5
Р Е Ш Е Н И Е
№ 56
София, 29.04.2015 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на пети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
Членове: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря Стефка Тодорова, изслуша докладваното от съдията Цачева гр.д. № 4325 по описа за 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
С определение № 1129 от 21.11.2014 година е допуснато касационно обжалване на решение № VІ-33 от 14.04.2014 година по гр.д. № 361/2014 година на Бургаски окръжен съд, с което е отхвърлен иск с правно основание чл. 252, ал.1 ЗМВР (отм.), предявен от Т. Ж. П. [населено място] против М. .. – Г.., [населено място] за заплащане на обезщетение в размер на 9969,60 лева
Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправния въпрос по приложението на § 63 ПЗР ЗИД ЗМВР /обн. ДВ бр. 93/ 24. 11. 2009 г. / и § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.), в сила от 01.07.2012 г., във връзка с приложението на чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР (отм.)
Съгласно тълкувателно решение № 10 от 27.11.2014 г. по тълк. дело № 10/2013 г. на ОСГК на ВКС, в хипотезата на § 63 ПЗР ЗИД ЗМВР (обн. ДВ бр. 93/24. 11. 2009 г., отм.), между закритото М..и М. .. е налице пълно универсално правоприемство по чл. 123, ал. 1, т. 7 КТ. След закриване на М. . ., дейността на съществувалата при него Г.. се осъществява от М. .., в което са били преназначени служителите от закритото М…, осъществяващи дейността по гражданска защита на населението.
В съдебната практика по приложението на § 63 ПЗР ЗИД ЗМВР /обн. ДВ бр. 93/ 24. 11. 2009 г. / и § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.), в сила от 01.07.2012 г., във връзка с приложението на чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР (отм.), проследяваща законодателната уредба на държавата дейност по гражданска защита на населението, след като е установено, че дейността е преминавала към различни държавни ведомства и органи, но във всички случаи при универсално правоприемство, включващо и такова по чл. 87а от ЗДСл и чл. 123 от КТ, е прието, че промените в работодателя и характера на правоотношението не са осъществявани по волята на страните, а ex lege. Прието е, че волята на законодателя не е била служители, служили без прекъсване в системата на гражданска защита, да получат при прекратяването на последното им служебно правоотношение с МВР – при действието на ЗМВР от 2006 г. (отм.), единствено обезщетението, полагащо им се съгласно чл. 252 и чл. 253 от този закон, като бъдат лишени от съответното обезщетение, което биха получили по КТ или по ЗДСл; че обратното, формално стриктно тълкуване на закона би поставило тези дългогодишни служители от системата на гражданска защита в неравностойно положение спрямо другите служители по трудово, респ. по служебно правоотношение; че при прекратяване на служебните правоотношения с МВР, на служителите от системата на гражданска защита се дължи не само обезщетението по чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. (отм.), а и разликата в съответния брой заплати до пълния размер на съответното обезщетение, което те биха получили по ЗДСл или по КТ. Обезщетението следва да се определя в зависимост от вида на правоотношението им (служебно или трудово) до преназначаването им в МВР; от основанието за прекратяването на правоотношението с него и от наличието на съответните предпоставки за възникването на вземането и за размера на съответното обезщетение съгласно съответната правна норма от ЗДСл или КТ, действала към момента на прекратяването на служебното правоотношение с МВР. В този смисъл решение № 330 от 17.11.2014 г. по гр.д. № 2780/2014 г. ІV г.о. ВКС; решение № 211 от 12.12.2014 г. по гр.д. № 7769/2013 г. ІІІ г.о. ВКС; решение № 63 от 17.04.2015 г. по гр.д. № 3532/2014 г. ІІІ г.о. ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
В обжалваното въззивно решение на Бургаски окръжен съд е прието за установено, че ищецът е работил като „водолаз” в продължение на петнадесет години, един месец и двадесет и седем дни, от които три години, два месеца и два дни по служебно правоотношение в системата на МВР, а в останалия период към служби „Гражданска защита” при областна управа и М. на държавната политика при бедствия и аварии. За работата му като служител на МВР му е било изплатено обезщетение по чл. 252 ЗМВР (отм) в размер на три брутни трудови възнагражения. Искът за обезщетение за останалите години, работени на длъжността „водолаз” е отхвърлен като неоснователен. Прието е, че обезщетение по чл. 252 ЗМВР се дължи само за прослужените години по служебно правоотношение с М. ..; че нормата на § 57 ПЗР ЗИД ЗМВР следва да се прилага стриктно – само за служебния стаж, придобит при условията на ЗМВР; че с § 64 ПЗР ЗМВР не е уредено правоприемство между М. . и закритото М. .., както и че разпоредбата на чл. 123 КТ не е приложима по отношение на служителите от закритото министерство, изпълнявали функции, свързани със защита при бедствия.
В касационната жалба против решението на Бургаски окръжен съд, постъпила от Т. Ж. П. се поддържа, че съдът е формирал неправилни изводи относно настъпилото правоприемство между М. .. и М. .. и е приложил неправилно § 57 ПЗР ЗИД ЗМВР отм., неоснователно отхвърляйки претенцията за обезщетение.
Ответникът по касационната жалба я оспорва като неоснователна и моли да бъде оставено в сила въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационните оплаквания са основателни.
Формираният в решението извод, че с § 64 ПЗР ЗМВР не е уредено правоприемство между М… и закритото М. на .., както и че разпоредбата на чл. 123 КТ не е приложима по отношение на служителите от закритото министерство е неправилен, формиран в противоречие със задължителната съдебна практика – тълкувателно решение № 10 от 27.11.2014 г. по тълк. дело № 10/2013 г. на ОСГК на ВКС.
В противоречие с установената съдебна практика е и изводът, че обезщетение по чл. 252 ЗМВР се дължи само за прослужените години по служебно правоотношение с М. … Предвид гореизложените мотиви по приложението на § 64 ПЗР ЗИД ЗМВР (отм) вр. с чл. 252 ЗМВР (отм.), при прекратяване на служебните правоотношения с МВР, на служителите от системата на гражданска защита е дължимо обезщетението по чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. (отм.) и разликата в съответния брой заплати до пълния размер на съответното обезщетение, което биха получили по ЗДСл или по КТ.
С оглед изложеното, обжалваното въззивно решение, с което искът за обезщетение е отхвърлен изцяло се явява постановено в нарушение на материалния закон и следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, като се постанови ново решение по съществото на гражданскоправния спор.
От доказателствата по делото е установено, че ищецът е работил като „водолаз” в продължение на петнадесет години, един месец и двадесет и седем дни, от които три години, два месеца и два дни по служебно правоотношение в системата на МВР, за които последни години му е било изплатено обезщетение по чл. 252 ЗМВР. В останалия период от единадесет години, единадесет месеца и двадесет и пет дни, ищецът е работил по трудово правоотношение към служби „Гражданска защита” при областна управа и М. на държавната политика при бедствия и аварии по трудово правоотношение (удостоверение от държавна агенция архиви и копие от трудова книжка), за което време обезщетението, което би получил при пенсиониране на основание на чл. 222, ал. 3 КТ, без настъпилите по силата на закона правоприемства в структурата на дейностите, обезпечаващи гражданската защита на населението е в размер на брутното му трудово възнаграждение за шест месеца. Дължимото обезщетение е в размер на разликата между получените три брутни месечни възнаграждения и общо следващите се шест брутни месечни възнаграждения или на основание чл.252 ал.1 ЗМВР от 2006г. (отм.) и чл.222 ал.3 КТ, на ищеца следва да бъде присъдена сумата 2492,40 лева, съставляваща три брутни месечни възнаграждения, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска до окончателното и заплащане.
За разликата до предявения размер искът е неоснователен, поради което въззивното решение следва да бъде оставено в сила в частта му, с която искът е отхвърлен над размер от 2492,40 лева. Съгласно установената съдебна практика (решение № 330 от 17.11.2014 г. по гр.д. № 2780/2014 г. ІV г.о. ВКС), нормата на § 57 от ПЗР ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.) няма връзка с приложението на чл. 252 и чл. 253 ЗМВР от 2006 г. (отм.) и след влизането и в сила на 01.07.2012 г. С нея се установява фикция само по отношение на визираните в ал. 1 от чл. 253 ЗМВР служители от МВР, която фикция е от значение за възникването на вземане и за размера на обезщетението при прекратяване на служебните правоотношения на служители от МВР при реално прослужени години като държавен служител на длъжностите офицер, сержант или гражданско лице по отменения ЗМВР от 1997 г., като служител по отменения § 19 от ПЗР на ЗИДЗИН (обн. в ДВ, бр. 73 от 1998 г.) или на военна служба без приравнения трудов стаж, както и този приравнен трудов стаж, но само при наличие на предпоставките по ал. 2 на чл. 253 – когато прекратяването на служебното правоотношение е поради пенсиониране и последните тринадесет години и четири месеца са прослужени на длъжности по ал. 1, каквато хипотеза в процесния случай не е налице.
Решението на Бургаски окръжен съд следва да бъде оставено в сила и в частта му, с която е отхвърлен изцяло искът с правно основание чл. 86 ЗЗД за присъждане на обезщетение в размер на законната лихва за времето от прекратяване на служебното правоотношение до завеждане на иска. Вземането за обезщетения по чл.252 ал.1 ЗМВР от 2006г. (отм.) и чл. 222 ал.3 КТ е изискуемо след покана, каквато няма данни, нито се твърди да е връчена на ответника, поради което предявеният иск за мораторни лихви преди завеждане на иска е неоснователен.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал.1 ГПК, на ищеца касатор следва да бъдат присъдени съдебни разноски в инстанционното производство съобразно уважената част от иска в размер на 111,20 лева, като присъдените с въззивното решение разноски в полза на ответника се редуцират до размер на 374,55 лева.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА решение № VІ-33 от 14.04.2014 година по гр.д. № 361/2014 година на Бургаски окръжен съд в частта му, с която предявеният от Т. Ж. П. [населено място] против М. .. – Г.., [населено място] иск с правно основание чл. 252, ал.1 ЗМВР (отм.), е отхвърлен до размер на 2492,40 лева, както и в частта, с която Т. Ж. П. е осъден да заплати на М. .. съдебни разноски над размер от 374,55 лева.
ОСЪЖДА М. .. – Г. ..”, [населено място] да заплати на Т. Ж. П. [населено място] с ЕГН [ЕГН] на основание чл.252 ал.1 ЗМВР от 2006г. (отм.) и чл. 222 ал.3 КТ сумата 2492,40 (две хиляди четиристотин деветдесет и два лева и четиридесет стотинки) лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.03.2013 г. до окончателното и изплащане, както и сумата 111,20 лева разноски по делото.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 5