4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 127
С., 13.02. 2012 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1144/2011 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 210 от 20.06.2011 г. по в. гр. д. № 37/2011 г. Кърджалийският окръжен съд признал за недоказано оспорването истинността на декларация с правно основание чл. 56 З. /отм./, вписана под № 3571/11.09.1979 г., т. 45, стр. 167, рег. № 1322 от с. д. по описа на нотариуса при Кърджалийския районен съд, и оставил в сила решение № 69 от 01.07.2007 г. по гр. д. № 64/2006 г. на Кърджалийския районен съд, с което е отхвърлен предявен от С. М. Х. и С. Ф. Х. срещу Б. С. Я. и Т. П. М. установителен иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за собственост на трети жилищен етаж със застроена площ 80 кв. м. като част от западната част на триетажна жилищна сграда, построена в УПИ ХІ-341 от кв. 46 по плана на [населено място],[жк], идентичен с парцел VІІІ-248; решението е постановено при участието на трето встъпило лице И. П. К..
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от ищците С. М. Х. и С. Ф. Х., които поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
От ответниците по касация И. П. К. счита, че касационно обжалване следва да се допусне, Б. Ст. Я. и Т. П. М. считат, че не са налице основания, определящи приложното поле на касационното обжалване.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Въззивният съд приел, че самостоятелен носител на правото да надстрои втори жилищен етаж от жилищната сграда е бил Т. /Т., Т./ П. М. /К./ по силата на учредено в негова полза право на строеж от собственика на земята П. К. М. с декларация по чл. 56 З. /отм./, вписана под № 3571/11.09.1979 г., т. 45, стр. 167, рег. № 1322 от с. д. Оспорването истинността на документа е прието за недоказано по съображения, че със съдебно-графологичната експертиза по допълнително поставената задача е установено подписът да е положен от издателя му П. К. М.. За да постави това заключение в основата на съдебния акт и да не кредитира първоначалното заключение на същия експерт в обратния смисъл, въззивният съд изложил съображения, че то, с оглед на използувания сравнителен материал, ползващ се с безспорна доказателствена сила, се явява по-пълно и по-изчерпателно. По-нататък съдът приел, че суперфициарът е осъществил надлежно отстъпеното му право на строеж, като спорният етаж е бил готов в груб строеж до момента на сключване на брак с ответницата Б. Я. на 22.11.1981 г., при което положение и съобразно чл. 13, ал. 1 СК от 1968 г. /отм./ същата не е придобила права в режим на съпружеска имуществена общност. Влязлото в сила решение № 217 от 29.12.1992 г. по гр. д. № 449/1993 г. на Кърджалийския районен съд, с което имотът е изнесен на публична продан с цел ликвидиране съсобственост между бившите съпрузи Т. П. К. и Б. Ст. Я. обвързва единствено страните по делото за делба, но не и ищците по настоящото производство.
С оглед горното въззивният съд приел, че спорният трети етаж, като реализиран въз основа на надлежно учредено право на строеж, не е имал статут на наследствен имот /наследодателят П. К. М. е починал на 22.10.1996 г. и оставил за наследници по закон трима синове – Н., И. и Т. и съпруга М., починала на 13.08.1998 г./ и не е следвало да бъде включен в наследствената маса на сънаследниците братя К., сключили договор за доброволна делба № 10 от 15.06.2005 г., по силата на който имотът бил възложен на И. П. К.. Въззивният съд счел договора за нищожен с оглед липсата на съгласие за конкретна сума за парично уравнение дяловете на останалите съделители, а ако се разгледа като договор за дарение – поради липса на форма, тъй като не е сключен в предвидената в чл. 18 ЗЗД форма. Затова и съделителят И. П. К. не е придобил право на собственост върху третия етаж от западната половина на жилищната сграда и не е могъл да прехвърли на ищците право на собственост с договора за покупко-продажба, сключен с н. а. № 99 от 07.07.2005 г. Същите нямат противопоставими на ответниците права, поради което и предявеният установителен иск за собственост е отхвърлен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поставят въпроса относно валидността на декларацията за отстъпено право на строеж с правно основание чл. 56 З. /отм./, и настъпването на правните последици от това, а именно придобиване от Т. М. на собствеността върху спорния по делото етаж. Сочат, че приемането от съда на валидността на това писмено доказателство като основополагащ правен въпрос за решаване на делото, е в нарушение на процесуалните правила за всестранно изясняване на правно-значимите обстоятелства поради неуважаване искането за назначаване на тройна експертиза, която да отчете промененото психо-физическо състояние на издателя на документа, за което има безспорни доказателства.
На следващо място е поставен въпросът: кредитирането на една от двете назначени по делото съдебно-графологически експертизи с една и съща задача, изготвени на базата на различни сравнителни образци, без изложени мотгиви за предпочитането на допълнителната експертиза, както и недопускането на тройна ексрпертиза при доказано заболяване на съставителя на документа П. К. М. – «състояние след исхемичен мозъчен инсулт, десностранна хемипареза», които пряко ограничават двигателните фунции на дясната му ръка, не съставлява ли съществено процесуално нарушение, довело до неизясненост на делото от фактическа страна и ограничаване процесуалните права на касаторите, тъй като сравнителните образци са били изготвени в голям интервал от време и част от тях са използувани при допълнителната експертиза, кредитирана от съда. С оглед разпоредбата на чл. 201 ГПК според касаторите втората назначена експертиза не е нито допълнителна, нито повторна, а е нова експертиза със същата задача при друг сравнителен материал, при която хипотеза назначаването на тройна експертиза е задължително с цел изясняване истинността на оспорената декларация.
Върховният касационен съд, състав на I-во г. о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение поради липсата на сочените от касаторите предпоставки.
На първо място следва да се отбележи, че касаторите не се позовават на задължителна съдебна практика на Върховния съд и на Върховния касационен съд /постановления на Пленума на ВС, приети при действието на ЗУС-отм., или тълкувателни решения на Общото събрание на гражданската или на гражданската и търговската колегия на ВКС, приети при действието на ЗСВ/, поради което първото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице както по материалноправния, така и по процесуалноправния въпроси.
В случая не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като в обжалваното решение посоченият процесуалноправен въпрос не е решен в противоречие с решение № 347 от 18.04.2000 г. по гр. д. № 905/1999 г. на ВКС, І-во г. о. В него, по повод възможността на въззивния съд да събира както нововъзникнали или новооткрити доказателства, така и такива, които не са събрани поради пропуск на страната или поради допуснато от първоинстанционния съд нарушение, е прието, че този съд може да изслуша нова тричленна експертиза, макар че в първоинстанционния съд е приета еднолична; посочено е, че щом като вещите лица не са могли да дадат отговор дали завещанието, от което черпи права ищцата по делото, е написано и подписано от от завещателката, то въззивницата е имала право, по реда на чл. 205, ал. 1 ГПК /отм./, да поиска нови доказателства за установяване истинността на завещанието.
Обжалваното въззивно решение не противоречи на това разрешение, защото в случая вещото лице е дало по допълнителната задача категоричен отговор, че подписът в делкарацията от 1979 г. е положен от посочения за автор П. К. М.. За да промени становището си, дадено в първоначално депозираното заключение, вещото лице-графолог се е позовало на сравнителни образци, съдържащи подпис на лицето, учредило право на строеж в полза на ответника Т. П. М., а именно: н. а. № 8/1963 г., саморъчно завещание на П. К. М. от 1988 г., оттеглено от завещателя през 1994 г., за които противната страна не е твърдяла, че не са подписани от посочения в тях техен автор. При това положение без правно значение е обстоятелството как ще бъде наречена следващата експертиза: допълнителна – такава се назначава съгласно чл. 201 ГПК когато заключението не е достатъчно пълно и ясно, или повторна, необходимост от която възниква, когато заключението не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност. В случая е възложена допълнителна задача, обоснована с това, че като сравнителен материал за изготвяне на първоначалното заключение е използувана фактура от 1971 г., без да е установена автентичността на този документ.
Същевременно, както процесуалният закон, така и трайната съдебна практика не налагат безусловно допускане на тричленна експертиза във всички случаи, при които страна по делото оспорва първоначалното или допълнителното /потворното/ заключение на едноличната експертиза. Отказът на въззивния съд на назначи експертиза от три вещи лица в случая правилно е мотивиран с неотносимостта към предмета на спора на твърдението за възникнало през 1983 г. заболяване на декларатора. Доколкото то следва момента на съставяне на декларацията, а и предвид факта, че при изготвяне на допълнителното заключение вещото лице-графолог е използувало както предходни сравнителни образци, така и последващи и на декларацията, и на заболяването, правилно въззивният съд е отказал да разриши единичната експертизата, която е дала категоричен отговор на поставения й въпрос, в тричленна. Определение № 319 от 17.03.2011 г. по гр. д. № 1527/2010 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., и решение № 6773 от 25.05.2009 г. по адм. д. № 11006/2008 г. на ВАС, І-во отд., не попадат в обхвата на понятието «практика на съдилищата» съгласно разясненията в т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, и не могат да послужат при аргументиране на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
По поставения материалноправен въпрос касаторите не са подкрепили твърдението си, че наред с обжалваното въззивно решение съществува и друго влязло в сила съдебно решение, в което същият въпрос е разрешен по различен начин. Ето защо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по този въпрос не е налице.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване също не е налице. Определящият изхода на спора правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, когато по него няма съдебна практика или когато съдебната практика е неправилна и трябва да бъде променена. В случая релевантни доводи в тази насока в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както и в касационната жалба, не са изложени, а оплакванията по правилността на решението не са предмет на производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Посоченото основание за допускане на касационно обжалване изисква произнасянето от съда по поставения въпрос /въпроси/ да е свързано с непълноти или неясноти на правната уредба, с оглед изясняването й по пътя на тълкуването, а в случая непълнота или неяснота на правната уредба не е налице както по въпроса за назначаването на вещи лица и оценката на заключенията, така и по въпроса за валидността на декларацията чл. 56 З. /отм./ за отстъпено право на строеж и правните й последици. Оспорването истинността на документа не е доказано и правилно въззивният съд го е зачел, като е приел за настъпили претендираните правни последици – придобиване правото на собственост от лицето, на което по надлежния ред е учредено право на строеж.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 210 от 20.06.2011 г. по в. гр. д. № 37/2011 г. на Кърджалийския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: