Определение по гр.д. на ВКС , ІV-то гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 695
София, 11.06.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети май две хиляди и дванадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ БЕЛАЛЕЗКОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 478 /2012 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. А. Д. срещу въззивно решение от 01.11.2011 г. по въззивно гр.д. № 10257 /2011 г. на Софийски градски съд, а.о., ІІІ „в” с-в., с което е потвърдено решение от 25.05.2011 г. по гр.д. № 1342 /2010 г. на Софийски районен съд, 71 с-в., с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу [фирма] искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1, т.2 и т.3 вр. чл.225,ал.1 КТ – за отмяна на дисциплинарно наказание „уволнение” на ищеца, извършено със заповед от 30.11.2010 г., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „директор Дирекция Маркетинг и продажби” при ответника, за заплащане на обезщетение по чл.225,ал.1 КТ за периода от 01.12.2010 г. до 01.06.2011 г. в размер на 32,534.26 лева, заедно със законната лихва върху главницата от 13.01.2011 г., заедно със законната лихва за забава за периода от 30.11.2010 г. до 13.01.2011 г. в размер на 500 лева, иск с правно основание чл.128 КТ за заплащане на сумата 5,420.71 лева – неправилно удържано трудово възнаграждение на основание чл.221,ал.2 КТ, заедно със законната лихва върху главницата от 13.01.2011 г., заедно с лихва за забава за периода от 30.11.2010 г. до 13.01.2011 г. в размер на 100 лева върху него и жалбоподателят е осъден за разноски.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това.
Насрещната страна [фирма] оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, като твърди, че въззивният съд не е разрешил правни въпроси в противоречие с установената практика.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение и първият и вторият иск са неоценяеми, исковете по чл.225 и чл.128 КТ са обусловени от първите два (този по чл.128 КТ в хипотезата на чл.221,ал.2 КТ) и с цена над 5,000 лева а искът за изтекли лихви е обусловен от главния паричен иск.
За да постанови обжалваното решение по жалба на Г. Д., въззивният съд е приел за неоснователни доводите за неправилност във въззивната жалба, че работодателят е нарушил императивните изисквания на КТ, установени в чл.193 и чл.194 КТ – че работодателят (изпълнителните директори) са уведомени за нарушенията от докладна записка и от този момент до налагането на дисциплинарното наказание не е изтекъл период от два месеца – наказанието е наложено в установения от закона двумесечен преклузивен срок след като работодателят е поискал и приел писмените обяснения на служителя Г. Д.; въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК за приетото от него, че дисциплинарното нарушение по т.2 от заповедта за наказание е извършено действително : установено е по категоричен начин, че Г. Д. е подписал писмо с посочен изходящ номер, с което превишавайки правомощията си е представил на клиент пакет от 35 самолетни билети на преференциални цени, като е нарушил вътрешните правила и процедури на авиокомпанията, отразени в Правилника за дейността на търговската дирекция, т.к. не е съгласувал с ръководството на авиокомпанията цените на билетите, които е предоставил и които не съвпадат с нито една от утвърдените ценови тарифи, валидни към датата на издаването на писмото; писмото не съдържа реквизитите, посочени в текста на посочени разпоредби от Правилника (цитирани са) – не е съгласувано и не е придружено с доклад, който да съдържа обосновка на предложените преференциални цени; съдът е приел, че с тези свои действия служителят Г. Д. е превишил правата си и е злоупотребил с доверието на работодателя, не е спазил установените технологични правила по издаване на ценови оферти, съдът е приел, че нарушението правилно е преценено като тежко по смисъла на чл.190,ал.1,т.4,предл.1 и т.7 във вр. с чл.187, т.3 и т.8 предл. 1 и т.10 КТ, поради което работодателят законосъобразно е наложил дисциплинарното наказание и наказанието съответства на тежестта на нарушението по смисъла на чл.189 КТ, т.к. нарушението е особено тежко предвид длъжността на служителя – директор на дирекция „Маркетинг и продажби”. Изводът за неоснователността на иска по чл.344,ал.1,т.1 КТ е обусловил извода за неоснователността на останалите искове, които са обусловени.
Жалбоподателят извежда материално-правни въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие със съдебната практика, за която сочи първоинстанционни решения, за които не е отбелязано дали са влезли в сила:
1. Може ли да се приеме, че с изпращането на писмо, а не на договор, може да се наруши разпоредбата на т.4.2.1. от Правилника за дейността на търговската дирекция на [фирма], т.к. в нормата изрично е написано, че се отнася до договори, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 79 /27.09.2010 г. по гр.д. № 133 /2010 г. на Първомайския районен съд, който е приел, че за да има дисциплинарно нарушение, трябва да са налице три елемента от фактическия състав : деяние, изразяващо се в действие или бездействие, противоправност и вина.
Въпросът не е правен, а е за факт от значение за спора, може да се уточни съгласно т.1 от ТР 1 /2010 г. на ОСГТК на ВКС в смисъл : може ли с едностранно волеизявление на служител, отразено в писмо, което е обвързало работодателя, да се нарушат негови изисквания за сключване на договори. Този въпрос е обуславящ и е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената практика, според която обвързване може да се извърши и с едностранно волеизявление.
Следва да се отбележи, че съгласно т.3 от ТР 1 /2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да е осъществено основание по чл.280,ал.1,т.2 ГПК, трябва да е установено противоречие с влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Няма доказателства цитираното първоинстанционно решение да е влязло в сила, както и останалите, посочени във връзка със следващите въпроси, поради което и позоваването на тях не може да представлява основание за допускане на касационно обжалване. Към това може да се добави и че няма противоречие между решението на въззивния съд и посоченото и въззивният съд е препратил и обосновал извод, че с действието си, с които в нарушение на правилника е превишил правомощията си, Г. Д. е извършил нарушение на трудовите си задължения (посочено е какви).
2. Дали моментът на извеждане на писмото на Г. Д., което е прието за нарушение и приемането на плащането на цените на билетите, представлява уведомление на работодателя по смисъла на чл.194 КТ, за който (въпрос) твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 122 /22.10.2010 г. по гр.д. № 337 /2010 г. на Белоградчишкия районен съд, който е приел, че срокът е преклузивен и с изтичането му се прекратява възможността на работодателя да наложи дисциплинарно наказание.
Приетото от въззивния съд е в съответствие с установената практика, отразена в решение по гр.д. № 470 /2009 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, че откриването на нарушението е станало с представянето на изпълнителните директори на ответника, на докладна записка (от 26.11.2010 г., л.57), с която е установено нарушението (че Г. Д. е предоставил билети на цена по-ниска от най-ниската ценова листа) и от това уведомяване до налагане на наказанието не е изтекъл двумесечният срок по чл.194 КТ. Към това може да се добави и казаното по-горе, че няма данни посоченото първоинстанционно решение да е влязло в сила, а и няма противоречие с цитираното негово разрешение.
3. Дали са спазени критериите за определяне на дисциплинарно наказание по чл.189,ал.1 КТ след като работодателят налага наказание за три нарушения, а съдът преценява, че за две от тях същата е незаконосъобразна, и въпроса дали е законосъобразна заповед за уволнение, в която не е посочено какво е нарушението, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение от 22.04.2010 г. по гр.д. № 32 /2010 г. на Айтоския районен съд и решение № 79 /27.09.2010 г. по гр.д. № 133 /2010 г. на Първомайския районен съд.
Първият въпрос е разрешен в съответствието с установената съдебна практика, според която съдът е длъжен да провери извършено ли е твърдяното от работодателя деяние, за което е наложено дисциплинарно наказание, съставлява ли то нарушение на трудовата дисциплина и дали тежестта му обуславя наложеното наказание (дали е спазено правилото на чл.189 КТ). В случаите когато е установено извършването на част от нарушенията, за които е наложено дисциплинарно наказание, се проверява дали тяхната тежест обуславя наложеното наказание (дали наложеното наказание им съответства). В случая проверката е извършена и съответствието е обосновано. Вторият въпрос също е разрешен в съответствие с установената практика – въззивният съд е установил, че работодателят е посочил вида на нарушенията (това е видно и от следващия изведен въпрос) и законовите текстове (номерациите на разпоредбите), с които са установени. Отново следва да се отбележи, че няма данни посочените първоинстанционни решения да са влезли в сила.
4. Дали е осъществен съставът на „злоупотреба с доверието на работодателя” щом работодателят не е отказал да сключи договора за билетите (издадени са и парите за тях са приети) и щом натоварването на линията София – Б. е ниско – под 50 %. Въпросът е обуславящ и въззивният съд го е разрешил в съответствие с разрешението, прието в съдебно решение № 86 /25.05.2011 г. по гр.д. 1734 /2009 г., на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, според което нарушението може да се проявява в различни форми, чиято обща характеристика е злепоставяне на отношенията на доверие между работник и работодател, така е когато работникът, възползвайки се от служебното си положение е извършил преднамерени действия с цел извличане на имотна облага (в случая за трето лице), както и в случаите, когато без да е извлечена имотна облага, работникът, възползвайки се от служебното си положение е извършил действия, компрометиращи оказаното му доверие и когато с действията си е злепоставил работодателя пред трети лица, независимо дали действията са извършени умишлено.
5. Дали след като е преценено, че заповедта за дисциплинарно уволнение е незаконосъобразна по отношение на две от нарушенията, не следва да се отмени в тази част като незаконосъобразна. Въпросът не е обуславящ, предмет на спора по иска по чл.344,ал.1,т.1 КТ е законосъобразността на уволнението, а не на отделни части от заповедта за уволнение.
6. Дали решението на въззивния съд следва да дава отговор на въпросите, поставени във въззивната жалба и писмената защита или абстрактно следва да се занимава с непоставени въпроси (не се уточнява какви са едните и другите). Първата част от въпроса е обуславяща, по приложението на чл.269 ГПК. Въззивният съд го е разрешил в съответствие с разпоредбата и установената практика, според която по въпросите, свързани с правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд е ограничен от наведените с въззивната жалба оплаквания за неправилност.
Поради изложеното следва да се приеме, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а ответникът не претендира разноски, поради което такива не следва да се присъждат.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение от 01.11.2011 г. по въззивно гр.д. № 10257 /2011 г. на Софийски градски съд, а.о., ІІІ „в” с-в…
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.