ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 756
София, 25.06.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети юни две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1426 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат С. като процесуален представител на А. П. М. от [населено място] срещу решението на Благоевградския окръжен съд /БОС/ от 16.VІ.2011г. по в.гр.д. № 498/2011г.
Ответникът по касационната жалба /П./ при [фирма] С. не е дал отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение БОС е потвърдил решението на Разложкия РС от 24.ІІ.2011г. по гр.д. № 1519/2010г., с което са отхвърлени предявените от А. П.М. срещу П. при [фирма] искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 от КТ. За да постанови решението, въззивният съд, препращайки и към мотивите на първоинстанционния, е приел, че дисциплинарното уволнение на ищеца със заповед № 37/04.V.2010г., връчена на 28.VІІ.2010г., от длъжността „управител почивна база в П. Д.” е законно. Прието е, че с описаните по дати в заповедта действия и бездействия ищецът е допуснал неизпълнение на законните нареждания на работодателя, както и увреждане на имуществото му, като: нарушил заповед № 3/05.І.2010г. в частта за задължението му да поддържа нарочна книга – регистър, която да се попълва стриктно с всички реквизити и да отразява действителния брой на почиващите без изключение, тъй като на 05.ІV.2010г. и на 08.ІV.2010г. допуснал поради неупражнен от него контрол да бъдат настанени две лица, едното от които с двете си деца, без да бъдат регистрирани в книгата; поради липсата на упражнен от него контрол допуснал на 05., 06. и 07.ІV.2010г. даването на вечеря за 28 възрастни и 11 деца, като храната за тези вечери е калкулирана като за 39 възрастни, с което е допуснато изписване на по-големи количества продукти за храна от необходимите; като подотчетно лице допуснал нарушение на заповед № 18/08.VІІ.2009г., като взел служебен аванс в размер на 1076лв. на 12.ІІІ.2010г. без отчитане на получената като служебен аванс сума 1877.63лв.; нарушил посочената заповед и с непредаването към 08.ІV.2010г. на счетоводителя на авансовите отчети за м.март 2010г.; неосъществен от него контрол довел до констатирана към 08.ІV.2010г. разлика по касовата книга и действителната наличност в касата в размер на 3540лв. Прието е, че наложеното наказание съответства на тежестта на нарушенията. Изводът е основан на значимостта на неизпълнените задължения като цяло в сравнително кратък период от време, визиращ начина на управление и осъществяване на контрол по спазване на финансовата и трудовата дисциплина. Взето е предвид в тази връзка и дисциплинарното минало на ищеца – наложеното му наказание „предупреждение за уволнение” със заповед № 28/21.Х.2008г., независимо от заличаването му по чл.197 ал.1 от КТ. Прието е в тази насока, че посочената разпоредба не съдържа основание дисциплинарните наказания, заличени след изтичането на срока, да бъдат игнорирани като показател за преценка на цялостното отношение на работника/служителя към изпълнение на трудовите му задължения, че това наказание е преценено само във връзка с факта на цялостното отношение на служителя към изпълнението на задълженията му.
В изложението на А. П.М. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС. Приетото от този съд, че независимо от заличаването на предходното дисциплинарно наказание, то утежнява дисциплинарното минало на ищеца и затова следва да му бъде наложено най-тежкото дисциплинарно наказание, е в противоречие с разрешението, дадено от ВКС в две решения на негови състави, постановени по реда на ГПК /отм./, и в едно решение по чл.290 от ГПК. Съдът се основал на значимостта на неизпълнените задължения, като за тази значимост липсвали данни както в заповедта за уволнение, така и в решението. Изложени са съображения за същността на „значимостта”; че съдът не посочил в какво се състои тя. Въпросът относно значимостта, когато тя не е посочена и обсонована в заповедта, а е констатирана само от първостепенния съд, без да има възражения и доводи в тази насока от ответника, бил от значение за точното прилагане на закона и била налице необходимост от тълкуване с оглед развитието на правото. При постановяване на решението съдът се позовал на факти, които към момента на издаване на заповедта и на постановяването на решението били ирелевантни за дисциплинарното минало на ищеца, неправомерно утежнявайки положението му. Въпросът може ли съдът да утежнява положението на ищеца в случай, че е изтекъл срокът по чл.197 ал.1 от КТ и заличаването се извършва автоматично, и да прави изводи относно утежненото дисциплинарно минало, обосноваващи законосъобразност на заповед за дисциплинарно наказание, бил от съществено значение за точното прилагане на закона и било необходимо тълкуване в нази насока с оглед развитието на правото. Поради липсата на съдебна практика по приложението на чл.172 ГПК било необходимо тълкуване на разпоредбата по въпроса следва ли при преценката на свидетелските показания съдът да отчита възможността от заинтересоваността на свидетелите и по-точно тяхната подчиненост на по-горестоящия работодател /в случая ответник по делото/ и предвиден ли е такъв вид заинтересованост в посочената разпоредба.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по първия поставен от касатора материалноправен въпрос, конкретизиран от съда – „може ли съдът при преценка за съответствието между дисциплинарното наказание и дисциплинарното нарушение да взема предвид от дисциплинарното минало на служителя наложено му дисциплинарно наказание, което поради изтичане на срока по чл.197 ал.1 от КТ е заличено”, не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК. Представените решения № 53/13.ІІ.1991г. на ВС ІІІ ГО по гр.д. № 858/1990г., № 249/07.ІІІ.1995г. по гр.д. № 1548/1994г. на ВС ІІІ ГО и № 162/18.V.2010г. по гр.д. № 299/2009г. на ВКС ІV ГО не обосновават наличието на противоречива практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК и произнасяне в противоречие с практиката на ВКС.
В първите две решения е прието, че системни нарушения по смисъла на чл.190 ал.1 т.4 от КТ са налице, когато работникът е извършил три или повече отделни нарушения на трудовата дисциплина, при определяне на броя на нарушенията се вземат предвид тези, за които дисциплинарно наказание не е наложено, и тези, за които е наложено, но още не е заличено по чл.197 или чл.198 от КТ. Констатирано е и в двата случая, че наказанията са наложени и за нарушение, за което по-рано работниците са наказани, поради което е следвало да се изясни дали наказанията за тях са заличени и дали може да бъдат включени в нарушенията по чл.190 ал.1 т.4 от КТ.
В решението по гр.д. № 299/2009г. на ВКС е разрешен въпросът „при наличие на три санкционирани дисциплинарни нарушения и незаличени по предвидения в закона ред наложени за тях дисциплинарни наказания налице ли е системност по смисъла на чл.190 ал.1 т.3 от КТ относно четвъртото наложено дисциплинарно наказание със заповед, предмет на съдебния спор”, като е прието, че „при три санкционирани нарушения с незаличени наказания последващите ги обуславят преценка за по-висока тяхна тежест, тъй като сочат на системно поведение на работника /служителя/ в разрез с вменените му от работодателя задължения във връзка с изпълнение на трудовите функции, и, респективно, за по-тежко дисциплинарно наказание”.
Следователно и в трите посочени решения не е дадено разрешение на въпроса, по който се е произнесъл въззивният съд в разглеждания случай.
Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по този въпрос и по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Съгласно т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай касаторът не е обосновал нито една от посочените в това тълкувателно решение хипотези, обуславящо наличието на твърдяното /бланкетно/ основание за допускане на касационно обжалване.
По останалите два въпроса – „относно значимостта, когато тя не е посочена и обоснована в заповедта, а е констатирана само от първостепенния съд, без да има възражения и доводи в тази насока от ответника” и „следва ли при преценката на свидетелските показания съдът да отчита възможността от заинтересоваността на свидетелите и по-точно тяхната подчиненост на по-горестоящия работодател /в случая ответник по делото/ и предвиден ли е такъв вид заинтересованост в посочената разпоредба” – въззивният съд не се е произнесъл. Това е така, тъй като във въззивната си жалба ищецът не е релевирал такива оплаквания, а по силата на чл.269 от ГПК въззивният съд е можел и е бил длъжен да провери обжалваното първоинстанционно решение само въз основа на посоченото в жалбата.
Останалите релевирани в изложението съображения представляват основания за касационно обжалване, а те се подлагат на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в настоящото производство по допускането.
Ето защо касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Благоевградския окръжен съд № 329 от 16.VІ.2011г. по гр.д. № 498/2011г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: