6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 450
[населено място] , 01.06.2012 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , второ отделение , в закрито заседание на двадесет и трети май , през две хиляди и дванадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ : МАРИЯ СЛАВЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 239 / 2012 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл. 274 ал.3 т.2 вр. с ал.1 т.2 ГПК .
Образувано е по частна жалба на [фирма] против постановеното от Пловдивски окръжен съд – 5 граждански състав , по гр.д.№ 211/ 2012 год. определение , с което е оставена без уважение жалбата на страната против разпореждането на Асеновградски районен съд по гр.д.№ 2402 / 2011 год. , за отхвърляне заявлението на [фирма] за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение , на основание чл.410 от ГПК, срещу длъжника ЕТ „ У. 64 – П. Ж. „ , за сумата от 5190 лв. – дължима по договор за продажба на селскостопански машини и сумата 1149,09 лв. – обезщетение за забава в издължаване на главницата, за периода 21.10.2009 – 07.12.2011 год. . Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение, като намира че същото е постановено в противоречие с материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила . Счита, че при констатирана нередовност на заявлението, съдът е бил длъжен да укаже същата , като неясните с оглед основанието на претендираното вземане обстоятелства страната намира установими от приложения към заявлението договор за покупко – продажба , който въззивният съд е следвало да съобрази . В изложението на основанията за допустимост на касационното обжалване, съгласно чл.274 ал.3 вр. с чл.280 ал.1 от ГПК , жалбоподателят се позовава на хипотези по чл.280 ал.1 т.1 и т. 2 ГПК и формално сочи такава по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК , в обосноваване допълнителен селективен критерий по два процесуалноправни въпроса, конкретизирани и уточнени от настоящия състав, в съответствие с указанията в т.1 на ТР №1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС , както следва : 1/ При констатиране нередовност на заявлението за издаване заповед за изпълнение на парично вземане по чл.410 от ГПК , длъжен ли е бил съдът да приложи чл.101 от ГПК и укаже на страната нередовността на извършеното от нея процесуално действие и начина на отстраняването му , с предоставяне на срок за това ? и 2 / За установяване обстоятелствата от които произтича вземането ,без значение ли е , респ. не подлежи ли на преценка и приложено към заявлението по образец писмено доказателство , относимо към същите ? В обосноваване на допълнителния селективен критерий по първия правен въпрос жалбоподателят се позовава на опр. № 31 / 10.01.2012 год. по ч.гр.д № 714 / 2011 год. на ІV г.о. на ГК на ВКС, както и на определение № 154 / 02.02.2011 год. по ч.т.д.№ 62 / 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС и № 134/ 18.03.2009 год. по ч.т.д.№ 120 / 2009 год. на І т.о. на ВКС . За обосноваване хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК , страната прилага заповеди за изпълнение на парични задължения по реда на чл.410 от ГПК , постановени от различни районни съдилища, твърдейки че касаят произнасяне при идентичност в индивидуализирането на произхода на претендираното вземане , между подадените по същите заявления и процесното, по което въззивния съд е постановил отказ . По втория правен въпрос не е ясно обоснован допълнителен селективен критерий. Анализирайки неоснователността на извода на въззивния съд за неяснота на произхода и вида на претендираното вземане, страната отново се позовава на опр. № 31 / 10.01.2012 год. по ч.гр.д.№ 714 / 2011 год. на ІV гр. отд. на ВКС и на приложените по първия правен въпрос заповеди за изпълнение на парично задължение , формално сочейки и приложение на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК .
Ответната страна – Е. търговец „У. 64 – П. Ж. „ не е взел становище по касационната частна жалба .
Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ търговско отделение , като прецени , че жалбата е подадена в срока по чл.275 ал.1 от ГПК, от легитимирана да обжалва страна ,обуславяща правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, по допустимостта на касационното обжалване намира следното :
Въззивният съд е оставил без уважение частната жалба срещу разпореждането на първоинстанционния съд за отхвърляне на заявлението по чл.410 от ГПК, с мотиви , че същото не съдържа изложение на обстоятелствата на които се основава искането и конкретно : кога е сключен договора / посочен в заявлението с индивидуализация чрез номер и като договор за покупко-продажба на селскостопанска машина – т.12 вр. с т.9 / , за какво се дължи претендираната главница – като цена на вещта или друго , уговорен ли е срок за изпълнение / в смисъл на обстоятелства , сочещи на изискуемост на вземането / , как е определен размера на обезщетението за забава / посочено в заявлението с размер , период и характеристика на лихва /. Решаващите изводи на въззивния съд са основани на възприемане извода на първоинстанционния съд – за неяснота в индивидуализацията на вземането , към изводите за която посочените определения № 154 / 02.02.2011 год. по ч.т.д.№ 62 / 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС и № 134 / 18.03.2009 год. по ч.т.д. № 120 / 2009 год. на І т.о. на ВКС са безспорно относими .
В определение № 31 / 10.01.2012 год. по гр.д.№ 714 / 2011 год. на ІV г.о. на ВКС е направено изрично разграничение между редовност и неоснователност на заявлението . Като нередовност , , предпоставяща задължения на първоинстанционния , а и на въззивния съд , при пропуск на първоинстанционния, по реда на чл.101 от ГПК , съдът е приел хипотезите на : неподписано заявление , непосочен фактически състав от който произтича вземането , непосочени адреси на длъжниците , неизползван образец на заявлението , като конкретната разгледана в спора хипотеза и съответно наведен процесуалноправен въпрос, по който е допуснато касационното обжалване , е именно неподписано заявление . Следователно произнасянето на касационния състав в така соченото определение, съобразявайки процесуалноправните въпроси по които със същото е допуснато касационното обжалване , в които рамки се явява съобразимо от настоящия състав , се основава на нередовност , изразяваща се в липса на реквизит на заявлението , а не и в неефективност на посоченото в заявлението , по обосноваване основателност на предявеното искане . В този смисъл настоящият състав не намира, че определението се явява в противоречие с последователната и непротиворечива практика на търговска колегия, споделяна от настоящия състав и цитирана в особеното мнение на съдия от постановилия определение № 31 / 10.01.2012 год. състав , че когато от посочените в заявлението факти не се установява в достатъчна степен основанието на вземането и вида му , съдът не е длъжен да указва това, предоставяйки на страната възможност за заявяване допълнителни обстоятелства по индивидуализацията на вземането . Макар, че в изложението на процесуалноправните въпроси касационният състав е посочил и такъв относно начина на индивидуализация на вземането , в аспект на решаващите мотиви на въззивния съд за невъзможност това да стане на базата на приложени към заявлението писмени доказателства, липсва произнасяне в частта, относима към тук предявения втори процесуалноправен въпрос .Във всички случаи определението сочи на произнасяне на друг въззивен съд по идентичен правен въпрос в смисъла, в който е съобразено и процесуалното поведение на настоящия въззивен състав .
С оглед гореизложеното , настоящият състав намира, че така поставеният първи процесуалноправен въпрос има характеристиката на правен въпрос , по смисъла на т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк . дело №1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС , доколкото неприлагането на чл.101 ГПК от въззивния съд конклудентно предпоставя извод за изключване от същия съд допустимостта на подобно процесуално действие . Не е обоснован по този въпрос , обаче, допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК . Цитираното определение № 31 / 10.01.2012 год. по ч.гр.д.№ 714 / 2011 год. на ІV г.о. на ВКС , както се посочи в предходния параграф , касае различен от тук преценимия порок на заявлението и по начало – приложение на чл.101 от ГПК при липса на попълнен реквизит на заявлението / подпис на заявителя / , докато в настоящото производство се касае за неустановимост на основанието на вземане , при иначе изложени в графи 9 и 12 от заявлението обстоятелства . За тази „ нередовност „ и неотстраняването й по пътя на чл. 129 ал.1 ГПК , поради липса на изрично препращане, респ. чл.101 от ГПК , е налице изобилна , споделяна и от настоящия състав , съдебна практика , част от която – цитирана в изложението на особеното мнение . Решаващите изводи на въззивната инстанция в настоящия случай са основани на неяснота в индивидуализацията на вземането , към изводите за която посочените определения № 154 / 02.02.2011 год. по ч.т.д.№ 62 / 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС и № 134 / 18.03.2009 год. по ч.т.д. № 120 / 2009 год. на І т.о. на ВКС са безспорно относими , но не и към така формулирания правен въпрос, относно задълженията на първоинстанционния , а и на въззивния съд / доколкото страната не е разграничила хипотезата / за прилагане на чл.101 от ГПК , с оглед отстраняване нередовности в подаденото по чл.410 от ГПК заявление .
Вторият от поставените въпроси , с характер на правен въпрос , по смисъла на т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, аналогично на първия – доколкото с несъобразяване на приложение към заявлението , относно индивидуализацията на вземането , въззивният съд е изключил процесуалната редовност на подобно действие , също не се явява обоснован с допълнителен селективен критерия по чл.280 ал. 1 ГПК. От приложените заповеди за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на други съдебни състави, не се установява идентичност в индивидуализацията на предявеното вземане, а именно – чрез документ – приложение към заявлението, съдържащ относимите за това обстоятелства . С оглед това хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК се явява изключена , доколкото предпоставя установяване на противоречиво разрешаване на идентичен правен спор . За да има такова , сравнението на отделните случаи предпоставя да се намери общото между тях и именно същото да касае конкретния материалноправен или процесуалноправен въпрос . От заповеди № 3931 от 01.12.2011 год. по ч.гр.д.№ 2255 / 2011 год. на Районен съд Разград и № 233/ 09.02.2012 год. по ч.гр.д. № 334 / 2012 год. на Районен съд Шумен , уважаващи заявленията на основание чл.410 от ГПК, спрямо настоящия спор се установява единствено идентичност в субекта – кредитор , не и досежно обстоятелството , че съдът се е произнесъл съобразявайки , относно индивидуализацията на вземането , приложено към заявлението писмено доказателство . От друга страна определение № 31 / 10.01.2012 год. по ч.гр.д.№ 714 / 2011 год. на ІV г.о. на ГК на ВКС , доколкото е цитирано от жалбоподателя и в изложението по втория процесуалноправен въпрос , не съдържа произнасяне по предмета му . Видно от посочените в същото обстоятелства ,обаче, настоящият въззивен състав е процедирал идентично на този, постановил определението – предмет на касационната частна жалба по ч.гр.д . № 714 / 2011 год. на ІV г.о. на ВКС, макар да не е изложил изрични мотиви за несъобразимост на приложения към заявлението писмен договор .
Формалното позоваване на т.3 на чл.280 ал.1 ГПК е недостатъчно да обоснове допълнителен селективен критерий за допустимост на касационното обжалване . Хипотезата предпоставя приложена от въззивния съд правна норма, обусловила решаващите му изводи , да е неясна, непълна ,противоречива и по тълкувателен път да предпоставя изясняване на съдържанието й , в който смисъл отговора на правния въпрос относим към приложението й , би имал значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото . Нормата на чл.410 от ГПК не изисква приложения , а единствено заявление – „ искане „ за издаване на изпълнителен лист ,с достатъчна индивидуализация на вземането , съгласно препращането към чл.127 ал.1 ГПК, както и приложения , ограничени до удостоверяване представителна власт на евентуален пълномощник , подал заявлението , и внесена държавна такса , съгласно препращането към чл.128 т.1 и т.2 ГПК . В този смисъл разпоредбата на чл.410 ГПК не се явява непълна или неясна , в аспект на поставения от касатора втори процесуалноправен въпрос , нито се доказва прилагана противоречиво от съдилищата .
Водим от горното, съставът на второ търговско отделение на Върховен касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 529 / 14.02.2012 год. по ч.гр.д.№ 211/ 22012 год. на Пловдивски окръжен съд, пети граждански състав .
ОСВОБОЖДАВА внесената по сметка на Върховен касационен съд държавна такса от 48,40 лева , за произнасяне по същество по подадената касационна частна жалба на [фирма] и разпорежда връщането й на страната .
Определението е окончателно .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :