ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 665
София, 04.06.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми май две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1067 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на П. на РБ /П./ чрез прокурор в Ал п. С. Б. С. и на адвокат Й. като процесуален представител на В. Б. З. от С. срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 19.ІV.2011г. по в.гр.д. № 168/2011г.
Ответницата по касационната жалба на П., В.З. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заела становище за недопускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба на В.З. Р. с. Г. не е дал отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
К. жалби са подадени в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и са процесуално допустими.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение САС по въззивни жалби на всички страни е потвърдил решението на СГС от 09.VІ.2010г. по гр.д. № 2585/2009г. в частта, с която П. е осъдена да заплати на В. З. на основание чл.2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ 4000лв. обедзщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато и поддържано в периода 04.V.2005г. – 18.VІІ.2008г. обвинение за престъпление по чл.202 ал.1 т.1 вр. с чл.201 вр. с чл.311 ал.1 от НК, ведно със законната лихва от 24.ІІІ.2009г., в отхвърлителната му част за разликата над 6000лв. до 40000лв. и в частта, с която е отхвърлен предявеният от З. срещу РС Г. иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ за разликата над 4000лв. до 20000лв., отменил е първоинстанционното решение в отхвърлителната част по иска срещу П. за разликата над 4000лв. до 6000лв. и в частта, с която е уважен искът на З. срещу РС Г. за сумата 4000лв. на основание чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ и вместо него е постановил друго, с което е осъдил П. да заплати на З. още 2000лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, и е отхвърлил предявения от В.З. срещу РС Г. иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ за присъждане на 4000лв. обезщетение за неимуществени вреди.
За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид, че срещу ищцата през лятото на 2005г. е образувано наказателно производство за престъпление по чл.202 ал.1 т.1 във вр. с чл.311 ал.1 от НК, че на 13.VІІ.2006г. е внесен в съда обвинителен акт, по който е образувано НОХД № 13/2008г. на РС Габрово, че постановената от последния осъдителна присъда с наложено наказание 6м. лишаване от свобода условно е отменена от Габровския ОС с присъда от 15.01.2008г. и ищцата е призната за невинна и оправдана по повдигнатото й обвинение, решението за което е оставено в сила с решение от 18.VІІ.2008г. по К. № 82/2008г. на ВКС на РБ, че по отношение на ищцата е била взема мярка за неотклонение „подписка”. При тези обстоятелства е направен извод, че е налице хипотезата по чл.2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ за отговорността на П.. Претърпените от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в негативни и стресиращи психични изживявания през периода, през който е била уличена и подсъдима за престъпление от общ характер, както и в породени след това отрицателни емоции от отражението, което фактът на повдигнатото и поддържано обвинение е имало сред близките, познатите и приятелите й, както и сред обществото, и предвид продължителността на незаконното повдигане и поддържане на обвинението, възрастта на ищцата, степента и интензитета на търпяните от нея страдания и отрицателни емоционални изживявания, вида на взетата мярка за неотклонение, въззивният съд е оценил на присъдената сума съобразно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Относно претенцията срещу РС Г. по чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ въззивният съд е приел, че отговорността по тази разпоредба се поражда при наличие на влязла в сила присъда, която по-късно е отменена по реда на възобновяване на наказателното производство и е постановена оправдателна присъда, какъвто разглежданият случай не е.
В изложението на П. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по процесуалноправният въпрос за определяне на неимуществени вреди, което следвало да се извърши след задължителна преценка на всички конкретни обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД, в който смисъл била задължителната практика на ВС по т.11 от ППВС № 4/1968г. и по т.3 и т.11 от ТР № 3/2004г. на ОСГК, защото част от твърдяните неимуществени вреди не били пряка и непосредствена последица от увреждането, както и на т.19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК поради липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Съдът се произнесъл и по материалноправния въпрос, свързан с определянето на размера на обезщетението и за прилагането на обществения критерий за справедливост, който въпрос бил решаван противоречиво – имало различия в тълкуването и прилагането на чл.52 от ЗЗД, при сравнително сходни случаи размерите на обезщетенията се определяли при големи различия. Сочат се две решения на състави на ВКС и едно на САС.
В изложението на В. Б.З. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпроса, че отговорността в случаите по чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ се поражда при наличие на влязла в сила осъдителна присъда, която е отменена впоследствие по реда на възобновяването на наказателното производство. Изложени са съображения, че този извод не намира опора в закона. По посочения въпрос съдът се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата /ТР № 3/2004г. и решение на ВКС по гр.д. № 2596/2004г. ІV ГО/.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай релевираните от П. процесуалноправни въпроси са бланкетни, тъй като с тях не са конкретизирани нито обстоятелствата от значение за определяне размера на обезщетението, които въззивният съд не е подложил на преценка, нито неимуществените вреди, които според касатора не са в причинна връзка с незаконосъобразното обвинение на ищцата. С оглед на това е невъзможна преценката от касационната инстанция дали тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със сочената съдебна практика.
По материалноправния въпрос по приложението на чл.52 от ЗЗД с представените от П. решения не се обосновава наличие на противоречива практика. Противоречива би била практиката по решения, с които са определени значително различаващи се по размер обезщетения /като част от едни и същи или по-големи от уважените размери, а не поради по-малки предявени размери/ за случаи, напълно сходни или сходни в основните факти, касаещи вида и тежестта на уврежданията /в този смисъл решение № 830/20.ХІІ.2010г. по гр.д. № 1898/2009г. на ВКС ІV ГО, постановено по реда на чл.290 и следв. от ГПК/.
С решение № 26/04.ІІІ.2009г. по гр.д. № 4724/2007г. ВКС на РБ ІІІ ГО е приел, че обезщетение в размер на 15000лв. за неимуществени вреди от неоснователно обвинение за престъпление по чл.286 ал.1 от НК, повдигнато в началото на 2001г., наказателното производство по което приключило с оправдателна присъда в края на 2003г., е в съответствие с принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД, вземайки предвид, че ищецът е лекар, че за известно време престанал да практикува професията си, тъй като бил много притеснен от повдигнатото му обвинение, което ангажирало изцяло мислите му, затворил се в себе си, не могъл да преодолее стреса от обвинението, започнал да пие успокоителни и антидепресанти, чувствал се обиден, с накърнени човешко достойнство и обществена репутация.
С решение № 39/30.І.2009г. по гр.д. № 5518/2004г. състав на ВКС І ГО е определил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 4000лв. за незаконно обвинение за престъпление по чл.311 ал.1 от НК, по което лицето е оправдано, вземайки предвид продължителността на периода, през който ищецът е бил обвиняем и подсъдим – около 2 години, вида на мярката за неотклонение – подписка, че повдигането на обвинение станало предмет на отрицателни коментари сред обществото, особено с оглед на обстоятелството, че той бил полицай, промененото отношение към семейството му и непълнолетното му дете.
Представеното решение № 191/16.ІІІ.2009г. на САС по гр.д. № 1593/2008г. е неприложимо в случая, тъй като с него спорът между страните не е разрешен по същество – първоинстанционното решение е обезсилено и делото е върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане.
Съпоставката между посочените решения и атакуваното в настоящото производство налага извод за липса на сходство във фактическите обстоятелства, представляващи основания на заявените претенции, и, респективно, за липса на противоречива практика. В тази връзка следва да се посочи, че приложението на чл.52 от ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни по вид и тежест във всеки конкретен случай, което обуславя различие в увреждането и в размерите на обезщетенията. Това обуславя невъзможността да се определят единни количествени критерии, приложими при всеки разглеждан случай. С оглед на това допускането на касационно обжалване по поставения въпрос е безпредметно, тъй като то не би довело нито до уеднаквяване на съдебната практика, нито до точното прилагане на закона и до развитие на правото.
С оглед на изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на П. не следва да бъде допускано.
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано и по касационната жалба на В. Б.З.. По поставения от нея в изложението въпрос по приложението на чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ практиката е уеднаквена с постановените от ВКС на РБ по реда на чл.290 и следв. от ГПК решения № 449/09.ХІІ.2011г. по гр.д. № 1684/2010г. ІV ГО, № 316/20.ІV.2010г. по гр.д. № 503/2009г. ІІІ ГО, № 345/27.V.2010г. по гр.д. № 5076/2008г. ІІІ ГО, в които еднозначно е прието, че отговорността за вреди от осъждане на наказание по НК, когато лицето бъде оправдано по смисъла на чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ, възниква само при наличие на влязла в сила осъдителна присъда, отменена впоследствие по реда на извънредните способи за това и оправдаване на лицето, както и че когато осъдителната присъда е отменена от по-горестоящия съд по реда на инстанционния контрол, т.е. преди влизането й в сила, отговорността за незаконно обвинение в извършване на престъпление може да се ангажира само от правозащитните органи по чл.2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ, но не и от съда. Това разрешение на поставения въпрос напълно се споделя от настоящия състав на ВКС и тъй като в този смисъл е произнасянето и на въззивния съд в атакуваното решение, не е налице соченото от касаторката основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Следва да се посочи, че въпросът не е предмет на разрешаване в ТР № 3/2004г. на ОСГК.
Не са налице и предвидените в чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване. Съгласно т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай касаторката не е обосновала нито една от посочените в това тълкувателно решение хипотези, обуславящо наличието на твърдяното /бланкетно/ основание за допускане на касационно обжалване.
Ето защо касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
С оглед този извод и на основание чл.78 ал.1 от ГПК на В.З. не се следват разноски.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, ГО, първи състав, № 647 от 19.ІV.2011г. по гр.д. № 168/2011г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: