О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 419
София, 12.06.2012 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , второ отделение , в закрито заседание на първи юни , през две хиляди и дванадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 45 / 2012 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] против постановеното на 28.10.2011 год. решение на П. апелативен съд по гр.д. № 896 / 2011 год., с което е потвърдено решение на Пловдивски окръжен съд № 949 / 23.06.2011 год. по гр.д.№ 233 / 2011 година , с което касаторът е осъден на основание чл.59 ЗЗД да заплати на ищеца [фирма] обезщетение за ползване без правно основание складови помещения и открита площадка, собственост на ищцовото дружество , в периода 20.06.2007 год. – 30.03.2010 год. , в размер на общо 49 999 лева, определено на базата на средния пазарен наем . Касаторът оспорва правилността на решението, като постановено в противоречие с материалния закон , при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост . В изложението на основанията за допустимост на касационното обжалване сочи хипотези на чл.280 ал.1 т. 1, т.2 и т.3 от ГПК .
Ответната страна – [фирма] оспорва касационната жалба като намира,че касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, не сочи задължителна съдебна практика по смисъла на т.2 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год . на ОСГТК на ВКС , с която постановеното въззивно решение влиза в противоречие, а в качеството й на казуална съдебна практика, приложима в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК , представената такава не съдържа произнасяне по идентичен правен въпрос , с евентуално изводимия от изложението по чл.284 ал.3 ГПК . Счита , че позоваването на чл.280 ал.1 т.3 ГПК е формално , необусловено от приложението на конкретна правна норма по релевантен за решаването на спора правен въпрос , по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК .
Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , констатира , че касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна, в срока по чл.283 ГПК и е редовна с оглед изискванията на чл.284 ГПК, като е насочена срещу валиден и допустим въззивен съдебен акт .
По допускане на касационното обжалване настоящият състав прецени следното :
Ищецът [фирма] е предявил иск с правно основание чл.59 ЗЗД срещу [община] , за присъждане обезщетение за ползване от ответника , без правно основание , на собствени на дружеството открита площадка и закрити складови площи , съизмеримо със средния пазарен наем за същите . Ищецът изрично сочи , че вещите са приети за съхранение с условието , че между страните ще бъде сключен договор за условията за съхранението на тези активи , но такъв не е сключен . Следователно отрича приемането им с намерение да ги съхранява безвъзмездно . Ответникът се защитава с довода, че с предаването на вещите в помещенията на ищеца , респ. приемането им от същия , е сключен безвъзмезден договор за влог , с оглед което счита , че предявеният иск по чл.59 ЗЗД е недопустим, поради наличие на друг иск за защита на ищеца – по договор за влог .
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за уважаване иска на ищеца , споделяйки извода , че липсват данни за постигнато между страните по спора съгласие за предаване вещите за съхранение по договор за влог и конкретно – поето от ищеца задължение да пази и върне предадените му от ответника вещи , съхранявайки ги безвъзмездно .
В обосноваване допустимост на касационното обжалване в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК , касаторът не формулира конкретен правен въпрос, най-общо позовавайки се на постановяване въззивното решение в противоречие с ППВС № 1 / 28.05.1979 год. по някои въпроси на неоснователното обогатяване , с оглед субсидиарния характер на иска по чл.59 от ЗЗД и неговата недопустимост , при наличието на друг правен ред за защита на страната .В тази връзка се обосновава не с твърденията на ищеца в исковата молба, а с данните по делото за сключен договор за влог между страните, т.е. със собствената си защитна теза .Счита, че решението противоречи на казуална съдебна практика ,според която с предаването на вещите от влогодателя и приемането им от влогоприемателя , договорът за влог се счита сключен . В тази връзка сочи реш.№ 81 от 06.02.2009 год. по гр.д.№ 5131 / 2007 год. на ІV г.о. на ВКС , реш.№ 201 от 19.03.2009 год. по гр.д.№ 5108/ 2007 год. на ІІІ г.о. на ВКС и реш. № 67 от 19.02.2009 год. по гр.д.№ 4474 / 29007 год. на ІV г.о . на ВКС . В обосноваване хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК сочи следния ,вече конкретен , процесуалноправен въпрос: допустим ли е предявен иск по чл.59 от ЗЗД , при събрани по делото доказателства, установяващи друга облигационна връзка между страните или основание за ангажиране преддоговорната отговорност на ответника , чрез иск на основание която облигационна връзка или на основание чл.12 ЗЗД ищецът би могъл да защити правния си интерес ? Формално сочи, че разрешението на така поставения въпрос се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото .
Неформулирането на конкретен въпрос в сочените хипотези на чл.280 ал.1 т. 1 и т.2 от ГПК е достатъчно основание за недопускане касационното обжалване . Касаторът по същество навежда доводи за недопустимост на въззивното решение, каквато настоящият състав не установява . Недопустимостта на иска по чл.59 от ЗЗД , предвид субсидиарния му характер, предпоставя с притежаваното друго правно средство за защита ищецът да удовлетворява идентичен правен интерес, т.е. да би постигнал исканото в случая възмездяване и на основание сключен договор за влог , който ответникът твърди като безвъзмезден . Обстоятелствата , на които различното правно средство за защита се основава , не следва да се отричат от ищеца . В случая искът по чл.59 от ЗЗД е разгледан предвид изричното твърдение на ищеца, че между него и ответника няма сключен договор за безвъзмездно съхранение / влог / на вещите , а въпреки водените преговори възмезден договор за влог не е сключен . Недопустимо е наличието на различно правно средство за защита, изключващо допустимостта на иска по чл.59 от ЗЗД, предвид субсидиарния му характер , да се извежда от твърденията в защитната теза на ответника или от събраните по делото доказателства . Правният интерес от завеждането на конкретния иск се основава на твърденията на ищеца , а в случай на установяване различни от твърдените обстоятелства, искът му подлежи на отхвърляне като неоснователен , при така наведените , но несъответни на действителната фактическа обстановка обстоятелства . Като относими единствено към допустимостта на постановеното въззивно решение , изложените съображения изначално не предпоставят обосноваване на общ и допълнителни селективни критерии по чл.280 ал.1 от ГПК .
Идентични са и съображенията относно въпроса , зададен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. По начало касаторът основава въпросите си на базата на извод за наличие на сключен договор за влог, какъвто въззивното решение не споделя , нито пък коментира предпоставки за ангажиране отговорността на ответника на основание чл.12 от ЗЗД / преддоговорна отговорност / . Изобщо няма надлежно заявени обстоятелства за иск на основание чл.12 ЗЗД , който почива на твърдение за недобросъвестност на страна при водене на преговорите и обусловено от същата настъпване на вреди . Касаторът поставя знак за равенство между непостигнато съгласие за сключване на договор и недобросъвестност при водене на преговори, като самото несключване на договор не обуславя само по себе си отговорност на страната . Следователно , дори и формулиран при необходимост от обосноваване на допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 от ГПК , така поставеният въпрос не съставлява правен въпрос , по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК , във връзка с т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС , тъй като не е въведен в предмета на спора с иска на ищеца и отговор на същия не обуславя решаващите изводи на съда .
Относно постановяване на въззивното решение в противоречие с казуална съдебна практика , относима към реалния характер на договора за влог / сключен с предаването на вещите / , идентично приложими са преждеизложените съображения . Правните изводи на въззивния съд изобщо не третират фактическия състав по сключването на договор за влог , тъй като такъв не се твърди от ищеца / противно на цитираните решения, постановени по искове , основани на чл.250 от ЗЗД / . Установяването му от доказателствата, противно на приетото от съда , е предмет на преценка правилността на въззивното решение, в производство по същество и на основанията по чл.281 т.3 от ГПК .
Водим от горното , Върховен касационен съд , второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 486 / 28.10.2011 год. по гр.д.№ 896 / 2011 год. на Пловдивски апелативен съд .
ОСЪЖДА [община] да заплати на [фирма] сумата от 2500 лв. , понесени разноски в настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение .
Определението е окончателно .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :