5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 446
София, 31.10.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдия Петрова ч.т.д. № 2222 по описа за 2018 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274,ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба, подадена от ищеца „Банка ДСК“ЕАД срещу Определение № 2193 от 13.07.2018г. по ч.гр.д.№ 2158/2018г. на САС, ГО, 1 състав. С него е потвърдено определението от 01.03.2018г., с което при преценката по чл.15 ГПК първоинстанционният съд е приел, че делото не му е подведомствено и е прекратил производството по гр.д.№ 10016/2017г. по описа на СГС, ГО, І-12 състав.
Искането е за отмяната на определението на САС и потвърдения с него първоинстанционен акт като неправилно поради съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Оспорва се правилността на извода, че по конкретния спор е приложима защитната компетентност при потребителски договори, установена с чл.15 и сл. от Регламент 44/2001 и с чл.17 сл. от Регламент 1215/2012г. Неприложимостта е обоснована с факта, че ответниците – граждани на Великобритания са сключили договор за кредит за покупка на недвижим имот с „Банка ДСК“ЕАД със седалище в Република България и както към момента на сключването на договора, така и към настоящия момент, имат местоживеене във Великобритания, а банката извършва своята дейност в България, поради което е неприложима клаузата на чл.17.т.1,“в“ от Регламент 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета както и че към процесния случай е неприложима и клаузата на чл.17.1,“б“, тъй като недвижимият имот не е стока. В частната касационна жалба се съдържа искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по въпроса „подадат ли договори за кредит за покупка на недвижими имоти, в предметния обхват на „чл.15,ал.1,б. и „б“ на Регламент 1215/2012г. решения по граждански и съдебни дела”.
В изложението по чл.284,ал.3,т.3 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите:
1/ Следва ли да се счита, че недвижимият имот е стока във връзка с тълкуването на чл.17,т.1,“б“ от Регламент 1215/2012г., предвиждащ защитна компетентност при договори, представляващи форма на кредит, предоставен за продажбата на стоки. Твърди се, че съставът на САС е приравнил недвижимия имот на стока, съгласно чл.17,т.1,“б“ от Регламент 1215/2012г. и това произнасяне е в противоречие с Решение С-150/77 и Решение С -99/96 на СЕС.
2/ Следва ли да се счете, че доколкото е сключен договор за дългосрочен жилищен кредит, лицето има качество на потребител независимо от елемента „местоживеене“ и попада ли защитата, предоставена от правилата за компетентност на съда по местоживеене на потребителя – относно приложимостта на защитната компетентност при дългосрочен жилищен кредит, независимо от елемента „местоживеене“-чл.17,т.1,“в“ от Регламента, като се твърди противоречие на произнасянето от САС по този въпрос с Решение № С -218/12, С -190/11 на СЕС.
Поддържа се, че поставените въпроси са от „значение за развитие на правото”, поради което е налице приложното поле и на допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, както и че е налице основанието по ал.2 на чл.280 ГПК – очевидна неправилност като самостоятелна хипотеза за допускане на обжалването.
В писмен отговор ответните Л. Р. Г. и П. К. Б. – граждани на Великобритания оспорват наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на частната касационна жалба. Изложени са и съображения за неоснователност на искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Въззивната инстанция е посочила, че прекратеното с обжалваното определение исково производство е образувано по искова молба на „Банка ДСК“ЕАД срещу физическите лица-граждани на Великобритания с искане осъждането им за заплатят дължими суми /главница, договорни лихви, наказателни лихви/ – незаплатени задължения по договор за кредит за покупка на недвижим имот в община Чепеларе, като и че с отговора на исковата молба ответниците са предявили отвод за неподведомственост на предявените искове пред българските съдилища.
При безспорния по делото факт, че предназначението на сумите по кредита не е за целите на търговска и професионална дейност, е приела, че кредитополучателите имат качеството на потребители по смисъла на чл.17, точка 1 от Регламент № 1215/2012 на Европейския съвет и на Съвета, съответно § 13, точка 1 ЗЗП. Обосновавано е, че след като ответниците имат качеството на потребители и сключеният договор за кредит съставлява реален заем за потребление, изплатим на банката на вноски, който кредит е бил предоставен за финансиране закупуването на вещ, то следва да се приеме, че приложимите разпоредби за определяне съда, който е компетентен да разгледа спора по предявените искове са нормите на чл.17 и чл.18 от Регламента, регламентиращи компетентността при потребителски договори. Объдено е, че съгласно чл.18, точка 2 от Регламента, банката е могла да предяви иск срещу потребителите само в съдилищата на държавата членка, където те имат местоживеене, а след като страните по делото не са сключили споразумение по силата на чл.19, чл.25 и чл.26 от Регламента, с което да дерогират цитираните разпоредбите на чл.17 и чл.18, сезираният български съд не е компетентен да разгледа предявените срещу живеещите във Великобритания лица осъдителни искове, тъй като разпоредбите на чл.17 и чл.18 от Регламента са специални по отношение на разпоредбата на чл.7 точка 1, буква „а“, възлагаща компетентност на съдилищата по мястото на изпълнение на задължението по договор.
Искането за допускане на обжалването е неоснователно:
За да обоснове становището си по въпроса за подведомствеността на спора пред българския съд, въззивната инстанция не е изложила съображения, че недвижимият имот е стока, а е обосновала, че предмет на процесния договор е предоставяне на заемни средства за закупуване на вещ, от което е извела, че приложими са разпоредбите на раздел ІV от Регламент № 1215/2012 на Европейския съвет и на Съвета, установяващи компетентния съд на държавата членка по отношение на потребителски договори и конкретно по искове, предявени срещу потребител.
Дори да бъде счетено, че първият въпрос – по приложението на чл.17, точка 1, “б“ от Регламента има характеристиката на обща предпоставка, необосновано е приложното поле на допълнителната. Решенията на СЕС, на които страната се позовава са неотносими: Решението по дело С 150/77 има за предмет тълкуване на вложеното в чл.13 от Брюкселската конвенция от 27.09.1968г. относно компетентността и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела понятие „продажба на стоки на изплащане чрез вноски“, което понятие се съдържа в чл.17, т.1, “а“ от Регламент 1215/2012г., а тази разпоредба не е обсъждана от въззивния състав като приложима при определяне на компетентността. Решението по дело С 99/96 също не съдържа произнасяне по тълкуването на счетената за приложима от САС разпоредба – тази на чл.17,т.1, “б“ във връзка с договор за кредит за закупуване на недвижим имот, а касае договор за продажба на изплащане чрез вноски – т.е. също е относимо към хипотезата на чл.17,т.1,б.“а“ от Регламента, която не е обсъждана от САС.
Предпоставката по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК не се изчерпва с въведеното от касатора твърдение за значимост на първия въпрос за развитие на правото. Точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо основание за допускане на обжалването – т.4 от ТР№1/19.02.2010г. на ОСГТК. Хипотезата е кумулативна, следва да бъде надлежно посочена, но и обоснована. В случая страната се позовава само на част от тази предпоставка, а отсъства и обосноваване.
Неоснователно е и искането за допускане на обжалването поради твърдяната очевидна неправилност на акта на САС по тълкуването и приложението на чл.17,т.1,б.“б“ от Регламента. Частният касатор неправилно отъждествява основанието по чл.280,ал.2 ГПК – очевидната неправилност с предпоставките за допускане до касация в хипотезата на чл.280,ал.1 ГПК. Общата предпоставка за допускане до касация на основание чл.280,ал.1 ГПК не е тъждествена на очевидната неправилност, нито последната е идентична на отменителните касационни основания по чл. 281,т.3 ГПК. Тя не се състои и в оспорването от страната на фактическите и правни изводи на въззивния състав. Очевидната неправилност като основание за допускане на касационното обжалване следва пряко да явства от мотивите на обжалвания акт, да е очевидна при техния прочит, а не да предпоставя детайлна проверка и анализ на доказателствата и преценка дали твърденията в жалбата за нейното наличие се установяват от материалите по делото.
Паралелно това Директива 2014/17 на ЕП и на Съвета от 4 февруари 2014г. относно договорите за кредити за жилищни недвижими имоти за потребители и за изменение на директиви 2008/48/ЕО и 2013/36/ЕС и Регламент (ЕС) № 1093/2010г. задължава държавите членки да транспонират в националното си законодателство в областта, уредена с директивата. От наименованието и предметът й /чл.1/ – създаване на обща рамка за някои аспекти от законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки, които се отнасят до договорите, включващи в обхвата си обезпечени с ипотека или по друг начин потребителски кредити за жилищни недвижими имоти, следва еднозначен отговор на поставения от касатора въпрос за потребителския характер на договора за кредит за закупуване на недвижим имот, сключен от физическо лице за цели извън професионална или търговска дейност, съответно и за приложимостта на разпоредбата на чл.17,т.1, “б“ и чл.18,ал.2 от Регламент /ЕС/1215/2012г. по отношение на такъв договор при определянето на компетентния съд при предявен срещу потребител по такъв договор иск. Твърдението за „очевидна неправилност“ се опровергава и от произнасянето на СЕС в представеното с отговора на насрещната страна Решение С-327/10г. – когато потребител е страна по договор за дългосрочен ипотечен кредит, съдилищата на държавата – членка, на чиято територия се намира местожителството на потребителя, са компетентни да разгледат съдебния спор по заведеното срещу него дело за нарушаване на договорните му задължения.
Поставеният от частния касатор втори въпрос е изцяло хипотетичен, а не обуславящ, тъй като по него въззивната инстанция не се е произнасяла. Правни съображения по приложението на чл.17,т.1, “в от Регламента не са изложени в обжалвания акт поради което поставеният въпрос не съдържа съществена характеристика, очертана в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС – да е включен в предмета на спора и произнасянето по него да е обусловило изхода му. В тази хипотеза безпредметно е обсъждането на въведените допълнителни предпоставки.
Искането за отправяне на преюдициално запитване не може да бъде уважено.
Задължение за националния съд за отправяне на преюдициално запитване възниква само ако за решаването на конкретния правен спор е необходимо да се приложи общностна норма, която е неясна, в зависимост от това „дали решение на общностната юрисдикция е необходимо, за постановяване на нейното решение” – чл.267 ДФЕС. Поради изложените съображения за неоснователност на искането за допускане на частното касационно обжалване, не е налице „решаване на делото“ по смисъла на чл.628 ГПК и отправяне на искане за преюдициално заключение е безпредметно, тъй като с недопускане на обжалването, производството по спора приключва с влизане в сила на обжалвания въззивен акт.
С оглед изхода на производството касаторът следва да заплати на насрещната страна поисканите и доказани разноски- сумата 2 850лв. адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговора.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на 1 т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Определение № 2193 от 13.07.2018г. по ч.гр.д.№ 2158/2018г. на САСГО, 1 състав.
Оставя без уважение искането на „Банка ДСК”ЕАД за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.
Осъжда „Банка ДСК“ЕАД да заплати на Л. Р. Г. и П. К. Б. граждани на Великобритания сумата 2 850лв. разноски за производството.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: