О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 446
София, 23.10.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдия Петрова т.д. № 860 по описа за 2018 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по съвместна касационна жалба на ищците „Костал Девелопментс“ООД, „Грийн Парк Проджект“ООД, „Съни Бийч Кийс“ООД, „Зара Мобиле”ООД, „Бляк Сий Кепитъл България“ЕООД, „Костал Инвест“ООД и „Лондон Естейтс“ООД против Решение № 2392 от 20.11.2017г. по в.т.д.№ 4101/2017г. на САС, ТО, 11 състав, с което е потвърдено решението по т.д.№ 4564/2015г. на СГС, ТО, 13 състав за отхвърляне на субективно съединените искове на ищците срещу Фонда за гарантиране на влоговете в банките с правно основание чл.23,ал.1 ЗГВБ-отм. за изплащане на гарантирания размер на задълженията на КТБ /н/ към ищцовите дружества в качеството им на цесионери на вземания на цедента В. Д. Ш. към банката по рамков договор за платежни услуги и последващи анекси, както и на исковете по чл.86 ЗЗД. Решението на СГС в частта, с която е признато за недоказано заявеното от Фонда оспорване на авторството и датата на договор за прехвърляне на вземания от 23.03.2014г. и на нотариална покана от 16.06.2014г. в частта, касаеща нейното връчване, не е било обжалвано пред САС и е влязло в сила. Производството по делото е проведено при конституирането на трето лице помагач на фонда – „КТБ”АД/н/.
В касационната жалба е инкорпорирана и частна касационна жалба срещу имащата характер на определение част от въззивното решение за отмяна на първоинстанционното определение от 19.04.2017г., постановено по реда на чл.248 ГПК и осъждането от САС на търговските дружества да заплатят на Фонда разноски за първоинстанционното производство в размер на 34 260лв., както и частна касационна жалба срещу определението САС /част от въззивното решение/ за потвърждаване на определението на СГС от 16.05.2017г, с което е оставено без разглеждане искането на ищците за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в първоинстанционното решение.
В касационната жалба са въведени основанията за отмяна по чл.281 т.3 ГПК.
Касаторите считат за правилен извода на САС, че цедентът В. Ш. е бил титуляр на банков влог в „КТБ“АД/н/, поради което правото да получат средствата по същия е преминало върху цесионерите като приобретатели на конкретни вземания съобразно размера на прехвърлените им части от влога с цесионния договор, както и, че е законосъобразно даденото от въззивния състав тълкуване на легалното определение на понятието вложител, установено в пар.1 ДР на ЗГВБ-отм.
Ищците поддържат, че, за да стигне до извод за потвърждаване на решението, съставът на САС неправилно – в отклонение от правомощията си по чл.269 ГПК, в противоречие с чл.271,ал.1 ГПК и в противоречие със събрания доказателствен материал е възприел, че „КТБ“ е уведомена за извършените цесии едва на 31.08.2015г. Неправилното обсъждане на въпроса за датата на уведомяване на банката за цесията, респективно за датата на връчване на нотариалната покана от 16.06.2014г. /съдържаща волеизявлението на стария кредитор до банката за цесията/ според касаторите е било извън правомощията на САС по чл.269 ГПК и чл.271,ал.1, изр.второ ГПК, тъй като пред СГС е било проведено производство по оспорване на удостоверените обстоятелства по връчването на „КТБ“АД на нотариалната покана от 16.06.14г. и с решението си СГС е отхвърлил заявеното оспорване. Поддържа се, че срещу тази част от диспозитива на решението на първоинстанционния съд не е била подадена въззивна жалба; че жалба срещу първоинстанционното решение са подали единствено ищците, които не са оспорвали погрешното установяване на този факт и не са въведели оплаквания по така установената фактическа обстановка по спора; че в конкретния случай не е налице нито едно от приетите в ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС изключения от правилото на чл.269 ГПК /служебно следене за интереса на някоя от страните или необходимост от приложение на императивна материалноправна норма/. Въведено е и оплакване, че САС е постановил решението си в противоречие със забраната за влошаване на положението на жалбоподателите. Касаторите считат, че САС е възприел за основателни всички доводи във въззивната жалба относно придобиването на качество на вложители на основание договора за цесия /които не били приети за СГС/, но с произнасянето си по отношение на установения от СГС факт, че банката е уведомена за цесията с нотариалната покана от 16.06.14г., респ.отхвърлянето на оспорването на поканата като недоказано, САС влошил положението на жалбоподателите. Твърдят, че ако въззивната инстанция не бе разглеждала този въпрос, съобразявайки нормата на чл.271,ал.1 ГПК, при прието уведомяване на банката с процесната покана, те щяха да получат удовлетворяващо решение и осъдителен диспозитив в качеството им на вложители придобили права преди отнемането на лицензията за банкова дейност с оглед разпоредбата на чл.4,ал.3 от отменения ЗГВБ в редакцията му преди изменението ДВ бр.98/28.11.2014г. Поддържа се, че САС не само е изложил свои изводи с оглед установената фактическа обстановка, но грубо е нарушил императивни процесуални норми, произнасяйки се по решен в полза на въззивниците въпрос при липса на подадена жалба /съотв. насрещна жалба/.
Оспорва се правилността на извода за липса на редовно уведомяване с нотариалната покана от 16.06.2014г., връчена чрез залепване на уведомление като противоречащ на доказателствения материал и като постановен при превратно тълкуване на нормите на чл.47,ал.1 и чл.50,ал.4 ГПК във вр. с чл.50 ЗННД. Поддържа се и, че освен с нотариалната покана, банката е уведомена още три пъти за цесията преди датата, приета от САС като дата на съобщаване на прехвърлянето на вземането на кредитора. Оспорват и правилността на извода, че качеството на вложители възниква валидно за цесионерите от датата на уведомяването на длъжника за договора за цесия.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите:
1/Може ли въззивният съд да приеме, че първоинстанционният е приел за установен факт, който не се е осъществил, без във въззивната жалба да се съдържа оплакване за погрешно установен релевантен по делото факт, съотв., ограничен ли е въззивният съд от посоченото във въззивната жалба по въпроси, касаещи правилността на първоинстанционното решение. Допълнителното основание е въведено с позоваване на т.1 и т.3 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и с тезата, че неправилното обсъждане на въпроса за датата на уведомяване на банката за цесията, респективно за датата на връчване на нотариалната покана от 16.06.2014г. е било извън правомощията на САС по чл.269 ГПК и чл.271,ал.1, изр.второ ГПК, тъй като пред СГС е било проведено производство по оспорване на удостоверените обстоятелства по връчването на „КТБ“ на нотариалната покана от 16.06.14г. Акцентира се на обстоятелството, че и в мотивите и изрично в диспозитива на решението си, СГС е отхвърлил заявеното оспорване, както и на факта, че срещу тази част от решението на първоинстанционния съд не е била подадена въззивна жалба; че жалба срещу първоинстанционното решение са подали единствено ищците, които не са оспорвали погрешното установяване на този факт и не са въведели оплаквания по така установената фактическа обстановка по спора. Поддържа се, че в конкретния случай не е налице нито едно от приетите в ТР №1/2013г. изключения от правилото на чл.269 ГПК.
2/Може ли въззивният съд са се произнася извън рамките на наведеното във въззивната жалба и да влошава положението на жалбоподателя. Поддържа се, че САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /Решение № 282 по гр.д.№ 235/2011г. на ІІг.о, № 290 по гр.д.№ 759/2009г. на ІVг.о., № 163 по гр.д.№ 1191/2010г. ІІг.о./ по приложението на чл.271,ал.1,изр.второ ГПК, въвеждащо забрана за влошаване на положението на жалбоподателя.
3/ Без да се поставя правен въпрос в изложението /пункт 3/ се посочва, че в противоречие с практиката на ВКС /Решение 84 по т.д.№ 1220/2013г. на ІІт.о., № 217 по т.д.№ 62/2014г. на І т.о./, № 263 по гр.д.№ 2808/2017г. на Іг.о., № 126 по т.д.№ 1825/2014г. на ІІ т.о., № 177 по т.д.№ 1866/2015г. наІІ т.о., № 126 по т.д.№ 1825/2014г. на ІІт.о./ в обжалваното решение са разгледани въпросите относно начина на уведомяване на КТБ“АД с нотариална покана от 16.06.2014г. и в частност изпълнението на задълженията на нотариуса да залепи уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп.
4/ Иска се допускане на обжалването поради очевидна неправилност на въззивния акт.
– Поддържа се, че изложените доводи относно предпоставките за допускане до касация на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК, водят и до очевидната неправилност на решението при предпоставката на чл.280,ал.2 ГПК.
– Поддържа се, че изводът на съда за липсата на редовно уведомяване с нотариална покана от 16.06.14г., връчена чрез залепване на уведомление, противоречи на доказателствения материал и е постановен при превратно тълкуване на нормите на чл.47,ал.1 и чл.50,ал.4 ГПК и чл.50 ЗННД; че решението е очевидно неправилно, тъй като изводите на САС по приложение на разпоредбите за връчване на съобщения и книжа са приложени незаконосъобразно, без тълкуване и анализиране в тяхната взаимовръзка, не са съобразени с установените по делото данни и с писмените доказателства; не е съобразено, че нотариалната покана и разписката за връчването й са официални удостоверителни документи и че връчителят е натоварено от нотариуса лице, разполагащо с компетентност да удостовери фактите относно връчването.
– Очевидната неправилност се обоснована и с възприемането на дата 31.08.2015г. като дата на уведомяване на банката за цесията като се поддържа, че освен с нотариалната покана, банката е уведомена още три пъти за цесията преди датата, приета от САС като дата на съобщаване на кредитора за прехвърленото вземане.
В писмен отговор ответникът ФГВБ и третото лице-помагач на ответника „КТБ“АД/н/ оспорват наличието на предпоставките за допускане на обжалването и излагат възражения срещу основателността на касационната жалба.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
По делото е било безспорно, че въз основа на рамков договор за платежни услуги от 17.01.2014г. и Анекси от 17.01.2014г. и 07.03.2014г. на името на В. Д. Ш. са били открити две банкови сметки на суми в евро и лева; че с договор за цесия от 26.03.2014г. Ш. е прехвърлил част от вземанията си по банкова сметка на ищцовите дружества: на Костал Девелопментс ООД – 71 018.75 евро, на „Грийн Парк Проджект“ ООД – 82 000 евро, на „Съни Бийч Кийс“ ООД – 82 000 евро, на „Зара Мобиле“ ООД – 80 050 евро, на „Бяк Сий Кепитъл България” ЕООД – 80 050 евро на „Костал Инвест“ ООД – 80 050 евро и на „Лондон Естейтс”ООД – 80 000 лева при договорена цена съответна на размера на вземането, платима на цедента в срок до 31.05.2015 г. Безспорно е, че в дружествата – цесионери с ограничена отговорност /ООД/ Ш. притежава 50 % от капитала.
Върху нотариална покана, съдържаща уведомление от В. Ш. до „КТБ” за прехвърляне на части от вземанията си по двете сметки на седмината цесионери с договора от 26.03.2014г., е обективирано волеизявление от нотариус Ал.Ч. за представяне на документа от Ш. на 16.06.2014г. за нотариално удостоверяване датата на връчване; върху същия документ е налице и удостоверяване от нотариуса, че на 16.06.2014г. на адреса е залепено обявление за получаване на поканата в канцеларията на нотариуса. Върху поканата е удостоверено, без да е упоменат авторът на волеизявлението и датата, че поканата е връчена при условие на чл.43,ал.2 ГПК във вр. с чл.47 ГПК и непотърсена в срок. Представена е и разписка към нотариалната покана, изготвена В.М., посочен като „връчител”, в която е посочено, че той е залепил поканата на входната врата на „КТБ” на адрес ул.”Граф Игнатиев”; отбелязано е в разписката, че при направеното посещение на адреса от връчителя, служителка от отдел деловодство е отказала получаването й, тъй като не е упълномощена. Действията по залепването на поканата поради същата причина В.М. е потвърдил в качеството си на свидетел, разпитан в първоинстанционното производство.
Безспорно е, че с решение № 73 от 20.06.2014г. на Управителния съвет на БНБ, КТБ е поставена под специален надзор, назначени са квестори и е спряно изпълнението на всички задължения на банката при забрана да извършва дейностите по издадения й лиценз.
Установено е, че ищците са осчетоводили както произтичащите от отделните договори свои вземания, така и поетите с тях задължения към цедента.
Безспорно е, че В. Ш. е включен в списъка на кредиторите на КТБ АД/н/ с общ размер на вземанията от 1 066 342,28 лв. и че договорите за цесия не са намерили отражение в счетоводните книги на банката, както и че на 06.11.2014г. с Решение № 138 Управителният съвет на БНБ е взел решение за отнемане лиценза за извършване на банкова дейност.
СГС е счел за недоказано заявеното от ФГВБ оспорване на авторството и датата на договора за прехвърляне на вземания от 23.03.2014г. и нотариална покана от 16.06.2014г. в частта, касаеща нейното връчване като е изложил съображения, че подписите под договора са заверени от нотариус; че натовареният да връчва нотариални покани служител на нотариуса в качеството си на длъжностно лице е отразил съдържащите се в книжата обстоятелства. Изрично е посочено, че приетата недоказаност на заявеното от ответника оспорване на удостоверените обстоятелства относно връчването на нотариалната покана не обхваща въпроса за последиците от удостоверените обстоятелства, който е правен проблем, поради което не се включва в обхвата на откритото производство по чл.193 ГПК. Първоинстанционният съд е приел, че правилото на чл.99,ал.2 ЗЗД разпростиращо по принцип постигнатото съгласие за прехвърляне на вземане и върху привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности визира непосредствено произтичащите от облигационното отношение последици докато ФГВБ е трето за това отношение лице – такова овластено да управлява целево обособено имущество. Мотивирал е, че отговорността на фонда възниква при проявлението на конкретно посочени обстоятелства в специалния закон; че е обусловена от самостоятелно от правоотношение; че от него произтича самостоятелно вземане. Изведено е, че след като претендираното вземане не произтича пряко от правоотношението между банката и вложителя, а има за източник невъзможността финансовата институция да обслужва задълженията си в процеса на осъществяване на обичайната й дейност, няма основание за извод, че произтичащата пряко от закона гаранция е принадлежност на цедираното вземане. Обсъдено е, че в конкретния спор договорът за цесия обективира съгласие на цедента да прехвърли различни части от свои вземания срещу „КТБ“ на всеки един от ищците и така изразеното съгласие не обосновава извод за разпореждане с произтичащата пряко от закона гаранция; че такова правоприемство не се твърди, а подобен извод се явява изключен предвид общия размер на прехвърленото вземане, надхвърлящ визирания от закона лимит на гаранцията; че самият цесионер е получил максималната сума по гаранцията с оглед притежаваното от него след цесиите вземане към банката. Анализирано е, че освен че от договора за цесия не следва извод за постигнато съгласие цедентът да прехвърли на цесионерите произтичащото от закона свое вземане към Фонда, с оглед на принципа, че никой не може да прехвърли права, които няма, и нормативно въведеното ограничение на отговорността на Фонда към цедента, доводите на ищците, че са придобили произтичащо от закона вземане е неоснователен, а и цесионерите не се легитимират като вложители на собствено основание. При тази аргументация СГС е заключил, че правните последици, произтичащи непосредствено от постигнатото между страните съгласие за прехвърляне на вземания като такива от значение само в отношенията между ищците, цедента и банката, остават извън очертания предмет на изследване в производството по спора, поради което безпредметно е обсъждането освен на наведените от ответника доводи за симулация, преследване на забранена от закона цел, но и изследването на въпроса за момента на уведомяване на банката за сключения договор, съответно въздействието на това обстоятелство върху титулярството на прехвърлените вземания.
Като единствено недоволни от крайния резултат на спора, въззивна жалба са подали ищците. Ответникът и третото лице помагач не са оспорили тази част от решението, с която първоинстанционният съд се е произнесъл по реда на чл.193 ГПК, приемайки за недоказано заявеното от Фонда оспорване на авторството и датата на договор за прехвърляне на вземания от 23.03.2014г. и нотариална покана от 16.06.2014г. в частта, касаеща нейното връчване.
Въззивната инстанция е приела, че основното спорно обстоятелство във въззивното производство е дали сключеният договор за цесия легитимира ищците като титуляри на вземане с произход от договор за влог, т.е като вложители на банката, както и евентуалното наличие на това качество легитимира ли ищците като вложители, имащи право да получат гарантиран размер на вземанията си по чл. 3 ал. 1 от ЗГВБ в приложимата спрямо процесните отношения редакция. Счела е за неоснователна поддържаната в хода на процеса теза на Фонда, че ищците нямат качеството на вложители на собствено основание по смисъла на чл.1,т.1 ЗГВБ и че не притежават вземане на собствено основание към Фонда. С оглед безспорния между страните факт, че цедентът е бил титуляр на договор за банков влог, е мотивиран извод обоснован с нормата на чл.99,ал.2 ЗЗД, че правото да получат средствата по същия е преминало върху цесионерите в размера вида, произхода и състоянието, в което се е намирало в патримониума на цедента към датата на сключването на договора като качеството на вложители възниква валидно за цесионерите на датата на уведомяването на длъжника за договора за цесия, от когато е задължен да плати на приобретателите. Изложените от САС решаващи правни изводи по въпроса за начина и датата на уведомяване на банката за цесията са, че по делото не е представено самото уведомление, което е било залепено, поради което не може да се прецени както кое лице е осъществило връчването, така и в коя от хипотезите на чл.50,ал.4 ГПК същото е пристъпило към залепване на уведомлението – дали липсата на достъп до канцеларията или липсата на лице, съгласно да приеме уведомлението. Мотивирано е също, че липсата на представено уведомление препятства и възможността за установяване на неговото точно съдържание, както и мястото на което същото е залепено – на входната врата, или на друго място. Счетено е, че тези пропуски на връчителя и липсата на представено уведомление не могат да бъдат поправени чрез установяването им от свидетелските показания на В. М. /по отношение на който е прието, че не е установено качеството му на служител, натоварен с връчване на нотариални покани по реда на чл.50 ЗННД от нотариус Ал.Ч./ за липса на лице в банката, съгласно да получи поканата, както и залепването й от външната страна на сградата към площад „Г.“, тъй като тези показания не се явяват в подкрепа на съществуващо нотариално удостоверяване, а целят да заместят същото. Акцентирано е, че свидетелските показания не установяват истинността на удостоверените в нотариалното удостоверяване факти и обстоятелства поради непредставяне по делото на уведомлението по чл.47 ГПК, а в нотариалното удостоверяване на връчването не са посочени имената на връчителя и предпоставките за залепване на уведомлението и мястото на залепване. Изложени са и допълнителни съображения – че дори да се приеме, че залепването е осъществено поради отказ на деловодител от банката да приеме поканата /каквито са твърденията на св.М./, връчителят не е предприел опит за предаване на лице от охраната или на друг служител. Крайният извод в обжалваното решение е, че поканата от 16.06.2014г. не е връчено редовно на длъжника, а предвид липсата на доказателства за друг начин на уведомяването му, следва да се приеме, че е уведомен за цесията на 31.08.2015г. – датата на депозиране от ищците на възражението пред синдиците на КТБ срещу невключване на вземанията им в списъка на приетите вземания; че съгласно разпоредбата на чл.9,ал.2 ЗГВБ, в сила от 14.08.2015г., предвиждаща гарантиран размер на влоговете на едно лице във всяка банка от 196 000 лева не се прилага спрямо лица, придобили права по влог в резултат на извършени разпоредителни действия с влога в срока на действие на мерките по чл.116,ал.2,т.