О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 615
София, 23.05. 2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети май две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №861/2011 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от адв. С. Б. – процесуален представител на ищеца М. А. С. от [населено място], против въззивно решение №130/17.3.2011 г. по гр.д.№1105/2010 г. по описа на пловдивския апелативен съд, І-ви граждански състав.
С обжалваното решение е потвърдено решение №1219/04.8.2010 г. по гр.д.№73/2009 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, г.о., ІІ – ри граждански състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от М. А. С. от [населено място] против В. Б. Д. от [населено място] обективно съединени искове с правно основание чл.45 ЗЗД, за имуществени вреди за разликата от 133,70 лева до 194583,09 лева и за неимуществени вреди за сумата 15000 лева.
Въззивната инстанция е приела, че претенциите на ищеца са погасени по давност към датата на завеждане на настоящото дело – 12.01.2009 г. Относно имуществените вреди окръжният съд е стигнал до извод, че след като един такава претенция е била предявена в наказателното производство(на досъдебна фаза) на 01.11.1996 г. по реда на чл.60 НПК/отм./, по силата на чл.116, б.”б” ЗЗД е налице прекъсване на давността, към момента на прекратяване на същото е бил заличен ефектът на прекъсване на давността с последица, че същата не е била прекъсвана. Поради това въззивната инстанция е приела, че 5-годишната давност, която е започнала да тече на 01.11.1996 г. е изтекла на 01.11.2001 г. Въз основа на това съдът е стигнал до извод, че макар и впоследствие наказателното производство да е било възобновено – нохд №1744/2006 г. по описа на Пловдивския районен съд, то това не води до отпадане на правните последици от изтеклата погасителна давност. Крайният извод на съда е, че само на това основание претенцията за имуществени вреди е неоснователна.
Относно претенцията за неимуществени вреди Пловдивският апелативен съд е приел, че тъй като няма никакви данни такава претенция да е била предявявана преди 2007 г., когато са предявени гражданските искове в наказателния процес, то по отношение на нея не следва да се обсъжда въпроса за прекъсване на погасителната давност, тъй като и за нея тя е изтекла през 2001 г.
За пълнота на мотивите си въззивната инстанция е приела за неоснователно твърдението на ищеца, че определянето на обезщетението за имуществени вреди следва да се извърши към момента на предявяване на иска и като се вземат предвид настъпилите инфлационни процеси от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумите. Прието е, че съгласно чл.51, ал.1 ЗЗД обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като съгласно установената съдебна практика релевантния момент при определяне размера на имуществената вреда и на обезщетението е този на причиняване на увреждането. Изложени са и изводи, че съгласно чл.300 ГПК присъдата на наказателния съд е задължителна за гражданския относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, и тъй като стойността на имотната вреда е елемент от състава на престъплението измама, за което ответницата по иска е призната за виновна, то и признатия от наказателния съд размер на причинените вреди е задължителен за гражданския съд.
Относно присъдените на ответницата по исковете разноски въззивната инстанция е приела, че неоснователно жалбоподателят – ищец, твърди, че в полза на ответницата са присъдени неправилно 1000 лева, изчислени по съразмерност, съобразно уважената и отхвърлена част от исковете, доколкото ищецът на основание чл.83, ал.1, т.4 ГПК е освободен от заплащане на такива. Изводът е обоснован с последната посочена разпоредба, съгласно която ищецът не дължи такси и разноски в хода на производството като държавна такса, възнаграждения за вещи лица, за явяване на свидетели и други подобно. Съдът е приел обаче, че ищците не са изключени от заплащане на разноски, направени от ответниците, съразмерно с уважената и отхвърлена част от иска.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните въпроси:
1. Как следва да се тълкува институтът на погасителната давност съгласно чл.116, б.”б”, във връзка с чл.117 ЗЗД ?. Като противоречива на обжалваното решение практика се сочи решение №456/18.5.2000 г. по н.д.№435/1999 г. на ВКС, І н.о.
2. Следва ли съставът на деликтната отговорност по чл.45 ЗЗД да се тълкува разширително в смисъл, че подлежат на обезщетение всички имуществени и неимуществени вреди с оглед разпоредбата на чл.51, ал.1 ЗЗД. Като практика в посочения смисъл се сочи решение №19/11.01.1955 г. по гр.д.№6840/1954 г. на ВС, ІV г.о.
3. Следва ли просто да се премахнат трите нули и да се направи изводът, че това е дължимата сума, която следва да се възстанови на ищеца при положение, че по делото са изслушани и приети две експертизи, както и допълнителна такава, които са кредитирани като безпристрастни и обективни. Сочи се решение №1619/02.11.1999 г. по гр.д.№415/1999 г. на ВКС, ІV г.о.
4. Как следва да се тълкува нормата на чл.83, във връзка с чл.78, ал.3 ГПК – разширително или стеснително, т.е. касаят ли разноските направени в производството и тези на ответната страна, или те са част от разноските по производството.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответницата по касация В. Б. Д. не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
По първия от поставените въпроси, а именно “Как следва да се тълкува институтът на погасителната давност съгласно чл.116, б.”б”, във връзка с чл.117 ЗЗД ? “ въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване. Не е налице твърдяното от касационния жалбоподател противоречие между обжалваното решение и представеното решение №456/18.5.2000 г. по н.д.№435/1999 г. на ВКС, І н.о. Въззивното решение е съобразено изцяло с приетото в т.2 от ТР №5/05.4.2006 г. по тълк.д.№5/23005 г. на ОСГК и ОСТК на ВКС. Изводът на Пловдивският апелативен съд, че с прекратяването на наказателното производство с влязло в сила решение от 21.5.2003 г. по ч.н.д.№749/2002 г. на Пловдивски окръжен съд, н.к., се заличава ефектът от прекъсване на давността, приравнява конкретния случай с приетото в тълкувателното решение. Поради това не са налице нито основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, нито това по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Изложените изводи са относими както към претенцията на имуществени вреди, така и тази за неимуществени вреди, още повече, че последната за пръв път се предявява по настоящото дело.
Предвид изложеното настоящата съдебна инстанция намира, че вторият и третият въпроси не следва да се обсъждат, тъй като те са обусловени от първия въпрос.
По четвъртия поставен въпрос, а именно “Как следва да се тълкува нормата на чл.83, във връзка с чл.78, ал.3 ГПК – разширително или стеснително, т.е. касаят ли разноските направени в производството и тези на ответната страна, или те са част от разноските по производството ?”, настоящият състав на ВКС, ІV г.о., намира, че по него въззивното решение/ тази част с характерна определение/ не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Пловдивският апелативен съд е приложил точно закона и в съответствие с константната съдебна практика. Поддържаното от касационният жалбоподател становище би означавало ответникът да бъде санкциониран и да не получи част от направените от него разноски или всичките разноски, когато част от иска или целия иск са отхвърлени, за сметка на ищец, който се ползва от дадения му от процесуалния закон бонус по смисъла на чл.83, ал.1, т.4 ГПК.
Поради това въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №130/17.3.2011 г. по гр.д.№1105/2010 г. по описа на пловдивския апелативен съд, І-ви граждански състав, по касационна жалба, вх.№2335/13.4.2011 г., подадена от адв. С. Б. – процесуален представител на ищеца М. А. С. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: