О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 776
София, 27.06.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети юни през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1255 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. Д. П.-Т. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. И. М., против въззивното решение № 177 от 13 май 2011 г., постановено по в.гр.д. № 178 по описа на окръжния съд в гр. Добрич за 2011 г., с което е отменено решение № 9 от 20 януари 2011 г., постановено по гр.д. № 444 по описа на районния съд в гр. Балчик за 2010 г. в осъдителната му част и вместо него исковете на П.-Т. против Д. П. Д. и Е. Х. Д. – двамата от [населено място], за заплащане на сумата от 6694 лева обезщетение за лишаването от ползване на имот за периода 2005-2009 г., са отхвърлени като неоснователни.
В жалбата се сочи, че обжалваното решение е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано. Изложена е хронологията на придобиването на процесния имот и отношенията между страните. Изтъква се, че решението на първата инстанция е постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон, обсъдени са тезите на страните и приетите доказателства, съдът е приел, че ответниците са добросъвестни владелци на имота по смисъла на чл. 71 ЗС и след влизането в сила на решението за уважаване на осъдителния собственически иск на касаторката, те са се превърнали в недобросъвестни, и следователно дължат на собственика обезщетение за ползите, от които са го лишили. Изводите на въззивния съд са неправилни заради погрешното интерпретиране на фактите – пропуснато е, че ответниците са придобили нивата на основание, годно да ги направи собственици, преди да станат съсобственици с касаторката, били са добросъвестни владелци до момента на влизането в сила на решението по чл. 108 ЗС, от който момент насетне не са просто съсобственици, а недобросъвестни владелци и основанието, на което владеят дела на касаторката, не е годно да ги направи собственици, поради което следва да се приложи чл. 71 и чл. 73, ал. 1 ЗС, а не чл. 31, ал. 2 ЗС. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че решението на въззивния съд е постановено в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото въпросът за това дали доходите от имота се дължат от момента на получаване на нотариалната покана завбъдеще, както е приел въззивния съд, или се дължат за периода пет години назад, считано от влизане в сила на решението за осъждане на ответниците да предадат собствеността върху имота на касаторката. Представят се две решения на ВС и едно на ВКС.
Ответниците Д. П. Д. и Е. Х. Д. – двамата от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Е. С., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, сочат доводи за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приел, че касаторката с влязло в сила решение по чл. 108 ЗС е призната за собственик на 40/75 идеални части от имот, а ответниците Д. са могли да придобият от праводателката си само притежаваните от нея 35/75 идеални части от имота, а остатъкът от имота не е придобит и на основание добросъвестно владение; страните по спора са сключили договор за доброволна делба на съсобствения имот и касаторката получила обособения с делбата такъв; в периода 2005-2009г., за който се търси обезщетение по чл. 59 ЗЗД, нивата от 40 декара не е съществувала като самостоятелен обект, а е съществувала нива от 75 декара в съсобственост на страните по делото; касаторката е отправила до ответниците Д. нотариална покана за заплащане на следващото й се обезщетение, но тази покана има действие само завбъдеще (след получаването й на 14 юни 2010 г.) и не може да породи задължение за обезщетение за минало време по чл. 31, ал. 2 ЗС.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно разглеждане.
К. поставя правен въпрос за дължимостта на претендираното от нея обезщетение по чл. 59 ЗЗД, като изложеното твърдение е, че обезщетението не се дължи от момента на получаване на нотариалната покана, а от влизането в сила на решението по ревандикационния иск. Решаващият аргумент на въззивния съд обаче е друг – съдът приема, че от момента на влизането в сила на решението по ревандикационния иск и предвид характера на имота, страните, до реалната му подялба, са станали съсобственици на този имот. Оттук съдът извежда заключението си, че претенцията на касаторката би могла да се основе на чл. 31, ал. 2 ЗС, но съответното писмено поискване за плащане, необходимо по посочения текст, е получено от ответниците след претендирания от касаторката период. Правен въпрос по даденото от въззивния съд разрешение относно характера на отношенията между страните след влизането в сила на решението по осъдителния иск за собственост, или въпрос за това какъв е пътят за защита на съсобственика при ползване на вещта само от друг от съсобствениците, не се поставя от касаторката. Изцяло поддържаните доводи, както в касационната жалба, така и в изложението, са за осъществено от Д. недобросъвестно владение и за приложението на чл. 71 и чл. 73, ал. 1 ЗС. Както приема задължителното за прилагане от съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, т. 1, непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие. При тези изводи следва да се приеме, че обсъждането на представената от касаторката съдебна практика е ненужно.
Ответниците Д. претендират заплащане на разноски в размер на 240 лева, заплатени по договор за правна защита и съдействие, които им се дължат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 177 от 13 май 2011 г., постановено по в.гр.д. № 178 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2011 г.
ОСЪЖДА Д. Д. П.-Т., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на Д. П. Д. и Е. Х. Д. – двамата с адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 240,00 (двеста и четиридесет) лева сторени разноски в касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: