О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 858
София, 17.07.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети юли през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1339 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на окръжната прокуратура в [населено място] чрез прокурор Д. Д., против въззивното решение № 212 от 10 юни 2011 г., постановено по гр.д. № 180 описа на окръжния съд в гр. Перник за 2011 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 997 от 15 декември 2010 г., постановено по гр.д. № 6917 по описа на районния съд в гр. Перник за 2010 г. за осъждането на П. на Р. Б. да заплати на К. И. Д. от [населено място] сумата от 8000 лева обезщетение за претърпени от И. неимуществени вреди в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на тежко престъпление, за което И. е бил оправдан, ведно със законната лихва, считано от 14 октомври 2009 г. и прокуратурата е осъдена да заплати разноски.
В жалбата се сочи, че обжалваното решение е неправилно, защото ищецът не е ангажирал достатъчно доказателства за претърпени от него вреди и то в присъдения размер – разпитани са само заинтересовани от изхода на спора свидетели; твърденията за заболяванията на ищеца са били неизяснени докрай; касаторът е отговорен само за периода от разпореждането на председателя на състава на първоинстанционния съд за образуване на наказателното дело до влизане в сила на оправдателната присъда, а не от момента, в който ищецът е бил привлечен като обвиняем; мярката за неотклонение „подписка” не ограничава свободното придвижване на лицето, а само го задължава да не променя адреса си без разрешението на разследващия орган; не е установено кои точно действия на държавния орган са причинили вреди на ищеца; касаторът не е дал нареждане ищецът да се отстрани от работа; ограничени са процесуалните права на касатора при събиране на доказателства като не е уважено искането за прилагане на съответното наказателно дело. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по съществения правен въпрос за определяне на неимуществените вреди предвид това, че твърдените вреди не са пряка и непосредствена последица от воденото наказателно производство и не е приложен принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и по въпроса за събирането на относими и допустими доказателства. По втория въпрос се сочат две решения на ВКС и влязло в сила решение на апелативен съд.
Ответникът К. И. Д. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. П. П., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
По делото е постъпила и касационна жалба от К. И. Д. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. П. П., против същото въззивно решение в останалата му част, с която са отхвърлени претенциите на Д. против П. за заплащане на 12 хиляди лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
В касационната жалба се сочи, че въззивният съд не е взел предвид въззивната жалба на Д. и невярно отразил в доклада си, че Д. иска решението на първоинстанционния съд да бъде потвърдено, невярно е посочено във въззивното решение, че жалбоподател е само прокуратурата; няма решение по жалбата на Д. и са нарушени принципите за състезателното начало, равенството на страните и установяване на истината. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по правния въпрос за игнориране (изключване) в решението на исканията и възраженията по делото, представляващи част от съдебния спор и изложени по надлежния ред, както и за необсъждане на възраженията и становищата на ищеца по делото. Сочат се три решения на въззивни съдилища.
Ответникът П. на Р. Б. не дава отговор на тази жалба.
К. жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приел, че влошаването на здравословното състояние на ищеца вследствие воденото срещу него дело не се доказва; налице е незаконно обвинение с продължителност на наказателното преследване над шест години, от което е уронено доброто име на ищеца, пораждане на недоверие в работата и пр.; ищецът е обвинен в извършването на престъпление, което не е тежко; разглеждането на делото пред съда е било отлагано само веднъж и постановената оправдателна присъда не е протестирана, ищецът е бил подкрепян от членовете на семейството си, но е бил отстранен от работа, поради което сумата от 8000 лева справедливо ще го обезщети за понесените щети.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно разглеждане.
Прокуратурата поставя два правни въпроса, първият от които е свързан с прилагане на принципа на справедливостта според чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на дължимото обезщетение. По този въпрос е постановено задължително тълкуване, дадено с ППВС № 4/1968 г. – т. ІІ, като същото разрешение е взето и в решение № 407 по гр.д. № 1273 за 2009, ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК, с което съдебната практика е уеднаквена. Съобразно даденото тълкуване, справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент за обезщетяване на моралните вреди, съобразява винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател; значение в този смисъл имат характера и степента на увреждането, начина и обстоятелствата, при които то е получено, вредоносните последици, тяхната продължителност и интензивност, възрастта на увредения, неговото обществено и социално положение, като изброяването не може да бъде изчерпателно. Тъй като принципът за справедливост изисква в най-пълна степен компенсиране на вредите, понесени от увредения, ако съдът е преценил относимите в този аспект доказателства, то решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост. В разглеждания случай съдът не е приел тезата на ищеца за понесени от него вреди, изразили се във влошаване на здравословното му състояние, но за сметка на това е отчел влиянието на незаконното обвинение върху доброто му име и професионалния живот. Предвид продължителността на наказателното производство и по-горе описания ефект върху ищеца, съдът е приел и съответния размер на дължимото обезщетение. Освен това този касатор твърди, че понесените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от воденото наказателно производство. Тъй като липсва конкретно формулиран правен въпрос в тази връзка, то съдът не може да се произнесе по подобен проблем, като формулира за сметка на касатора съответното питане в нарушение на принципа на чл. 6, ал. 2 ГПК за диспозитивното начало и така създаде възможност да се излезе извън рамките на търсената защита и съдействие и видоизмени волята на касатора за съдебното въздействие върху спора между страните.
На второ място този касатор сочи, че касационният съд дължи отговор по въпроса за събирането на относими и допустими доказателства. Отговорът на този въпрос, макар не изрично посочен от касатора, се търси при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК – представя се едно решение, постановено от ВКС в процедурата по чл. 290 и сл. ГПК и други решения, постановени от въззивен съд и от ВКС при условията на отменения ГПК. В представеното съдебно решение № 518 по гр.д. № 1060 за 2009 г., ІІІ г.о., е разрешен правният въпрос за събирането на допустимите и относими към спора доказателства, каквото е поисканото за прилагане от касатора нохд във връзка с възражения за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца като подсъдим. В разглеждания случай обаче даденото от въззивния съд разрешение е съвсем различно и то при повод други твърдения на този касатор – твърдения за нарушение на първоинстанционния съд по събирането на доказателства, което да обуслови приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК, не се излага във въззивната жалба. В съдебното заседание от 10 май 2011 г. въззивният съд е отказал да изиска конкретното наказателно дело, тъй като съответните данни са искани пред първата инстанция и са приложени, поради което няма законово основание да се събират отново, и предвид разпоредбата на чл. 266, ал. 1 ГПК. Следователно касаторът е следвало да посочи правния въпрос за приложението на чл. 266 ГПК, но липсата на подобен препятства допускането на касационното обжалване, което пък прави обсъждането на представената съдебна практика ненужно.
Касаторът Д. поставя един правен въпрос, свързан с липсата на обсъждане на възраженията и становищата на страната по спора. Въпросът е за приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК. Видно от въззивната жалба на Д. (л. 13 от въззивното дело), изложени са съображения само относно размера на присъденото обезщетение, обосновани с промяната в икономическото положение, глобалната криза, повишаването на цените и създадената обстановка на несигурност. К. съд приема, че макар формално въззивният съд да не е посочил в решението си точно мотивировката на касатора Д. по отхвърлената част от претенцията му, то съдът е изложил своите виждания по съответствието на размера на присъденото обезщетение с претърпените от ищеца вреди. Настъпилите след процесния период икономически изменения по никакъв начин не могат да повлияят върху паричната оценка на претърпените от ищеца вреди. Ето защо и по тази касационна жалба касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 212 от 10 юни 2011 г., постановено по гр.д. № 180 описа на окръжния съд в гр. Перник за 2011 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: