О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 276
гр. София, 05.03.2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и девети февруари през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. МАРИО ПЪРВАНОВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. дело № 1735 по описа за 2011 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 във вр. чл. 280 от ГПК.
Обжалвано е решение № 76 от 20.09.2011 г. по гр. д. № 200/2011 г. на Бургаския апелативен съд, с което е оставено в сила решение № 53 от 13.06.2011 г. по гр. д. № 359/2006 г., на Ямболския окръжен съд, с което са уважени искове по чл. 59 ЗЗД – за заплащане на обезщетение за ползване без основание на недвижим имот, за исковия период, като е разгледано и прието за неоснователно възражението за прихващане за подобренията в имота от ползвателя.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищците са съсобственици в имота, чието придобивно основание е установено в отношенията между страните по разрешения със сила на пресъдено нещо спор по чл. 108 ЗС. В това си качество те са кредитори по правоотношението с източник неоснователното обогатяване на ответницата с ползата (гражданските плодове), която е получила от отдадения под наем недвижим имот (преустроен в последствие на две търговски помещения) в процесния период, а те са се обеднили. Счел е, че размерът на ползата, от които собствениците на имота са неоснователно лишени, е съизмерим с полученото по наемните договори с трети лица за горния период. Именно с него ответницата се е обогатила за тяхна сметка. Възражението на последната за прихващане със стойността на извършените в имота подобрения е намерено за неоснователно, тъй като било установено между страните по предходен спор – този по иск по чл.108 ЗС, че същата е недобросъвестен владелец на имота, защото към датата на закупуването му на нея били противопоставими правата на собственост на ищците.
Против решението на въззивния съд е постъпила жалба от ответницата.
Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл по правните въпроси: как се определя дължимото обезщетение по чл. 59 ЗЗД – дали от размера на облагата, която ползвателят е получил (в случая наемната цена по договор с наемател – трето лице) или от пазарната наемна цена; обвързва ли съдът при определянето на обезщетението наличието в исковия период на договор за наем на имота, чиято достоверна дата е оспорена в производството и допустимо ли е такова оспорване, доколкото документът бил представен по друго дело с участието на същите страни и не е оспорен; може ли добросъвестният владелец на имот да претендира от собственика за подобренията в имота. Сочи се, че тези въпроси са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.
Ответниците по жалба са изразили становище, че повдигнатите правни въпроси нямат претендираното значение, както и че въззивното решение е по същество правилно.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че паричната оценка на предмета на делото пред въззивната инстанция не е под 5 000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Първият правен въпрос обуславя решението по делото, но няма претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че ползувателят на чужд имот, независимо от това дали извлича ефективно доходи от него, се обогатява неоснователно, тъй като лишава собственика от възможността той да извлича ползи от имота, като в хипотезата на сключен съответен договор (наемен или за аренда) ползвателят дължи не по – малко от получената арендна или наемна цена.
Вторият повдигнат въпрос не обуславя решението, защото оспорването на истинността на частния документ не включва датата на съставянето му, съгласно чл. 145, ал. 2 ГПК (отм.). респ. чл. 181, ал. 2 ГПК. Оспорването на истинността на частния документ може да се отнася само до неговата материална доказателствена сила по чл. 144 ГПК (отм.), респ. чл. 180 ГПК.
Третият поставен въпрос също не обуславя решението, защото въззивният съд е приел, че ответницата е недобросъвестен владелец на имота.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 76 от 20.09.2011 г. по гр. д. № 200/2011 г. на Бургаския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: