4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 540
гр. София, 20.06.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Симеон Чаначев
Членове: Диана Хитова
Александър Цонев
изслуша докладваното от съдията Александър Цонев гр. д. № 1426/17 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Съдът е сезиран с касационна жалба, подадена от Столична община срещу решение № 1604/ 25.07.2016г., постановено по в.гр.д. 1292/2016г. на Софийски апелативен съд. В жалбата си касаторът изразява становище, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на чл. 45, 49 и 52 от ЗЗД и необосновано поради направени грешни фактически изводи от съда за това, че служителите на СО са бездействали, кучетата, които са нападнали ищцата са били безстопанствени и ищцата е претърпяла неимуществени вреди. Към жалбата е приложено Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК, в което е направено искане за допускане на касационно обжалване по формулирани правни въпроси.
Срещу жалбата е подаден отговор от ищеца по делото Б. Х., в който се изразява становище, че въззивното решение е правилно, а жалбата неоснователна, както и че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Относно допустимостта на касационната жалба, ВКС констатира, че е подадена от легитимирано лице в законния преклузивен срок срещу постановено въззивно решение по иск с цена над 5000лв., също така жалбата има необходимото по закон съдържание и не попада в изключенията по чл. 280, ал.2 ГПК. Поради изложеното, касационната жалба е редовна и допустима.
Относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК, ВКС намира следното:
В изложението си, касаторът е формулирал няколко въпроси като първия от тях е „Реализираното изпълнение на заложените в Програмата мерки, без значение дали е пълно, точно и адекватно, може ли да обуслови ангажиране отговорността на доверителя ми по чл. 49 ЗЗД?“. По този въпрос касаторът подържа наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Този въпрос се състои от две части- дали реализирането на мерките от Програмата на общината представлява изпълнение на задължението на общината по чл. 50 ЗЗЖ да вземе мерки за предотвратяване на агресивното поведение на безстопанствени кучета към хора и втората част е дали изпълнението на законното задължение да се вземат мерки от общината представлява деликт. Първата част на въпроса касае квалификацията на факт по делото и правилността на въззивното решение. Той е поставен във връзка със становището на общината, че е изпълнила задължението си, но въззивният съд е приел нещо съвсем различно, а именно че задължението не е изпълнено. В тази първа част въпросът е неотносим за настоящото производство, тъй като съдът не проверява правилността на решението. Втората част на въпроса касае предпоставките на отговорността на общината по чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 50 ЗЗЖ, но по този въпрос въззивният съд не е допуснал противоречие със задължителната практика на ВКС/р.279-11-ІІІ ГО и р.488-12-ІV ГО/, тъй като е приел, че общината отговаря за бездействие, когато не е доказала при условията на пълно и главно доказване да е взела мерки за предотвратяване на агресивно поведение на безстопанствени кучета срещу хората. Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по въпроса за предпоставките на отговорността на общината по чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 50 ЗЗЖ има формирана задължителна практика и касаторът я подържа в становището си.
По втория формулиран въпрос „В какво се състои противоправността на деянието по чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 50 ЗЗЖ се подържа наличие на основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросът по- скоро е за това в какво се състои бездействието и дали задължението по чл. 50 ЗЗЖ е за действие или за резултат, тъй като противоправността по чл. 45 ЗЗД представлява накърняване на блага, предмет на абсолютни субективни права, а относно засягането на здравето и телесната цялост на ищцата, по делото не съществува спор между страните. По поставения въпрос относно бездействието и изпълнението на законното задължение, въззивният съд е приел, че задължението на общината по чл. 50 ЗЗЖ е да вземе мерки за предотвратяване на агресивното поведение на безстопанствените кучета към хора, а не за постигането на определен резултат и по този въпрос съдът не се е отклонил от задължителната практика на ВКС. Този въпрос е зададен от касатора във връзка със становището му, че общината е изпълнила задълженията си, но въззивният съд е приел съвсем друга фактическа обстановка, а именно, че общината не е доказала да е взела мерки за предотвратяване на агресивното поведение на безстопанствени кучета срещу хора. Както беше посочено по- горе, в производството по чл. 288 ГПК, съдът не проверява правилността на въззивното решение.
Третият формулиран въпрос „Коя от страните доказва безстопанствения характер на кучето?“ се отнася до тълкуването на чл. 154 ГПК. Въззивният съд е приел, че ищцата носи доказателствената тежест за установяването на този факт и по този начин не се е отклонил от задължителната практика на ВКС. Този въпрос е зададен във връзка със становището на касатора, че ищцата не е доказала този факт, но въззивният съд е приел обратното, а именно че този факт е доказан по категоричен начин. Както беше посочено по- горе, в настоящото производство съдът не проверява правилността на въззивното решение. Освен това, по този въпрос касаторът подържа допълнително основание по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК, което е неоснователно, поради наличието на формирана задължителна практика от ВКС относно разпределението на доказателствената тежест.
Четвъртият формулиран въпрос „Справедливото обезщетение обусловено ли е от доказване на претърпените вреди?“ се отнася до това дали неимуществените вреди подлежат на доказване или могат да се приемат и като общоизвестен факт в дадени случаи. По този въпрос въззивният съд е приел, че физическите страдания са доказани от СМЕ, а страхът, уплахата, стресът и негативните изживявания са общоизвестен факт при такъв инцидент и не е необходимо доказването им. По този въпрос въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС /решения по чл. 290 ГПК № 192-12-ІІІ ГО и №18-2014-ІV ГО, в които е прието, че ищецът не доказва отделните си негативни изживявания, неизбежно следващите се по човешка презумпция//и не е налице подържаното от касатора основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Воден от горното, ВКС
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1604/ 25.07.2016г., постановено по в.гр.д. 1292/2016г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: