ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 755
София, 25.06.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети юни две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1392 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на еадвокат В. като процесуален представител на Й. Р. В. от [населено място] срещу решението на Бургаския окръжен съд /БОС/ от 13.VІІ.2011г. по в.гр.д. № 1013/2011г.
Ответникът по касационната жалба /Д./ [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заел становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение БОС е потвърдил решението на Карнобатския РС от 21.ІV.2011г. по гр.д. № 60/2011г., с което са отхвърлени предявените от Й. Р.В. срещу Д. искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 от КТ. За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид, че на 06.VІІІ.2010г. между ищцата и Д. чрез зам.директора му инж.И. е сключен трудов договор за длъжността „заместник директор – ръководни длъжности”, че на 09.VІІІ.2010г. между Изп.агенция по горите /И./ и инж.С.В. е сключен договор за управление на Д. за срок от пет години и че със заповед № РД-01-01/03.І.2011г. на директора В. трудовият договор е прекратен на основание чл.328 ал.2 от КТ. Съдът е приел, че Д. е „предприятие” по смисъла на посочената разпоредба и „държавно предприятие” по смисъла на чл.62 ал.3 от ТЗ, образувани със закщон с цел осъществяване на участието на държавата в стопанския оборот, не са споделени доводите на ищцата, че понятието „предприятие” следва да се тълкува стеснително единствено в хипотезите на образувани Е. и ЕАД с държавно участие в капитала съгласно ПРУПДДУК, нито доводът, че договорът за управление на държавно предприятие следва да има само характеристиките, предвидени в чл.24 и следв. от посочения Правилник, че инж.В. извършва управлението на Д. въз основа на трудов, а не на договор за управление – договорът за управление в случая по естеството си е ненаименован, най-близък по съдържание до договора за поръчка по чл.280 и сл. от ЗЗД, в договора не е предвидено задължение при прекратяване на трудов договор с ръководен кадър да се иска разрешение или съгласие на И.. Счетено е, че заповедта на председателя на Д. от 26.VІІІ.2008г., с която е създадено задължение на представляващите Д. и Д. да изискват писмени становища и съгласуване с председателя на Д. при възникване и прекратяване на трудови правоотношения с ръководни кадри, е отменена мълчаливо от последвалия договор за управление, в който няма такова ограничение. Освен това тази заповед, представляваща индивидуален административен акт, има вътрешно-ведомствен характер и тъй като в чл.328 ал.2 от КТ не се предвиждат допълнителни ограничения и задължения в правата на работодателя, неспазването й не може да има за последица опорочаване на заповедта за уволнение.
В изложението на Й. Р.В. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че представеният договор за управление на С.В. не е същински договор за управление и няма характеристиките на такъв, няма доказателства, че на управителя е определена бизнес програма за целия срок на договора и за всяка година поотделно с конкретни икономически показатели – рентабилност, производителност, обем на продажбите, печалба и други /чл.28 от ПРУПДДУК/. Така поставеният въпрос бил съществен поради едновременното нарушаване от съда на основни принципи в правото и постановяване на решение в противоречие с трайно установената съдебна практика поради разширяването и определянето на нови такива извън предпоставките, определени от законодателя /сочат се две решения на състави на ВКС/. Поставят се и въпросите: законно ли е уволнението, когато не е спазена процедурата за съгласуване, предвидена в друг специален закон и подзаконов нормативен акт; следва ли да се смята за мълчаливо отменена заповедта, задължаваща директора на Д. да иска писмено становище и съгласуване с председателя на Д. при възникването и прекратяването на трудови правоотношения с ръководни кадри при възложено управление на новия директор. Тези въпроси били от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като се сочи и едно решение на състав на ВКС.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай в изложението си касаторката е изложила съображения, представящи виждането й за същността и характеристиките на договора за управление. Тези съображения представляват оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, т.е. касационни основания по смисъла на чл.281 от ГПК, които, обаче, подлежат на проверка от касационния съд, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането му.
Въпросът „законно ли е уволнението, когато не е спазена процедурата за съгласуване, предвидена в друг специален закон и подзаконов нормативен акт” е бланкетен, тай като не са посочени другите специален закон и подзаконов нормативен акт. Освен това, по такъв въпрос въззивният съд не се е произнесъл с оглед приетото от него, че задължението да се изискват писмени становища и съгласуване с председателя на Д. е създадено със заповед на председателя на Д. от 26.VІІІ.2008г. Следователно по този въпрос не е налице основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване.
Последният поставен от касаторката въпрос „следва ли да се смята за мълчаливо отменена заповедта, задължаваща директора на Д. да иска писмено становище и съгласуване с председателя на Д. при възникването и прекратяването на трудови правоотношения с ръководни кадри при възложено управление на новия директор” не е от съществено значение за изхода на спора по делото. Това е така с оглед формирания от въззивния съд втори сам по себе си решаващ извод в тази насока, че тъй като КТ и в частност чл.328 ал.2 от него не предвижда допълнителни ограничения в правата на работодателя, нито нови задължения при осъществяване на предвидените там правомощия, неспазването на административната заповед не може да има за последица опорочаване на заповедта за уволнение. Този извод не е релевиран нито като основание за допускане на касационно обжалване, нито като основание за касационно обжалване, и тъй като по силата на чл.290 ал.2 от ГПК касационния съд проверява правилността на въззивното решение само по посочените в касационната жалба основания, той не може да бъде подложен на касационна проверка по същество, следователно, този въпрос не може да доведе до промяна на решението.
Ето защо касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Бургаския окръжен съд, пети въззивен граждански състав, № V-115 от 13.VІІ.2011г. по гр.д. № 1013/2011г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: