О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 37
София, 29.01.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията П. т.д. № 1821 по описа за 2017 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. Г. Т. срещу тази част от Решение № 722 от 03.02.2017 год. по гр.д.№ 2522/2016 год. на Софийски градски съд с която е отменено Решението от 14.10.2015 год. по гр.д.№ 53076/2010 год. на Софийски районен съд 79 с-в и са отхвърлени предявените от него срещу Филмова студия [фирма] обективно съединени искове с правно основание чл.79 ал.1 вр.чл.280 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД.
Чрез представен по реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК писмен отговор, ответникът по касация ФС [фирма] изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационен контрол. Има искане за присъждане на разноски.
С това решение съставът на СГС се е произнесъл по въззивната жалба на Филмова студия [фирма] срещу тази част от решението на Софийски районен съд с която са били приети за основателни до размера съответно на 13184.37 лв. и на 357.81 лв., предявените от С. Г. Т. срещу едноличното дружество обективно съединени искове с правно основание чл.79 ал.1 вр.чл.280 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД, произтичащи от претендирано обезщетение за неизползван от С.Т. отпуск по време на действието на сключени между него и Филмова студия [фирма] договори за управление. В частта с която исковете са били отхвърлени до пълния предявен размер, както и срещу Министерство на културата за установяване дължимостта на претендираните суми, първоинстанционното решение е влязло в сила, като необжалвано.
Въззивният съд е счел за частично основателна жалбата на Филмова студия [фирма], поради което е намалил обезщетението по първия иск до 354.60 лв., а по втория – до 23 лв. за втория иск.
С. Т. обжалва решението в частта с която исковете са приети за неоснователни.
Безспорно е обстоятелството, че С.Т. е бил управител на Филмова студия [фирма] през периода 15.11.2002 – 21.02.2010 год. Сключени са били 3 договора за възлагане на управление – от 15.11.2002 год., от 17.02.2005 год. и от 30.01.2008 год., като всеки от тях е с посочен срок на действие от 3 години. Страни по договорите са Ст.Т. и Министерството на културата – едноличен собственик на капитала на дружеството. През м.ІІ.2010 год. Т. е освободен като управител и е назначен нов управител. В решенията на министъра на културата за освобождаване на Т. и в акт на новоназначения управител З. П. от м.02.2010 год. е отразено, че на освободения управител следва да бъде изплатено обезщетение за неползван отпуск. Ищецът-касатор счита, че те имат правното значение на признание по смисъла на чл.116 б.”а” ЗЗД.
По реда на заповедното производство, на основание депозирано на 28.05.2010 год. срещу Министерство на културата, С. Т. се е снабдил със заповед по чл.410 ГПК за вземането, формирано като обезщетение за неизползван отпуск. Установителният иск по реда на чл.422 ал.1 ГПК е предявен срещу Министерство на култирята на 03.10.2010 год. В рамките на това производство е предявен осъдителен иск/искове срещу ФС [фирма] на 05.11.2011 год.
Безспорно е установено, че договорите за посочения по-горе период в релевантните за настоящия спор части са еднотипни. С чл.22 на всеки от договорите е постигнато съгласие, че управителят има право на 20 работни дни платен годишен отпуск, който се задължава да ползва през съответната календарна година, като сам определя времето за ползване. Отлагането на ползването на отпуска за следващата календарна година се допуска след разрешение от министъра на културата. Съгласно чл.19 от всеки от договорите, при прекратяването им, на управителя се изплаща обезщетение, съответстващо на неизползвания платен годишен отпуск.
Съставът на Софийски градски съд е счел, че е сезиран с иск за заплащане на обезщетение по договор, материализиращ мандатно правоотношение, по отношение на който иск е приложима 3-годишната погасителна давност по чл.111 б.”в” ЗЗД, като началото на срока на погасителната давност, поставя прекратяването на действието на всеки един от договорите. Както вече бе посочено, действието на първия договор е прекратено през 2005 год., а на втория – през м.01.2008 год. Счел е, че от текста на договорите не може да се изведат аргументи, подкрепящи тезата на ищеца, че правото на отпуск (ако не е използван и не е отложен със съгласието на принципала) не се погасява с изтичането на срока на договора, а се трансформира в право на обезщетение. Поради това, не е изтекла погасителната давност само по отношение на обезщетението за неизползвани 3 дни по последния договор. При среднодневно възнаграждение за януари 2010 год. в размер на 118.20 лв., дължимото обезщетение за неизползван годишен отпуск възлиза на 354.60 лв. Спрямо този размер е определено и обезщетението за забава по акцесорния иск, а именно – 23 лв.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, като основание за допускане на касационно обжалване, С.Т. е посочил всички хипотези на чл.280 ал.1 ГПК.
Основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК свързва с въпроса: „След като в договора за управление, макар да не е трудов договор изрично е предвидено правото на обезщетение за управителя за неизползван отпуск при прекратяването на договора за управление, дължимо ли е такова обезщетение?.”
Приложното поле на чл.280 ал.1 т.2 ГПК касаторът свързва с въпроса: „ Макар и давността за едно вземане да е изтекла към момента на признанието на вземането от длъжника, прилага ли се институтът на прекъсване на давността и от момента на признанието, започва ли да тече нова давност?”.
Въпреки посочването на основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, конкретен въпрос или доводи, обосноваващи прилагането му, в изложението не се съдържат.
Становището на настоящия съдебен състав по наличието на предпоставките за допускане на касационен контрол произтича от следното:
По отношение на първия от въпросите не са налице предпоставките, посочени в т.2 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, поради обстоятелството, че въпросът не е обуславящ изхода на спора, а и липсва противоречие с посочената в изложението задължителна съдебна практика. Това е така, поради обстоятелството, че действието на първоначалният договор за управление не е било продължавано с анекси в който случай въпросът за момента на прекратяването му би бил най-малкото дискусионен. За всеки период е бил сключван отделен договор и правилото на чл.19 за всеки един от тях има действие само за него. Т.е. погасителната давност за обезщетението започва да тече от момента на изтичане действието на всеки договор, така както е приел и Софийски градски съд.
Не е налице предпоставката на т.2 на чл.280 ал.1 ГПК по отношение на втория от въпросите в изложението. Както бе посочено по-горе, тезата на касатора е, че решенията на министъра на културата и на новоназначения управител на дружеството от м.02.2010 год. имат правното значение на признание по смисъла на чл.116 б.”а” ЗЗД. То е настъпило повече от 3 години след прекратяването на първите два договора и това обуславя формулировката на поставения от касатора въпрос. За наличието на противоречие по т.2 на чл.280 ал.1 ГПК се аргументира с приетото с Решение № 652/18.12.2014 год. по гр.д.№ 917/14 год. на Плевенския окръжен съд. С това решение съдебният състав е приел, че плащане, извършено след изтичането на срока на погасителната давност не е недължимо платено.
Липсва съответствие на това произнасяне с поставения от касатора въпрос. Погасителната давност не се прилага служебно. Т.е. не може да бъде поставян знак на равенство между хипотеза в които страната не се е позовала на изтекла в нейна полза погасителна давност и е изпълнила задължението си и хипотеза в която страната е отказала плащане, макар да е направила признание (оттеглено по-късно) след изтичането на срока и.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът ще следва да заплати на ответника по касация и направените по делото разноски за настоящата инстанция, възлизащи на 800 лв., съобразно заплатеното адв. възнаграждение.
Водим от горното, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 722 от 03.02.2017 год. по гр.д.№ 2522/2016 год. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.