т.2 и 3 от ЗКИ след датата на издаване на акт по чл.20,ал.1 ЗГВБ. Изведено е, че в настоящия случай правата по влога са придобити след датата на издаване от страна на БНБ на акт по чл. 20 ал.1 от ЗГБВ – решение на Българската народна банка за отнемане на лиценза за банкова дейност от 06.11.2014г., поради което на основание тази разпоредба ищците нямат право да получат гарантирания размер на вземанията си по влоговете от фонда на гарантирани вземания, а същите подлежат на удовлетворяване по общия ред в производството по реда на ЗБН.
Неоснователността на искането за допускане на обжалването по първия въпрос произтича от неправилната интерпретация на касаторите на първоинстанционното решение в частта по чл.194,ал.2 ГПК – признаване за недоказано оспорването на фонда. В акта на СГС не е възприет извод за валидно уведомяване на длъжника за извършената цесия на твърдяната от цесионерите дата – 14.06.2014г. Извън съображенията във връзка с оспорването по чл.193 ГПК и извода, че оспорването на вписаната в нотариалното удостоверяване дата на залепване на уведомлението на 16.06.14г. не е успешно, първоинстанционният съд не е излагал правни съображения по въпроса дали това залепване представлява валидно връчване на нотариалната покана. Изрични и ясни са съображенията на първостепенния съд, че приетата недоказаност на заявеното от ответника оспорване на удостоверените обстоятелства относно връчването на нотариалната покана не обхваща въпроса за последиците от удостоверените обстоятелства, който е правен проблем, поради което не се включва в обхвата на откритото производство по чл.193 ГПК. Категорично е заявено становището на СГС, правните последици, произтичащи непосредствено от постигнатото между страните съгласие за прехвърляне на вземания са от значение само в отношенията между ищците, цедента и банката са извън предмета на изследване в производството по спора, поради което безпредметно е обсъждането и изследването на въпроса за момента на уведомяване на банката за сключения договор, съответно въздействието на това обстоятелство върху титулярството на прехвърлените вземания.
Следователно въпросът е предпоставен от теза на касаторите за „приет за установен от СГС факт относно дата на уведомяването на банката за договора за цесия”, какъвто фактически извод не се съдържа в неговия акт. Поради това въпросът е хипотетичен, а не обуславящ изхода на спора поради което не съдържа съществена характеристика, очертана в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, за да послужи като общо основание за допускане на обжалването. По същите съображения изключена е и възможността въззивното решение да е в противоречие с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС относно допустимостта въззивната инстанция да приеме за неосъществен факт, който първоинстанционният съд е приел за осъществен.
Касаторите смесват обвързващата материална сила на нотариалното удостоверяване /която обхваща обстоятелствата, закрепени в удостоверяването – в случая датата на залепването на уведомлението/ и правомощието на съда да прецени дали това залепване съставлява редовно връчване на книжа до длъжника. Съдът не е обвързан от констатациите на нотариуса за валидността и редовността на връчването. При положение, че СГС не е изразил становище по въпроса коя дата приема като момент на съобщаване на цесията, въззивната инстанция е била в правомощията си да обсъди този факт, считайки го за релевантен за спора и да формира своите правни изводи по този въпрос и да осъществи собствената си решаваща дейност. При формулирането на първия въпрос касаторите неоснователно отъждествяват обхвата на производството по чл.193 ГПК, в което е оспорена датата на нотариалното удостоверяване на връчване на книжа от нотариус с излагането на правни изводи по проблема дали това връчване е валидно да породи последиците на чл.47,ал.5 ГПК. Теза на касаторите, а не установим по делото факт е, че въззивната инстанция е направила различно фактическо установяване, различни изводи по фактите.
При положение, че САС е потвърдил решението за отхвърляне на исковете на ищците, теза на касаторите – въззивници е, че въззивният съд е влошил положението им. Поради това и вторият въпрос е хипотетичен и не намира основание в акта на втората инстанция. Не е свързан и обусловен от мотивите на обжалваното решение, поради което не е годен да обуслови уважаване на искането за допускане на обжалването. Отсъства и твърдяното противоречие с практиката на ВКС, тъй като при еднозначен краен изход на спора пред двете инстанции и потвърдително въззивно решение, няма как признатите от първоинстанционния съд и неоспорени с жалба от другата страна права, да са в по-голям размер от тези по въззивното решение.
Не съставлява правен въпрос доводът на касаторите в п.3 от изложението за противоречие на изводите на САС с практиката на ВКС относно „начина на уведомяване на КТБ“АД с нотариална покана от 16.06.2014г. и в частност изпълнението на задълженията на нотариуса да залепи уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп – на входната врата или на видно място, когато не намери лице, което е съгласно да получи съобщението“, от което пряко произтича невъзможността да допускане на касационното обжалване. За касационната инстанция не съществува задължение /нито тя има правомощие/ да извежда значимия за изхода правен въпрос от твърденията и доводите на страните, от дадената от нея интерпретация на доказателствата, от несъгласието й с фактическите и правни констатации в обжалвания акт.
Необосновано е и искането за допускане на обжалването на основанието по чл.280,ал.2,предл.последно ГПК – поради твърдяната от касаторите очевидна неправилност. Приравняването на „очевидната неправилност” като критерий за селектиране на касационните жалби с основанията за неправилност на съдебния акт по чл.281,т.3 ГПК би обезсмислило въведения с ГПК от 2007г. ограничен достъп до касационен контрол. Предпоставките за допускане до касация на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК не са тъждествени на очевидната неправилност, нито последната е идентична на отменителните касационни основания по чл. 281,т.3 ГПК, както счита касаторът. Тя не се състои и в оспорването от страната на фактическите и правни изводи на въззивния състав. Очевидната неправилност като основание за допускане на касационното обжалване следва пряко да явства от мотивите на обжалвания акт, да е очевидна при техния прочит, а не да предпоставя детайлна проверка и анализ на доказателствата и преценка дали твърденията в жалбата за нейното наличие се установяват от материалите по делото.
Дори изводът на САС за неустановяване на обстоятелството, че връчителят е лице, комуто нотариусът е възложил връчване на книжа, да не съответства на материалите по делото, това не е решаващ аргумент, на който е основан изводът, че нотариалната покана, съдържаща уведомлението за цесията не е връчена на твърдяната от цесионерите дата. Нямат самостоятелна решаваща роля и констатациите на САС за различията в подписите под нотариалното удостоверяване, тъй като съображенията, въз основа на които е прието за нередовно връчването на 16.06.2014г. са правни.
Макар да са неточни мотивите на САС относно необходимостта от представяне на самото залепено уведомление по чл.47,ал.1 ГПК, крайният му извод относно редовността на връчването е в съответствие с формираната практика на ВКС /ч.т.д.№ 719/2010г. на ІІ т.о. на ВКС, ч.т.д.№ 623/2011г. на І т.о. на ВКС, ч.т.д.70/2012г. на ІІ т.о. на ВКС/ – че при връчване по реда на 50,ал.4 във вр. чл.47,ал.1 ГПК, следва да са посочени конкретните причини и обстоятелства, които са обусловили прилагането на такова връчване, за да се извърши преценка били ли са по отношение на адресата предпоставките за приложението на чл.47 ГПК и дали връчването е редовно; че удостоверяването на обстоятелствата за наличието на предпоставките, при които връчването по реда на чл.47 ГПК е допустимо, следва да се съдържа в самото съобщение за връчването върху нотариалната покана и конкретно да е посочена причината, обусловила приложението на разпоредбата и обстоятелствата по връчването; че преценката за предпоставките по чл.47,ал.1 ГПК се извършва въз основа на отбелязванията върху нотариалната покана, която следва да съдържа указание как и къде е извършено връчването. В настоящия случай САС е констатирал отсъствие на такива данни в удостоверителното изявление на нотариуса. Не може да обуслови и извод за очевидна неправилност неточното /еднократно/ позоваване на САС на разпоредбата на чл.50,ал.2, вместо на ал.4 на същия текст от процесуалния закон, който коректно е цитиран многократно.
По частната касационна жалба срещу имащата характер на определение част от въззивното решение, с което след отмяна на определението на СГС по чл.248 ГПК е постановено друго и ищците са осъдени да заплатят на фонда разноски за първоинстанционното производство:
Неоснователността на искането за допускане на обжалването пряко произтича от неформулирането в изложението на ясен правен въпрос във връзка с оплакванията, че съдът не е съобразил размера на юрисконсултското възнаграждение с разпоредбата на чл.78,ал.8 ГПК в редакцията ДВ бр. 8 от 24.01.2017г. Дори такъв въпрос да може да бъде изведен от доводите на касаторите, необосновано е въведеното допълнително основание. Не е налице противоречие с цитираните от касатора актове на ВКС – определенията по ч.гр.д.№ 60352/16 на ІІІ г.о., ч.т.д.№ 1475/17 на ІІ т.о. и ч.гр.д.№ 1316/17 на І г.о. тъй като изводите на САС по въпроса за приложимата редакция на процесуалния закон са основани на факта, че искането за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение е направено на 28.09.2016г. – при действието на разпоредбата на чл.78,ал.8 ГПК преди изменението ДВ бр.8/2017г. Следва да се посочи, че и че първоинстанционното решение /впоследствие изменено в производството пред СГС по чл.248 ГПК/, с което са били присъдени разноски за юрисконсулт е постановено при действието на предходната редакция на чл.78,ал.8 ГПК.
По частната касационна жалба касаеща акта на въззивния съд по заявеното пред СГС искане за поправка на очевидна фактическа грешка:
Доводът в изложението за очевидна неправилност не може да обуслови допускане на частното касационно обжалване по изложените по-горе съображения за характеристиката на това основание. Твърдяното противоречие с практиката на ВКС, посочено на л.13 от изложението не е обвързано с правен въпрос – това е само допълнителна предпоставка, която има своята релевантност единствено в съвкупност с общата. От това произтича неоснователността на искането за допускане на касационен контрол и по тази жалба.
Касаторите следва да заплатят на насрещната страна – ФГВБ поисканите и доказани разноски за изготвянето на отговора на касационната жалба – сумата 30 865.80лв. съгласно договор за процесуално представителство от 27.02.2018г.и преводно нареждане.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на I т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 2392 от 20.11.2017г. по в.т.д.№ 4101/2017г. на САС, ТО, 11 състав в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение, в частта относно произнасянето със същото решение по определението на първоинстанционния съд по чл.248 ГПК и в частта за произнасянето със същото решение по определението на първоинстанционния съд по чл.247 ГПК.
Осъжда Костал Девелопментс“ООД, „Грийн Парк Проджект“ООД, „Съни Бийч Кийс“ООД, „Зара Мобиле”ООД, „Бляк Сий Кепитъл България“ЕООД, „Костал Инвест“ООД и „Лондон Естейтс“ООД да заплатят общо на Фонд за гарантиране на влоговете в банките сумата 30 865.80лв. разноски за производството.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: