва от буквалния прочит на чл.61,ал.2,изр.2 КТ)..
Въпросът работодателят или по-горестоящият орган е материално-правно легитимиран да отговаря по исковете по чл.344,ал.1,т.1 КТ е разрешен от въззивния съд в съответствие с т.1 от ТР № 1 /30.03.2012 г. по т.д. № 1 /2010 г. на ОСГК, с което е прието, че надлежен ответник по исковете по чл.344,ал.1 КТ, предявени от работник или служител, чийто трудов договор е сключен при условията на чл.61,ал.2,изр.1 КТ, е работодателят, а не по-горестоящият на него орган, поради което не е налице основание по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Към това следва да се добави, че видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, не този правен въпрос е обусловил крайния извод за неоснователността на исковете, а изводът по същество за законността на уволнението, който произтича от установената по делото законност на влязлото в сила решение на МС на Р. България за освобождаването на ищцата от заеманата длъжност, включително поради това, че не отговаря на изискванията за заемането и, както и за законността на заповедта на Министър-председателя, която е производна на законността на решението на МС на Р. България.
Жалбоподателят е извела материално-правния въпрос: достатъчно ли е само по себе си установяването на наличието на влязъл в сила административен акт като елемент от сложния състав на уволнението, за да бъде прието пълно и главно доказване от страна на ответника на законосъобразността на цялото уволнение, при условие, че не са доказани всички останали предпоставки за спазване изискванията на КТ при извършване на уволнението, за който твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въпросът не е обуславящ, доколкото искът по чл.344,ал.1,т.1 КТ се основава на довод, че уволнението е незаконно, тъй като ищецът отговаря на изискванията за заемане на длъжността, поради което основанието на уволнението и не е осъществено. С оглед принципа на диспозитивното начало, установен с правилото на чл.6,ал.2 ГПК, въззивният съд е обсъдил този довод за незаконност и не е следвало да обсъжда други предпоставки за законност на уволнението.
От изложеното следва, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а ответникът не претендира разноски и не е доказал да е направил такива, поради което разноски не следва да се присъждат.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение от 04.10.2011 г. по гр.д. № 8159 /2011 г. на Софийски градски съд, г.о., ІV „г” възз. с-в.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.