5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 557
С., 22.06.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 03.04.2012 год., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 531 /2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на [фирма], [населено място] против определение на Плевенския окръжен съд № 571 от 07.04.2011 год., постановено по ч. гр. д.№ 272/2011 година, с което е потвърдено разпореждане на Плевенския районен съд № 2034 от 14.02.2011 год., по ч.гр.д.№ 834/2011 год. и е отхвърлено подаденото от настоящия частен касатор заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист на основание чл.417,т.3 ГПК срещу [фирма], [населено място] и Г. Б. Д. от [населено място] за заплащане солидарно но сумите : 5 208.90 евро, представляваща просрочена главница за периода 11.10.2008 год.- 09.12.2009 год.; 940.60 евро – просрочена възнаградителна лихва за периода 11.10.2008 год.- 09.12.2009 год.; 260.06 евро, задължения за застраховки, данъци и такси за периода 24.09.2009 год.- 09.12.2009 год. и 8 697.17 евро, неустойка по чл.30, ал.1, т.”В” от договор за лизинг № 84007/ 11.07.2008 год., формирана от разлика между лизинговата цена на обекта и вече платеното по договора.
С частната касационна жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закони и на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му и издаване на заповед за изпълнение, заедно с изпълнителен лист за посочените в заявлението суми в общ размер от 15 106.73 евро, с левова равностойност 29 546.19 лв..
Основното възражение на частния жалбоподател е срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че документът въз основа на които се иска издаване на заповед за изпълнение и който същият правилно е определил като такъв от вида на визираните в чл.417, т.3 ГПК, щом следва да бъде подложен на тълкуване относно волята на неговите издатели, не удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника.
За лишено от основание в процесуалния закон жалбоподателят счита и възприето от ПОС разбиране, че вземането за неустойка се явява неопределено и обусловено от поведението на длъжника, е свързано с факти, извън заявеното изпълнително основание по т.3 на чл.417 ГПК.
Касационното обжалване по приложно поле е обосновано с всички основания на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Позовавайки се на възприетото от въззивния съд разрешение по материалноправния и процесуалноправен въпроси, които уточнени от настоящата инстанция в съответствие с указанията в т.1 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС са : 1.“Дали договорът за финансов лизинг с нотариална заверка на подписите се включва в обхвата на основанието по т.3 на чл.417 ГПК и какво следва да бъде съдържанието на документа, за да удостоверява задължение заплащане, подлежащо на изпълнение при условията на горепосоченото изпълнително основание?” и 2.”Може ли по реда на заповедното производство да се претендира неустойка по договор с нотариална заверка на подписите?”, частният жалбоподател поддържа, че същото е в противоречие с практиката на ВКС, израз на която са и приложените с частната касационна жалба определения: № 500/ 23. 06. 2010 год., по ч.т.д.№ 146/ 2010 год. на І-во т.о. и № 93/ 25. 01.2010 год., по ч.т.д.№ 848/2009 год. на І-во т.о..
Същевременно според изложеното, обстоятелството, че въз основа на същия по вид договор е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417, ал.1 ГПК№ 945 от 28.12.2010 год., по ч.гр.д.№ 1068/2010 год. на Районен съд [населено място], обосновава правен извод, че така поставените въпроси се разрешават противоречиво в практиката на съдилищата по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Поддържаният по отношение на така формулираните правни въпроси критерий за селекция по т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК е обоснован с настъпило развитие на обществените отношения, свързани със сключване на лизинг по отношение на различно имущество, особеностите на този вид договори и просрочията по същите.
Ответната по частната касационна жалба страна не е заявила становище в срока и по реда на чл.276, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната касационна жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежно легитимирана страна и срещу въззивен съдебен акт от категорията, посочени в чл.274, ал.3, т.2 ГП, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди разпореждането на ПРС, с което е отхвърлено заявлението на настоящия частен жалбоподател за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на документ по чл.417, т.3 ГПК, въззивният съд е счел, че в случая, представеният договор за финансов лизинг, с приложенията към него е редовен от външна страна документ, но не удостоверяват подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжниците, поради липсата на данни за възникването и съществуването на заявените вземания в посочените размери и тяхната изискуемост.
Допълнително в тази вр. са изложени и съображения, че доколкото изискуемостта на вземането за неустойка в хипотезата, в която е претендирано със заявлението, предпоставя разваляне на договора поради виновно неизпълнение от страна на лизингополучателя , то това е факти, извън самото изпълнително основание, който не е удостоверен с него и не подлежи на обсъждане в производството по чл.418 ГПК.
Следователно от преценката на решаващите мотиви в съобразителната част на обжалвания съдебен акт се налага правен извод, че първият от поставените от частния касатор правен въпроси няма обуславящо значение за крайния правен резултат по делото, тъй като нито първоинстанционният съд, нито ПОС са отказали издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл.418 ГПК, във вр. с чл.417 ГПК по съображения, че договорът за финансов лизинг с нотариална заверка на подписите не е от категорията документи по чл. 417, т.3 ГПК и приложенията към него, установяващи конкретната схема за плащане на дължимите пътни и административни такси и застраховки, подписани от съконтрахените не са елемент от същия, а по съображения,че в конкретното си съдържание този документ в неговата цялост не удостоверява изискуемо парично притезание срещу длъжниците, така както е заявено от заявителя.
Поради изложеното не би могло да се приеме, че възприетото от въззивния съд разрешение по отношение на същия този въпрос е в противоречие с установената съдебна практика на ВКС, както поддържа частния жалбоподател.
Цитираните в тази вр. определения на ВКС,ТК имащи характер на задължителна съдебна практика, съгласно ТР № 2/ 28. 09. 2011 год. на ОСГТК на ВКС наистина изразяват последователната практика на ВКС според която ако договорът за финансов лизинг е с нотариална заверка на подписите, той се включва в обхвата на чл.417, т.3 ГПК, предвид липсата на въведено от законодателя ограничение относно предмета и вида на отделните договори и щом договорът съдържа изрично препращане към уговорения и подписан от страните погасителен план, последният е елемент от самия договор и въз основа на него могат да бъдат удостоверявани размера и падежа на неплатените лизингови вноски, но въззивният съд не се е отклонил от същата, приемайки, че при конкретните данни заявителят не установява задължението на длъжника, подлежащо на изпълнение да е ликвидно и изискуемо, нито да е в претендираните със заявлението размери и доколкото за уточняване остатъка от неплатените лизнгови вноски тяхната забава се налага да бъде тълкувана волята на страните, то предпоставките на чл.417, т.3 ГПК- отсъстват. Или, изложеното позволява да се обобщи, че различието се дължи не на различно дадено тълкуване от ПОС, а на съществуващо различие във фактите и конкретните обстоятелства по съпоставяните дела.
Що се касае до втория формулиран от касатора материалноправен въпрос, то същият е свързан с възможността да се претендира договорна неустойка по реда на чл.410 ГПК, във вр. с чл. 417, т.3 ГПК и е релевантен за делото, поради което попада в обхвата на чл.280,ал.1 ГПК, но по отношение на него не е осъществено поддържаното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Освен, че въведените от частния касатор доводи са житейски, а не правни и не съответстват на постановките в т.4 на ТР №1/91.02.2010 год. относно вложеното от законодателя съдържание в критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, самото наличие на създадена задължителна съдебна практика по поставения правен въпрос, служебно известна на настоящия съдебен състав и обективирана в определения на ВКС,ТК: № 355/28.04.2010 год., по ч.т.д.№ 136/2010 год. на І-во т.о.; № 548 от 12.07.2010 год., по ч.т.д.№ 434/2010 год. на ІІ –ро т.о. и № 234/ 23.03.2011год., по ч.т.д.№ 205/ 2011 год., № 508 от 06.07.2010год., по ч. т.д.№ 281/2010 год. на І-во т.о., която няма необходимост да бъде променена, за да бъде възприета различна изключва приложимостта му.
Обстоятелството, че при постановяване на обжалваното определение въззивният съд не се е отклонил от посочената съдебна практика, имаща задължителен характер, води до извод, че в случая не намира приложение и критерият за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, на който алтернативно в изложението си се е позовал частният жалбоподател.
Само за прецизност в тази вр. следва да се посочи, че възприетото от въззивния съд разрешение не е в противоречие с тезата, застъпена в определение № 234/2011 год., по ч.т.д.№ 205/2011 год., доколкото отказът за издаване на заповед за изпълнение за претендираното вземане за неустойка не е обусловен от неопределимостта му, поради отсъствие на договорена глобална сума, а от стоящия извън изпълнителното основание правопораждащ я факт- виновно договорно неизпълнение на длъжника да върне лизинговия обект в срок.
Доколкото от конкретното неизпълнение и от момента на неговото осъществяване зависи възникване на задължението за неустойка и формиране на нейния размер, то сочените обстоятелства, макар и произтичащи от договора за лизинг, не се съдържат в самия договор, каквото е въведеното от законодателя изискване по чл.417, т.3 във вр. с чл.418 ГПК.
С оглед изложеното касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поради недопускане на частната касационна жалба до разглеждане по същество внесената от частния касатор държавна такса в размер на сумата 316.35 лева/ разликата над дължимата такса от 15.00 лв./ следва да му бъде върната.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.278, ал.1 ГПК,във вр. с чл.274, ал.3, т.2 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение на Плевенския окръжен съд № 571/ 07.04.2011 год., постановено по ч.гр.д.№ 272/ 2011 год..
ОСВОБОЖДАВА внесената от [фирма], [населено място] по сметка на Върховния касационен съд държавна такса от 316.35 лв./ триста и шестнадесет лева и тридесет и пет стотинки/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: