О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 214
София, 03.04. 2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2368/2016 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 256 от 22.06.2016 г. по в. гр. д. № 176/2016 г. на Великотърновски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 155 от 09.12.2015 г. по гр. д. № 129/2015 г. на Свищовски районен съд. С първоинстанционния акт е уважен изцяло предявеният от Т. И. Г. от [населено място] срещу банката-касатор иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 11030 евро, представляваща платена без основание лихва за периода 01.03.2010 г. – 31.12.2014 г. по договор за банков кредит № T. от 06.12.2007г.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Изразено е несъгласие с извода на съда, че уговорката по т.11.1.3 от сключения между страните договор за банков кредит от 06.12.2007 г. е неравноправна, като се твърди, че същата нито е недобросъвестна, нито създава значително неравновесие между потребителя и търговеца, а установява яснота отнапред в отношенията между тях, с оглед предвидимостта при изчисляването на разходите за възнаградителна лихва. Според касатора, няма логическа обусловеност между двете части на посочената клауза – частта, даваща право на банката да запази нивото на годишния лихвен процент (Г.) и частта, предвиждаща кредиторът едностранно да увеличи възнаградителната лихва, която да обосновава извод, че нищожността на втората част води до нищожност и на уговорката за фиксиране на лихвата. Счита, че включването на премия като нов компонент в структурата на базовия лихвен процент (Б.), който от своя страна формира Г. по кредита, не представлява едностранно изменение на лихвения процент на основание неравноправна договорна клауза. Освен това, според касатора, въззивният съд неправилно е приел, че липсата на възражения от страна на ищцата и невъзползването й от възможността по т.9.6.4. от Общите условия към договора да го прекрати незабавно поради едностранното увеличение на лихвения процент, е обстоятелство, ирелевантно за преценката на спорната клауза като неравноправна.
Като значими за спора и обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. След като в ОУ, подписани от кредитополучателя, е предвидена възможността за същия да прекрати незабавно договора /без заплащане на такси/ поради извършено едностранно увеличение на лихвения процент от банката съгласно чл. 144, ал. 2 З., следва ли да се приеме неприложимост на изключенията на чл. 144, ал. 2 и ал. 3 З., които предпоставят уведомяване на потребителя за промяната в лихвения процент и възможност за потребителя да прекрати договора, респ. обстоятелства, налагащи изменението на лихвения процент, стоящи изцяло извън контрола на банката; 2. Неравноправни ли са клаузите в договорите за банков кредит, с които банката едностранно определя размера на лихвения процент и прилагат ли се за тези клаузи изключенията, предвидени в чл. 144, ал. 2 и ал. 3 З.”.
По отношение на така поставените въпроси се поддържат всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като релевантна практика в подкрепа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК са представени съответно: решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 424 от 02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ІV г.о.; решение № 51 от 04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ІІ т. о.; определение № 379 от 03.05.2016 г. по т. д. № 2088/2015 г. на І т. о., решение № 3323 от 18.05.2015 г. по гр. д. № 1181/2014 г. на Софийски градски съд, решение № 4904 от 17.06.2013г. по гр. д. № 13254/2012 г. на Софийски градски съд и решение № 2695 от 13.04.2016 г. по гр. д. № 16622/2015 г. на Софийски градски съд.
Ответницата по касация – Т. И. Г. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване по съображения в писмен отговор от 15.08.2016 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от Т. И. Г. от [населено място] срещу банката-касатор иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 11030 евро, представляваща лихва за периода 01.03.2010 г. – 31.12.2014 г. по договор за банков кредит № T. от 06.12.2007г., въззивният съд е споделил извода, че същата е платена без основание, тъй като клаузата на т. 11.3.1. от посочения договор е неравноправна и поради това нищожна. Според решаващия състав, напълно достатъчно, за да се счете посочената клауза за неравноправна, е обстоятелството, че в същата е предвидена възможност само за едностранно увеличаване, но не и за понижаване на първоначално уговорената лихва, което сочи на значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 19 З.. Като неоснователен е преценен доводът на банката, че ищцата не е възразила, нито се е възползвала от правото си по т. 9.6.4. от Общите условия и по чл. 144, ал. 2 З. да прекрати незабавно договора поради извършеното едностранно увеличение на лихвения процент.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на първия от поставените въпроси не може да се счете, че е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, т. е. че въпросът е обуславящ за изхода на конкретното дело. Видно от мотивите на обжалвания акт, решаващият аргумент на съда за неравноправност на процесната договорна клауза, е фактът, че в нея е предвидена възможност само за увеличаване, но не и за понижаване на уговорената от страните възнаградителна лихва при промяна на значимите за това обстоятелства. Въззивният съд е преценил, че в случая е налице хипотезата на чл. 143, ал. 1, т. 19 З.. По отношение на тази хипотеза обаче са неприложими изключенията по чл. 144, ал. 2 и 3 З.. Ето защо, произнасянето по този довод на въззивника е без значение, а следователно и поставеният във връзка с него въпрос не би могъл да бъде преценяван като релевантен за допускането на касационния контрол.
Общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК не е налице и по отношение на втория поставен от касатора въпрос. Начинът, по който е формулиран, сочи, че същият не е отнесен към мотивите на обжалвания акт. Както беше посочено по-горе, въззивният съд е обосновал извода си за неравноправност на процесната клауза от сключения между страните договор за банков кредит единствено с отсъствието на предвидена възможност и за намаляване на първоначално уговорената възнаградителна лихва. При тези мотиви, въпросът по т. 2 от изложението се явява общ и неконкретен и поради това не може да бъде преценен като обусловил изхода на спора. От друга страна, следва да се отбележи, че приетото в обжалваното решение е изцяло в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 236 от 20.12.2016 г. по т. д. № 3082/2015 г. на ІІ т. о., с оглед на което липсва основание за допускането му до касационен контрол.
Независимо от този изход на делото, поради липса на искане от страна на ответницата по касация, настоящият състав не се произнася по дължимостта на разноски на същата.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 256 от 22.06.2016 г. по в. гр. д. № 176/2016 г. на Великотърновски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: