О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 205
София, 14.03.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети февруари , две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател : ЕМИЛ ТОМОВ
Членове : ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
изслуша докладваното от съдията Емил Томов
гр. дело №3842/2016 г.
Производството е по чл. 288 от ГПК .
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 135 от 25.05.2016г по гр.дело № 205/2016г. на Окръжен съд –Добрич , с което след отмяна на решение №309 от 10.03.08.2016 на Добричкия районен съд , по същество са уважени искове на основание 344 ал.1 от КТ за отмяна на уволнение по чл. 328 ал.1 т.7 КТ като незаконно , възстановяване на работа и обезщетение , като искът на И. Й. Г. по чл. 225 ал.1 КТ е уважен частично ,потвърдено е отхвърлянето му за разликата до пълния предявен размер .
Въззивният съд е приел , че не се установяват и трите необходими материалноправни предпоставки за законосъобразно уволнение на посоченото в заповедта основание. Не е налице преместване дейността на предприятието в друго населено място , а закриване на част от предприятието по смисъла на чл. 328 ал.1 т.2 КТ , случая магазин в [населено място], а при действителното основание законът е въвел допълнителни защитни мерки по чл. 333 КТ,които безспорно не са спазвани . Отправената писмено покана до ищеца да последва предприятието в [населено място] не е конкретна , срокът за отговор, даден до края на следващия работен ден , е неразумно кратък и крайно неподходящ , поради това мълчанието на ищеца не може да приеме за отказ на предложение да последва предприятието. По иска за обезщетение поради оставане без работа за шестмесечен период съдът е приел ,че именно от съдебно предявеният размер на вземането от 10 171,34лв следва да съобрази частичното му погасяване ,над сумата 6412,26лв до размера на платени от работодателя обезщетения по чл.220 ал1КТ и чл.222 ал.1 КТ , макар ищецът е намалил първоначално предявения размер иска си с размера на тази сума. Последният не е обжалвал решението на въззивния съд в потвърдителната част, поискал е поправката му по реда на чл. 247 ГПК , което е отказано с решение №106 от 20.05.2016г по гр.д № 205/2016 на ДОС
Касаторът [фирма] обжалва решението като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствени правила , незаконосъобразно и необосновано . В изложение са формулирани процесуални въпроси с довод за основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС В случай, когато първоинстанционният съд е отказал поради преклудиране да разгледа възражението на ищеца относно квалификацията на действията на работодателя , че не е налице преместване , а закриване на част от предприятието , а въззивният съд приеме и разгледа възражението ,трябва ли да даде указания на страните относно релевантните факти и необходимостта да ангажират доказателства. В случаите, когато въззивникът не е въвел твърдения за неправилност поради неточен или непълен доклад , допустимо ли е въззивният съд да извърши служебна проверка за правилност , която да обхваща и възражения на ищеца,приети от първоинстанционният съд за преклудирани .Изтъква се ,че въззивният съд не е дал указания и възможност на ответника по въззивната жалба да се защити по възражение , прието за преклудирано от ДРС и е нарушил указанията в ТР №1/09.12.2013г по втория въпрос включително .
Формулирани са материалноправни въпроси по прилагането на чл. 328 ал.1 т.7 КТ с посочване на основание по чл. 280 ал.1 т.1 и чл. 280 ал.1 т.3 ГПК . Наличието на паралелно действащ магазин в мястото на преместване достатъчно ли е да се приеме ,че не е налице преместване, а закриване на част от предприятието и определящ ли е териториалният принцип , в която насока се изтъква противоречие с решение № 329/2011г по гр.д №1073/2010, ІV г.о ; представлява ли работното място съществен елемент от трудовия договор , в която насока се изтъкна противоречие с реш. № 907/2011г по гр.д №3725/2008 І г.о ; необходимо ли е работодотелят да даде подходящ срок на работника да приеме ,или откаже предложение при преместване , еднодневният срок подходящ ли е при положение ,че работникът е узнал за предстоящото преместване няколко месеца по- рано . При основанието на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК се поставят въпросите каква информация следва да съдържа отправеното от работодателя писмено предложение при преместване в друго населено място , по конкретно относно това къде работникът ще работи , в кой магазин , поделение , офис , или структура ,къде точно ще е неговото работно място .
На следващо място, при основанието на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК е формулиран въпрос дали отказът на работника да получи писменото предложение на работодателя при преместване може да се тълкува като отказ от негова страна да последва предприятието или негово поделение в друго населено място, следва ли мълчанието до издаване на заповедта да се приеме за конклудентен отказ .
Постъпил е отговор от ответника по жалбата И. Г. , чрез пълномощник адв. С. . Оспорват се наведените основания за допускане до касационно обжалване .Тълкувателни указания въззивният съд не е нарушил , материалноправните въпроси са изведени от извод , какъвто въззивният съд не е направил , или не са от съществено значение за изхода на спора . Няма обосновка какво е значението на въпросите за точното прилагане на закона. Въпросите касаят правилността на решението Претендират се разноски ,прилага се списък.
Постъпила е и касационна жалба от И. Й. Г. срещу решение №106 от 20.05.2016г по гр.д № 205/2016 на ДОС , с което е отказана поправка на очевидна фактическа грешка , включително е отказано искането за изменение на решението в частта за разноските .В приложеното към жалбата изложение се сочи основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК по формулирани въпроси за наличието на очевидната фактическа грешка и реда за нейната поправка .Когато в решението има противоречие между мотивираща и диспозитивна част ,по какъв ред следва да се отстрани грешка допусната при изчисляването на дължимата сума обезщетение ; по кой ред страната да защити правата си, когато приема за правилни обоснованите изводи и формираната воля във въззивното решение , но не стойностното изражение на присъдения резултат. При определяне сумата на обезщетение по чл.225 ал.1 КТ решаващия съд длъжен ли е да съобрази факта , че присъденото с решението прихващане е насрещно вземане на ответника за платено от него обезщетение по чл.222 ал.1 КТ, вече е било направено от ищеца след подаване на исковата молба .Изтъкнато е решение № 34/2012г по гр.д №684/2011г ІІІ г.о.
По тази жалба е депозиран отговор от [фирма] , оспорва се допускането й до касационно обжалване. Претендират се разноски .
По касационната жалба на [фирма] срещу решение № 135 от 25.05.2016г по гр.дело № 205/2016г. на Окръжен съд – Добрич , Върховен касационен съд ІІІ г.о приема основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК за допускане до касационно обжалване по част от формулираните материалноправни въпроси , преценен решаващо от въззивния съд , по следните съображения :
Въззивният съд е докладвал на страните възприетия от него предмет на оспорване по въззивната жалба на ищеца като е изтъкнал , че се оспорва наличието на всеки елемент от фактическия състав на прекратителното основание по чл.328 ал.1 т.7 КТ , включително че работодателят не е преместил дейността си в друго населено място по смисъла на тази разпоредба , а в действителност е било осъществено закриване на част от предприятието. Докладът по чл. 268 ал.1 ГПК отговаря на съдържанието на въззивната жалба , в отговор на която работодателят е възразил ,че твърдения в оспорване реалния характер на преместването ищецът не е въвел с исковата молба , както е приел и първоинстанционния Добрички районен съд , но в отговора и защитата си по същество ответникът евентуално е поддържал , че преместването е доказано като негово първо и основно твърдение (по т.ІІ.1 от отговора на исковата молба) за което са били ангажирани посочените в отговора на исковата молба писмени доказателства , включително допуснати и изслушани от първоинстанционният съд двама свидетели за обстоятелствата по преместването,включително от името на ищеца е направено уточнение , съдържащо признание на този факт . Ето защо , като е обсъдил решаващо въпросът налице ли е преместване, или фактите сочат на закриване на част от предприятие , въззивният съд не е постановил решението си в соченото от касатора противоречие с указанията по ТР №1/09.12.2013г по т.д.№1/2013 ОСГТК, във връзка със задължения да се дават указания на ответника по въззивната жалба за релевантните факти и необходимостта от доказването им , предвид възприемане на друга квалификация на действията на работодателя и невъзприемане извода на районния съд ,че въвеждането на оспорване от ищеца в тази връзка е преклудирано. В този случай законът не е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса , нито е налице случай на разместване при доказателствената тежест в резултат на неправилно дадена от първостепенния съд квалификация на иска в доклада.В съдържанието на доклада по чл. 146 ГПК са били посочени трите елемента на фактическия състав по чл. 328 ал.1 т.7 КТ и че доказателствената тежест за тях лежи върху настоящия касатор, така че не е налице и посочена в т.2 от ТР №1/09.12.2013г по т.д.№1/2013 ОСГТК хипотеза ,при която въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада. Не е налице противоречие с цитираното ТР №1/09.12.2013г на ОСГТК и основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК и по втория формулиран процесуалноправен въпрос . Въззивният съд не е извършил „служебна проверка на правилността на първоинстанционното решение” , предвид съдържанието на въззивната жалба в случая. Преценката кои фактически твърдения и възражения на страните са спорен предмет и кои са били преклудирани , въззивният съд дължи на свой ред , тъй като е съд по същество .За да разреши материалноправния спор , този съд също следва да съобрази съответния корпус процесуалноправни норми , очертаващи предмета на спора с оглед на концетнрационното начало в процеса. Съответната преценка може да е неправилна , което не означава , че при извършването й е недопустимо да се обхващат и фактически възражения на ищеца, приети от първоинстанционния съд за преклудирани , защото преценката за преклудирането им може да е била неправилна.
ТР №1/09.12.2013г ОСГТК на ВКС не указва разрешението , което защитата постулира във въпроса, а тъкмо обратното.Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно.Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение , а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност .
Поставените материалноправни въпроси по втората от трите материални предпоставки за упражняване на правото на работодателя по чл.328 ал.1 т.7 КТ – предложението до работника или служителя да последва предприятието или поделението в друго населено място в случай на преместване ,следва да бъдат обобщени като въпрос за надлежното му съдържание,в насоките: изчерпателност и яснота по отношение на обстоятелствата , свързани със съществените елементи на трудовото правоотношение , които ще претърпят промени и включва ли се в тях работното място ; даване на подходящ срок на работника или служителя да приеме или откаже да последва предприятието или поделението в друго населено място , дори когато за предстоящото преместване последния е узнал от по- рано .
По този въпрос въззивният съд решаващо е приел , че писмено предложение, съдържащо уведомяване на преместване дейността на дружеството от [населено място] в [населено място] ( друго населено място) с предложение служителят да последва предприятието без други конкретни пояснения, не осъществява елемента от фактическия състав поради празноти във волеизявлението къде точно в [населено място] ще работи ищецът като „ експерт продажби”(съгласно ЛТД и допълнително споразумение от 12.06.2013г),в кой магазин , поделение , офис ,къде ще е новото му работно място , а тази неяснота и неконкретност е равнозначна на липса на покана .Към тази последица въззивният съд е добавил съображенията си по въпроса за срока ,в който работодателят е изискал решение. Даденият срок за писмен отговор до края на следващия работен ден решаващо е преценен като напълно неразумен и крайно неподходящ независимо от това ,че служителят е знаел за предстоящото преместване от няколко месеца .
По въпроса е изтъкнато основанието по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК относно едни решаващи изводи на съда и чл. 280 ал.1 т.3 ГПК по отношение на други. Цитираното решение №907/2011г по гр.д №3725/2008г не е в отговор на правен въпрос ,пряко засягащ произнесения по въззивното решение , който е за необходимото съдържание на предложението Разликата между „място на работа” и „работно място”не е изтъквана в приложеното решение, а и не би променила изводите на съда в решаваща насока. Решение № 633/2006г на ІІІ г.о не е от категорията съдебни решения на ВКС , при противоречие с които е налице соченото основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК , но изтъкваното противоречие също не е налице. Според тази анотирана практика на ІІІ г.о на ВКС нито за предложението , нито за отказа се изисква писмена форма, но последният трябва да е недвусмислено изразен , дори при конклудентни действия. Въззивният съд не е приел обратното.Решаващият мотив е , че поради неразумно краткия срок и при конкретното съдържание на предложението ищецът реално не е имал възможност да обмисли същото , да го приеме или да откаже, затова мълчанието му не може да се счита за отказ . Върховен касационен съд приема ,че въпросът за съдържанието на предложението в посочените от касатора аспекти е от значение за изхода на делото , решаващо е произнесен от въззивния съд като правен въпрос , на който следва да се даде отговор при предпоставките на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК , тъй като при липса на изрично регламентирани изисквания към формата и съдържането на предложението по чл. 328 ал.1 т.7 КТ, по тълкувателен път следва да се очертаят приложимите правни изисквания , в която насока не е формирана практика по чл. 290 ГПК на ВКС , приложима за конкретните обстоятелства .
По отношение на третия елемент от фактическия състав на основанието за уволнение , а именно отказът на работника да последва предприятието при преместване , касаторът поставя въпрос следва ли отказ на работника да получи писменото предложение при преместване да се тълкува като отказ да последва предприятието .Не се касае за тълкуване на закон, а за фактически изводи , така че основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК не се обосновава . При вече изтъкнатите решаващи съображения на Добрички ОС значението на отказа от страна на работника да се удостовери получаването на предложението при връчването му , когато същото е в писмена форма, не е обусловило изводите на съда. Тъй като въззивното решение се допуска до касационна проверка ,преценката дали при конкретните обстоятелства този елемент от състава на прекратителното основание е осъществен ,ще се извърши с решението по същество .
По жалбата на И. Й. Г. срещу решение №166 от 20.06. 2016г на ДОС , с което е отказана поправка на очевидна фактическа грешка и е оставена без уважение молба за изменение на решението в частта за разноските , Върховен касационен съд ІІІ г.о намира следното :
Изтъква се основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК , по следните въпроси :
Когато страната приема за правилни обоснованите изводи и формираната воля във въззивното решение ,но не стойностното изражение на присъдения резултат ,по кой ред да защити правата си . Изтъква се противорачие с реш. № 38/2012г по гр.д №343/2011г І г.о на ВКС .
При определяне сумата на обезщетение по чл.225 ал.1 КТ решаващия съд длъжен ли е да съобрази факта , че присъденото с решението прихващане е насрещно вземане на ответника за платено от него обезщетение по чл.222 ал.1 КТ, вече е било направено от ищеца след подаване на исковата молба Противоречието е с решение № 34/2012г по гр.д №684/2011г ІІІ г.о, включително по въпроса :
Когато в решението има противоречие между мотивираща и диспозитивна част ,по какъв ред следва да се отстрани грешка допусната при изчисляването на дължимата сума обезщетение .
Според защитата противоречието е в това ,че съдът е формирал воля да бъде извършено прихващане с насрещните вземания на работодателя за платените от него обезщетения по чл.220 ал.1 и чл. 222 ал.1 КТ . Волята на съда не е прихващане да се извърши два пъти , а го е постановил чрез диспозитива и това е очевидната фактическа грешка ,противоречието между диспозитив и мотиви .Отказът да я поправи със съображение,че противоречие в мотив и диспозитив няма , е в противорачие с цитираната практика на ВКС .
Във връзка с молбата за изменение на решението в частта за разноските,също отхвърлена , се поставят въпросите :
Когато пред въззивния съд по исково производство е представен списък по чл. 80 ГПК включващ разноски за производство по обжалване определение по подсъдността ччастно производство , длъжен ли е съдът да ги обсъди и кометнира ; кой е съдът който се произнася по тези направени разноски .
По въпросите ,касаещи производството и постановеното решение по чл. 247 ГПК не е налице основание за допускане до касационно обжалване . Съгласно установената задължителна практика (ППВС №1/1953г) ,включително цитираната от касатора практиката на ВКС (по чл. 290 ГПК) , очевидната фактическа грешка представлява несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване .Това е условието за отстраняване на противоречие между диспозитив и мотиви по реда на чл. 247 ГПК и по отрицателен път е даден отговор и на въпроса кога редът не е приложим, предвид принципната недопустимост за ревизиране на решението (чл.246 ГПК ) . Въззивният съд е приложил именно установеният в цитираната практика обективен критерии за съпоставката , предвид обстоятелството ,че решаващата му воля в решение № 135/25.05.2016г е да приеме за погасена една част от размера на предявеното по иска вземане на ищеца за обезщетение по чл. 225 ал.1 КТ , с оглед насрещните вземания на ответника за връщане на обезщетения по чл. 222 ал 1 КТ в размер на 1990,06лв и по чл. 222 ал.1 КТ в размер на 1769,02 лв , а не да приема за погасена по размер съдебно непредявена част от вземането на ищеца , с която последният е намалил размера на иска си след първоначалното му предявяване. Съответен на формираната воля на съда в този случай е именно постановеният с решение № 135/25.05.2016г на ДОС диспозитив , а не желаният от ищеца. Решаващо произнесеният въпрос с решението по чл. 247 ГПК е не дали диспозитивът и съображенията за постановяването на първоначалното решение са правилни , а дали има противоречие между тях Както в решението , което е отказал да поправи ,така и в обжалваното решение по реда на чл.247 ГПК ; както в мотивите , така и с постановеният диспозитив , въззивният съд е изразил еднозначно разбирането си , че именно от размера на съдебно заявеното вземане на ищеца се извършва прихващане с насрещни вземания на ответника и че за съда е без значение защо размерът на първоначално претендираното е бил намален.
Следва да се изтъкне ,че първите два въпроса по изложението не засягат решаващата дейност на съда по реда на чл.247 ГПК , обективирана в решението. При отхвърлянето на исковата прененция за обезщетение в една част , за ищеца е налице правен интерес да обжалва въззивното решение частично , още повече ако счита ,че сам е извършил прихващането чрез намаляване на иска си ,а съдът неправилно не го е зачел като факт и на практика повторно е извършил съдебно прихващане. Касаторът обаче не е обжалвал това решение .
В останалата част, въпросите касаят по същество акт на въззивния съд по чл. 248 ГПК и с оглед допускането на въззивното решение до инстанционен контрол , касационен или самостоятелен инстанционен контрол спрямо този акт (определение) не се осъществява , тъй като въпросът за разноските на страните в производството подлежи да разрешаване с оглед крайния изход на делото.
Касаторът [фирма] следва да внесе 158 лева държавна такса по сметка на ВКС
Предвид изложеното, Върховен касационен съд ІІІ г.о
О П Р Е Д Е Л И :
Допуска до касационно обжалване решение решение № 135 от 25.05.2016г по гр.дело № 205/2016г. на Окръжен съд – Добрич
Да се съобщи на касатора [фирма] задължението му да внесе 158 лева дължавна такса. Делото да се докладва за насрочване .
Не допуска до касационно обжалване решение №106 от 20.05.2016г по гр.д № 205/2016 на Окръжен съд – Добрич , с което е отказана поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 135 от 25.05.2016г по гр.дело № 205/2016г. на Окръжен съд – Добрич
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2 .