3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 437
София, 31.05.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Мария Славчева
ч.т.дело № 635/2011 година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 във вр. с чл.396, ал.2, пр.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] срещу определение № 366 от 07.03.2011 г. по ч. гр. д. № 110/2011 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено определение от 08.12.2010 г. по гр. д. № 3150/2010 г. на Софийски градски съд и вместо него е постановено друго, с което е допуснато обезпечение на предявените от [фирма] срещу [фирма] обективно съединени искове по чл.124, ал.1 ГПК за установяване недължимостта на сумите по 12 броя записи на заповед с посочен издател ищеца чрез обезпечителата мярка – спиране на изпълнението по изп.д.№ 20108400400612 по описа на ЧСИ М.Ц. с рег.№ 840.
Частният жалбоподател поддържа, че определението на въззивния съд е процесуално недопустимо поради произнасянето му по частната жалба на ищеца, без да му е връчен препис от същата. По същество сочи, че от предпоставките за допускане на обезпечение по чл. 391, ал. 1 ГПК не е налице втората – искът да е подкрепен с убедителни писмени доказателства. Развити са доводи, че за да изгради правен извод за вероятната основателност на исковете, въззивният съд недопустимо е изложил съображения по съществото на спора, при това основани на частни експертизи, които не се ползват с доказателствена сила.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК достъпът до касация на въззивното определение е обосновано с недопустимостта му като постановено в нарушение на нормата на чл.396, ал.2 ГПК – без участието на надлежна страна, както и с произнасянето по въпроса за необходимостта от допускане на обезпечителна мярка в противоречие с практиката на ВКС, вкл.задължителната такава – ТР № 1 от 21.07.2010 г. на ВКС, ОСГТК; Определение № 108 от 09.03.2009 г. по ч.гр.д.№ 105/2009 г., ІІІ г.о.; Определение № 92 от 09.03.2011 г. по ч.гр.д. 60/2011 г., І г.о. и Определение № 168 от 27.04.2011 г. по ч.гр.д.№ 99/2011 г., І г.о. Моли определението да бъде обезсилено, а ако е допустимо – да се отмени като неправилно.
Ответникът по частната касационна жалба [фирма] оспорва допустимостта на касационното обжалване по съображения, изложени по реда и в срока по чл.276, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че обезпечението на исковете е допуснато с обжалваното определение след отмяна на отказа на първоинстанционния съд, постановен по молбата на ищеца по чл.389 ГПК намира, че частната жалба е допустима на основание чл. 274, ал. 1, т. 2 във вр. с чл.396, ал.2, пр.3 ГПК, подадена е в срок и е процесуално допустима.
В съобразителната част на обжалваното определение е прието, че са налице предпоставките на чл. 391, ал. 1 ГПК, като твърденията на ищеца се подкрепят от представените писмени доказателства, което сочи на вероятна основателност на исковете. При обосноваване на правния си извод въззивният съд се позовал на частно експертно становище, според което върху всички ценни книги е положен неистински печат на издателя им [фирма], на съвпадението в десет от тях на датата на издаването им с датата на предявяването им на лицето М. Б., като съдържащата се в тях клауза „без протест” е възприета от съда като уговорена с цел избягване на евентуалното удостоверяване на факта на неприемането им за плащане, респ. установяването на точната дата на издаването им, релевантна с оглед обстоятелството, че на 21.05.2007 г. е вписано освобождаването му като управител на ищеца по отрицателния установителен иск – [фирма]. Все в тази връзка е ценен и факта, че въз основа на процесните ценни книги поемателят им [фирма] е цедирал вземанията си по издадените по реда на чл.237, б.”к” ГПК (отм.) изпълнителни листове на [фирма], като съобщенията до длъжника за цесията са приети от същото лице, но вече в качеството си на член на СД, без право да представлява акционерното дружество. Изведени са съображения и от твърдяното от ищеца отсъствие на съпътстващи каузални правоотношения, подкрепени според съда от приложеното към исковата молба частно експертно становище, че такива не са отразени в счетоводните баланси на издателя и поемателя. Въз основа на изложеното е направен извод, че е налице обезпечителна нужда и поисканата обезпечителна мярка е адекватна на заявената такава.
Настоящият съдебен състав намира, че с оглед на въведените от частния жалбоподател касационни доводи ще следва на първо място да се произнесе по допустимостта на въззивния акт – ТР № 1/2010 г. на ОСГТК.
Константна е съдебната практика по въпроса, че недопустими са тези въззивни определения, с които съдът се е произнесъл по процесуално недопустими частни жалби, които имат за предмет неподлежащи на инстанционен контрол съдебни актове или са подадени след срока за обжалването им и/или от ненадлежна страна. Доводи за постановяване на обжалваното определение при наличие на някоя от посочените процесуални пречки не са изложени, като недопустимостта е обоснована единствено с лишаването на жалбоподателя от защита поради пропуска на администриращия съд да му връчи препис от частната жалба. Несъмнено е, че се касае до нарушение напроцесуалното правило на чл.396, ал.2 ГПК в редакцията преди изменението му с ДВ бр.100/2010 г., което обаче не се отразява на допустимостта на така постановения съдебен акт.
При преценката на посочените от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК настоящият състав намира, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Цитираните от жалбоподателя съдебни актове не доказват основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос за необходимостта от налагане на обезпечителна марка, разрешен според жалбоподателя в противоречие с практиката на ВКС. Точно обратното, с Определение № 108 от 09.03.2009 г. по ч.гр.д.№ 105/2009 г., ІІІ г.о. е прието, че с предявения установителен иск се оспорват правата на длъжника за имота, върху който са насочени изпълнителните действия, затова обезпечаването му чрез спиране на изпълнението предоставя на молителя необходимата му предварителна защита на правата, които биха били установени при евентуалното му уважаване. Даденото от въззивния съд разрешение по поставения въпрос е изцяло в съгласие с цитираното определение, което единствено може да бъде ценено като задължителна за съдилищата практика поради постановяването му по реда на чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Цитираните в изложението Определение № 92 от 09.03.2011 г. по ч.гр.д. 60/2011 г., І г.о. и Определение № 168 от 27.04.2011 г. по ч.гр.д.№ 99/2011 г., І г.о. са и неотносими, доколкото с тях е преценявана касационната обжалваемост на въззивните актове с оглед разпоредбите на чл.280, ал.2 и чл.396, ал.2, изр.2 ГПК съобразно действащите към постановяването им редакции.
Жалбоподателят не излага съображения и защо поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което основание не е налице с оглед установената съдебна практика за допускане на обезпечение на иск. Същата е в смисъл, че предпоставките за допускане на обезпечение на иска, са посочени в чл. 391, ал. 1 ГПК – т. 1 ако искът е подкрепен с убедителни писмени доказателства или т. 2 ако бъде представена гаранция в определения от съда размер съгласно чл. 180 и 181 ЗЗД. За да допусне обезпечение на иска, съдът трябва да установи, че ищецът има право на иск (искът да е допустим и вероятно основателен – да е подкрепен с доказателства) и че е налице интерес от обезпечаване на иска (нужда от обезпечаване). В изискването за вероятна основателност на иска законът има предвид искът да е подкрепен с писмени доказателства, доказващи факта, пораждащ претендираното или отричано право. Преценката на съда се извършва с оглед въведените с исковата молба обстоятелства, както е процедирал в случая въззивния съд, като въпросът може ли съдът да основе извода си на приложени към нея частни експертни становища не може да се счете за обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото аргументите в негова подкрепа са извлечени от годни по смисъла на ГПК писмени доказателства.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице законовите основания за достъп на въззивното определение до касация.
Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 366 от 07.03.2011 г. по ч. гр. д. № 110/2011 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: