О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 798
София, 02.07.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори юли две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:СТОИЛ СОТИРОВ
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1514/2011 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от ответницата по исковата молба Н. Н. Н. от [населено място], приподписана от адвокат Т. Т., против въззивно решение от 06.7.2011 г. по гр.д.№159/2011 г. по описа на Окръжен съд – Монтана, граждански състав.
С обжалваното решение е потвърдено решение от 16.3.2011 г. по гр.д.№468/2009 г. по описа на Районен съд – Монтана, пети граждански състав, в частта, с която е признато за установено, че Н. Н. Н., че придобитият по време на брака й с Р. Ц. А., апартамент, подробно описа в диспозитива на решението, не съставлява съпружеска имуществена общност, а негова лична собственост , поради липса на принос при придобиването на имота от ответницата и в частта, с която е отхвърлена претенцията на Н. Н. Н. за подобрения в имота над уважения размер от 2210 лева до предявения иск в размер на 8874 лева.
Въззивната инстанция е споделила изцяло изводите на районния съд, а именно че отразената в нотариалния акт сделка не отговаря на действителната такава, поради липсата на един от съществените й елементи – уговаряне и заплащане на отразената цена., както и че е установен безвъзмездния характер на сделката, и по-конкретно – дарение от родителите на ищеца, съответстващо на тяхното намерение преди и по време на нотариалното удостоверяване. Споделени са изводите на първата инстанция, че сключеният договор за покупко-продажба е привиден и прикрива дарение, а съгласно чл.20, ал.1 СК/отм./ така придобитите права върху имота, макар и по време на брака, принадлежат на съпруга, който ги е придобил. Възприет е извода на районния съд за оборване законната презумпция по чл.19, ал.1 СК/отм./, тъй като не е налице изискваното от тази разпоредба условие вещите и правата върху вещи да са придобити в резултатна съвместен принос и на двамата съпрузи.
Изложени са изводи, че правилно първоинстанционният съд е приел, че представената по делото декларация е основание да бъдат допуснати свидетелски показания по чл.165, ал.2 ГПК за установяване симулативност на сделката за покупко-продажба на недвижимия имот от родителите на ищеца и установяване действителната воля на страните по тази сделка – дарение на имота само на сина им Р.. Прието е също така, че тъй като декларацията изразява волята само на една от страните по сделката, същата служи като писмено доказателство по смисъла на горепосочената правна норма и е допустимо доказването на действителните права и отношения между договарящите се със свидетелски показания, поради което възражението на жалбоподателката за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила – чл.165, ал.2 ГПК, чрез разпит на свидетели, въпреки изричното й противопоставяне е неоснователно.
Като неоснователно е прието възражението за неправилна оценка на доказателствата от първоинстанционния съд, и по-конкретно на показанията на свидетелите Д. А. и Ц. Н., които като близки роднини на ищеца са дали показания в негова полза, а те са били допуснати за установяване на действителните отношения между страните по сделката и е естествено, че тези отношения могат да бъдат установени и са известни на най-близките роднини, поради което първоинстанционният съд не е имал никакво основание да не кредитира показанията им, които не са опровергани с никакви други доказателства по делото.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че основният въпрос по спора се концентрира върху обстоятелството “Сключеният договор за покупко-продажба привиден ли е и прикрива ли дарение ? и “Оборена ли е законовата презумпция на чл.19, ал.1 СК/отм./ ?”. На следващо място е налице твърдение, че не са събрани по доказателства и липсват мотиви в обжалваното решение относно обстоятелството, че страните по договора не са желаели последиците на сключения договор, нито са ангажирани доказателства за това, че е прикрито дарение. Сочи се, че по прилагането на чл.19, ал.1 и чл.20, ал.1 СК/отм./ е установена трайна съдебна практика и въззивното решени есе отклонява от нея. Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК, и се представят решения на ВКС и ВТОС.
Ответникът по касация Р. Ц. А., посредством процесуалния си представител – адв. В. К., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски за настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК и взе предвид отговора на ответника по касация намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
Първите два поставени въпроса, а именно – “Сключеният договор за покупко-продажба привиден ли е и прикрива ли дарение ? и “Оборена ли е законовата презумпция на чл.19, ал.1 СК/отм./ ?” са бланкетни, поради което въззивното решение не следва бъде допуснато до касационно обжалване. Решаващият извод на окръжния съд е свързан с приемането на представената по делото декларация като начало на писмено доказателство и допускането на свидетелски показания по чл.165, ал.2 ГПК за установяване симулативност на сделката за покупко-продажба на процесния имот и установяване по този начин на действителната воля на страните по договора. Поради това правният въпрос е следвало да бъде поставен в изложението именно във връзка с този извод. Това обаче не е сторено.
Твърденията, че по делото не са събрани доказателства и липсват мотиви в обжалваното решение относно обстоятелството, че страните по договора не са желаели последиците на сключения договор, нито са ангажирани доказателства за това, че е прикрито дарение, по естеството си представят касационни оплаквания по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които обаче следва да бъдат разгледани, и то след конкретизирането им, едва когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпросите от изложението на касационната жалба, нито от сама нея. Противното означава, съдът изхождайки от данните по делото, сам, служебно, да изведе правния въпрос, което по естеството си представлява увреждане интересите на другата страна и нарушаване принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Въпросите по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на съществен въпрос(материалноправен и/или процесуалноправен) не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК.
Поради това въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изхода от спора касационната жалбоподателка следва да заплати на ответника по касационната жалба деловодни разноски за настоящото производство в размер на 1600 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 06.7.2011 г. по гр.д.№159/2011 г. по описа на Окръжен съд – Монтана, граждански състав, по касационна жалба, вх.№А-1240/17.8.2011 г., подадена от ответницата по исковата молба Н. Н. Н. от [населено място], приподписана от адвокат Т. Т..
ОСЪЖДА Н. Н. Н., ЕГН – [ЕГН], от град М., [улица], да заплати на Р. Ц. А., ЕГН – [ЕГН], от [населено място],[жк][жилищен адрес] с адрес за призоваване от [населено място],[жк][жилищен адрес] деловодни разноски в размер на 1600/хиляда и шестстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: