О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 126
София, 20.03.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на шести март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 2380 по описа за 2018 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по съвместна касационна жалба на ответниците „Инженерконсулт”ООД, Теменуга С. и В. С. против Решение № 858 от 11.04.2018г. по в.т.д.№ 187/2018г. на САС, ТО, 11 състав за потвърждаване на решението по гр.д.№ 16598/2013г. на СГС, І-14 състав. С първоинстанционното решение е признато за установено по реда на чл.422,ал.1 ГПК по отношение на ТБ”Виктория”ЕАД, че ответниците „Инженерконсулт”ООД като кредитополучател, Теменуга С. и В. С. като поръчители, дължат на основание чл.430,ал.1 и ал.2 ТЗ във вр. с чл.92,ал.1 ЗЗД при условията на солидарност сумата 330 709.52 евро – просрочени вноски, дължими за периода 31.12.2012г. – 25.05.2013г. за главница по договор за инвестиционен банков кредит от 21.12.2007г. и шест допълнителни споразумения към него, ведно със законната лихва от 07.06.2013г., сумата 67 633.92 евро – възнаградителна лихва за периода 25.12.2012г. – 06.06.2013г. и сумата 10 888.59 евро неустойка за забава за периода 25.01.2013г. – 06.06.2013г., за които суми е била издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 24465/2013г. на СРС, 120 състав въз основа на заявление на банката по чл.417,т.2 ГПК, подадено на 07.06.2013г.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на решението на основанията по чл.281,т.3 ГПК, иска се отмяната му и постановяване на друго за отхвърляне на исковете със законните последици.
В изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите:
1/„Какви са задълженията на въззивната инстанция и има ли задължение въззивният съд да обсъди всички основания за отмяна, посочени от страните и доказателства, на които същите основават твърденията си“ при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК поради твърдяно противоречие с ППВС №7/65г., ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и актове на състави на ВКС постановени по реда на чл.290 ГПК. Твърдението е, че с въззивната жалба касаторите са въвели довод срещу изводите на първоинстанционния съд, че извършените в хода на съдебното производство погашения на кредитното задължение от постъпили по сметката на банката суми от продажба на ипотекирани в нейна полза имоти, правилно са отнесени за погасяване на непредявени в процеса вземания на ищеца. Поддържа се, че въззивният съд не обсъдил това възражение и доводите на ответниците, че с постъпилите плащания следва съобразно Допълнително споразумение №6/26.03.2012г. да се погасят претендираните в настоящото производство вземания.
2/„В случай, че някоя от страните твърди, че декларираният в допълнителното споразумение размер на паричното задължение е неистински, и след като самото задължение произтича от договора, а не от допълнителното споразумение, съдържащо оспорваната декларативна клауза, съдът следва ли да изследва действителното фактическо положение, за да установи по иск с правно основание чл.422,ал.1 ГПК във вр. с чл.430,ал.1 и 2 ТЗ и чл.92,ал.1 ЗЗД, какъв е действителният размер на претендираното вземане или следва да приеме декларирания размер на паричното задължение за задължителен между тях по силата на чл.20 ЗЗД“. Посочена е допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК като обосновката е цитат на т.4 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС без изложени конкретни съображения за приложното й поле. Поставянето на въпроса е във връзка с довода на касаторите, че претендираното вземане е оспорено по размер и пред въззивната инстанция са изложили доводи за неправилно определяне на стойността на задължението към момента на подаване на заявлението. Поддържа се, че въззивната инстанция приела възраженията им за неоснователни по съображения, че в Допълнителното споразумение № 6 от 26.03.2012г. към договора за кредит, страните са посочили актуалния размер на дълга.
3/„На какво следва да се основава преценката за действителност на договорна неустоечна клауза – на правото на страната на обезщетение при евентуално неизпълнение на насрещната страна или на вида на неизпълнението за обезщетяването на което е уговорена неустойката, на начина на определянето й, на базата за изчисляването й” при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1 ГПК, наличието на чието приложно поле касаторите обосновават с актове, постановени по реда на чл.290 ГПК. Въпросът е поставен във връзка с довода за нищожност на клаузата на чл.6,ал.4 от договора и изводите на САС, че отсъства накърняване на добрите нрави.
4/Иска се допускане на обжалването и поради очевидната неправилност на въззивния акт. Оспорват се като очевидно неправилни изводите на САС по отношение на предприетото в хода на процеса изпълнение. Твърди се, че в хода на производството в банката са постъпвали плащания със средства от продажби на имоти, ипотекирани в нейна полза, които са достатъчни да удовлетворят претендираното вземане, но поради необсъждане на събраните доказателства САС неправилно приел, че плащанията следва да се отнесат за погасяване на невключени в предмета на спора вземания, вместо за погасяване на процесните, съобразно Допълнително споразумение № 2/26.03.2012г. Поддържа се, че няма основание плащанията, постъпили след 21.05.2014г. да се отнесат за погасяване на частта от кредита, която не е предмет на съдебния спор, тъй като предходното споразумение /от 14.05.2014г./, предвиждащо, че сумата от продажба на конкретен имот ще бъде ползвана за погасяване на съдебно непредявени вземания, е прекратило действието си с изпълнението му – с плащането на посочената в него сума на 21.05.2014г. С оглед на тази теза, касаторите поддържат, че плащанията, постъпили по сметки в банката след 21.05.2014г. следва да се отнесат за погасяване на задължението, съобразно погасителния план, уговорен в Допълнително споразумение № 6/26.03.2012г. Според касаторите съдът е приел, че действието на споразумението обхваща и постъпилите след датата 21.05.2014г. суми от плащания от продажби в общ размер на 320 000 евро и с тях се погасяват съдебно непредявени вземания на банката, а не процесните.
Във връзка с искането за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280,ал.2,предл.последно ГПК се поддържа, че касаторите нямат задължение в претендирания от банката размер. Доводите им са основани подробен анализ на клаузи от допълнителните споразумения, на твърдения за постъпили плащания и констатации на счетоводната експертиза по поставени от тях задачи за вариант на изчисления, като се поддържа, че размерът на главницата към 26.03.2012г. не е посоченият в сключеното на тази дата допълнително споразумение № 6 и доколкото ищецът не е установил по безспорен начин действителния размер на претендираното вземане, предявеният иск е неоснователен.
В писмен отговор ищецът „ТБ”Виктория”ЕАД /с предишно наименование „Креди Агрикол България ЕАД/ оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Предмет на установителния иск, предявен по реда на чл.422 ГПК са вземания на банката, за които е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист за шест неплатени месечни вноски за главница по договор за инвестиционен банков кредит, чиято изискуемост е настъпила преди подаване на заявлението /07.06.2013г./ – шест вноски с настъпил падеж съответно на 31.12.2012г., 25.01.2013г., 25.02.2013г., 25.03.2013г., 25.04.2013г. и 25.03.2013г. , както и за договорна възнаградителна лихва за периода 25.12.2012г. до 06.03.2013г. и наказателна лихва за периода 25.01.2013г. до 06.06.2013г. Няма спор, че на 26.03.2012г. физическите лица са встъпили като поръчители на всички парични задължения на кредитиполучателя „Инженерконсулт“ООД.
Въззивната инстанция е приела за установено въз основа на приетата съдебно счетоводна експертиза, че към 07.06.2013 г. изискуемите парични задължения по кредита възлизат на 330 709.52 евро главница; възнаградителна лихва – 67 633.92 евро; наказателна лихва – 10 888.95 евро или в общ размер на 409 232,39 евро и това задължение съответства на отразеното в счетоводните книги на банката, въз основа на които е издадена заповедта за изпълнение.
Обсъждайки възражението на въззивниците, че тяхното задължение не е в посочения размер, САС е обсъдил, че с допълнителното споразумение № 6, подписано и от поръчителите, страните са се съгласили, че към 26.03.2012г. размерът на договорените възнаградителни и наказателни лихви, които се капитализират е 105 947.53 евро; че няма постигната договореност плащания на лихва върху просрочена главница, извършени в периода 01.01.2010г.-12.04.2010г. да се сторнират или да се отнасят за погасяване на други видове задължения по кредита. Мотивирано е, че твърдението за различен размер на задължението към датата на подаване на заявлението се опровергава от констатациите на експертизата.
За неоснователно е счетено и оспорването на размера на задълженията, с твърдение, че претендираните вземания са погасени с извършени в хода на съдебното производство плащания. Въз основа на заключението на счетоводната експертиза е прието за установено, че плащанията по кредита в размер на 320 000 евро, постъпили по сметката на кредитополучателя от продажбата на три имота, извършени в периода 07.07.2014 г. – 16.04.2015г., банката е отнесла за погасяване на изискуеми задължения на кредитополучателя по същия договор, извън тези, предмет на спора и че с тях са частично са погасени непредявени в настоящия процес вземания по кредитното правоотношение, а вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение от 19.06.2013 г., чието установяване е предмет на настоящото дело, не са погасени в течение на производството.
Като неоснователно е преценено и поддържаното и пред въззивната инстанция възражение за нищожност на клаузата на чл. 6, ал. 4 от договора за банков кредит поради накърняване на добрите нрави, която нищожност изключва възникването в полза на ищеца право на вземане за наказателна лихва. Мотивирано е, че с чл.6, ал.4 е договорена неустоечна клауза, съгласно която, при неспазване на сроковете за погасяване на главницата просрочения дълг се олихвява с наказателна лихва в размер на 9% в добавка към договорения лихвения процент. Прието е, че тази клауза не е нищожна. Изложени са съображения, че преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави се прави към момента на сключване на договора с оглед естеството й на предварително уговорено по размер обезщетение за вредите от неизпълнението на един договор, както и при съобразяване на присъщите й функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Аргументирано е, че банката, кредитодател има интерес да получава в срок в уговорените размери съответната част от предоставените заемни средства, които са основният й ресурс в упражняваната специфична търговска дейност. Предвид естеството на обезпеченото задължение /погасяване в срок на дължими вноски по предоставения кредит/ и предвид размера на неустойката, определен като процентно съотношение от размера само на просрочените вноски и функционално обвързан само с поведението на кредитополучателя и времето, в което продължава неизпълнението, е счетено, че в конкретния случай неустойката съответства на присъщите й функции – обезпечителна и обезщетителна.
Първият въпрос е твърдение за неправилност на решението, поради което не е предпоставка за допускане на касационното обжалване. Задължение на касаторите е формулирането на правния проблем. Той следва да бъде поставен пред касационната инстанция за отговор преди преценката и произнасянето по правилността на въззивното решение. Основанията за допускане на касационното обжалване и основанията за касиране на решението не са идентични и при отсъствие на въпрос, притежаващ характеристиката, очертана в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване не може да бъде допуснато. Същевременно в обжалваното решение е даден отговор на довода на ответниците, че плащанията, постъпили по сметката на кредитополучателя в банката след 21.05.2014г. следва да се отнесат за погасяване на процесното задължение. Несъгласието на касаторите със съображенията, с които е отречена основателността на тезата им не могат да заместят общата предпоставка за допускане на факултативния касационен контрол.
Вторият въпрос също няма правна характеристика, а е по правилността на решението. Неоснователността на искането за допускане на обжалването по него произтича и от обстоятелството, че позоваването на допълнително споразумение № 6/26.03.2012г., с което страните /банката, кредитополучателят и поръчителите/ са изразили съгласие относно общия размер на остатъчната главница /след уговорената капитализация на натрупаните до момента възнаградителни и наказателни лихви/ е само едно от съображенията, с които е отхвърлено възражението за неправилно изчислен размер на процесния дълг. Изводите на САС са основани на първо място на заключението на счетоводната експертиза, която е потвърдила размера на твърдяното от ищеца процесно вземане. Изложените съображения от въззивния състав са за действително установения в хода на производството размер на задължението, а не на „декларативната“ клауза на споразумението. В този смисъл въпросът не е и единствено обуславящ произнасянето на САС по възражението на ответниците относно размера на претендираното вземане. Изцяло необоснована е и допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, чието приложно поле не се изчерпва с формално позоваване – възпроизвеждане на т.4 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, а е необходимо излагане на съображения за наличието й.
По начина, по който е поставен, третият въпрос не е разрешен в обжалваното решение. При излагане на съображенията си по възражението за нищожност на клаузата поради нарушаване на добрите нрави САС не е обсъждал поставените във въпроса алтернативи при преценката за действителност на неустоечната клауза. В този смисъл въпросът е хипотетичен, а не обуславящ произнасянето на САС по твърдението на нищожност на посочената клауза. Като не притежаващ съществена характеристика на общото основание за допускане на касационното обжалване, очертана в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС този въпрос не може да послужи за осъществяване на факултативния касационен контрол.
Неоснователно е и искането за допускане на обжалването на въззивното решение „като очевидно неправилно“ във връзка изводите на САС за погасителен ефект по отношение на вземания на банката, които не са процесните, с извършените в хода на делото плащания. Твърдяната от касатора необоснованост на въззивното решение, произтичаща от неправилно възприемане на събраните по делото доказателства /споразумението от 14.05.2014г./ може да послужи като предпоставка за допускане на касационно обжалване само по реда и при условията на чл.280 ал. 1 ГПК – при формулиране на въпрос с правна характеристика като обща предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол. Релевираната от касаторите необоснована преценка при определяне на размера на задълженията им към момента на депозиране на заявлението на банката по чл.417,т.2 ГПК и произнасянето по доводите и оплакванията на въззивниците също може да бъде осъществена единствено при предпоставките на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Не могат да бъдат определени като „квалифицирана форма на нарушение” изводите на съда за размера на задължението, при кредитиране на варианти на изчисления на експертизата, които съставът е преценил като съответстващи на постигнатите между страните уговорки в договора и допълнителните споразумения. Тезата си по този въпрос и по въпроса кои вземания на банката са погасени с постъпилите плащания в хода на производството касаторите обосноват с обстойни анализи на договора и допълнителните споразумения /вкл. и на погасителния план по Споразумение № 6 от 26.03.2012г./, собствени изчисления и доводи за прекратяване действието на Споразумение от 14.05.2014г. поради изпълнението му.
Очевидната неправилност като основание за допускане на касационното обжалване следва пряко да явства от мотивите на обжалвания акт, да е видна при техния прочит, а не да предпоставя детайлна проверка и анализ на доказателствата и обстойна преценка дали твърденията в жалбата за нейното наличие се установяват от материалите по делото. Както се посочи, поддържаното, че касаторите нямат задължение в претендирания от банката размер почива на тяхно подробно тълкуване на клаузи от допълнителните споразумения; на твърдения за настъпил погасителен ефект от постъпили плащания; на съображения, основани на отговори на счетоводната експертиза по поставени от тях задачи за вариант на изчисления.
Отсъстват основания въззивно решение да бъде квалифицирано като очевидно неправилно поради видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика. Във всички останали случаи необосноваността на въззивния акт, породена от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, е предпоставка за допускане на касационно обжалване само по реда и при условията на чл.280 ал. 1 ГПК.
Касаторите следва да заплати доказаните разноски на насрещната страна за изготвянето на отговора на касационната жалба, за които е представен списък по чл.80 ГПК – сумата 23 772.90лв.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 858 от 11.04.2018г. по в.т.д.№ 187/2018г. на САС, ТО, 11 състав.
Осъжда Инженерконсулт”ООД, гр. София, Теменуга Й. С. и В. Д. С. да заплатят на „Търговска банка Виктория” ЕАД сумата 23 772.90 лв. /двадесет и три хиляди седемстотин седемдесет и два лева и 90ст./ разноски за производството.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: