5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 874
София, 19.07.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шeстнадесети юли през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1394 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от изпълнителния директор К. К., чрез процесуалния му представител адв. Т. К.-Ц., против въззивното решение без номер от 18 май 2011 г., постановено по в.гр.д. № 96 по описа на окръжния съд в гр. Монтана за 2011 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 357 от 11 декември 2010 г., постановено по гр.д. № 855 по описа на районния съд в гр. Лом за 2010 г. за осъждане на дружеството да заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на П. П. М. на Л. Н. М. за сумата над 10 хиляди лева до присъдения размер от 20 хиляди лева, и на П. Л. Н., Н. Л. Н. и Р. Л. И. за сумите от по 15 хиляди лева до присъдения размер от по 30 хиляди лева, ведно със законната лихва от 24 януари 2007 г. до окончателното изплащане и е отменено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете за неимуществени вреди и на Л. М. е присъдена сумата над 20 хиляди лева до пълния предявен размер от 70 хиляди лева, на П. Н. сумата над 30 хиляди лева до 60 хиляди лева, на Н. Н. сумата над 30 хиляди лева до 50 хиляди лева, на Р. И. сумата над 30 хиляди лева до 55 хиляди лева и законната лихва върху сумите от деня на злополуката.
В жалбата се сочи, че обжалваното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано, защото изводът на съда, че не се установяват действия от страна на пострадалата в състояние на „груба небрежност” по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, е неправилен – работникът действа при груба небрежност когато съзнава и следва да очаква, че може да претърпи злополука, но самонадеяно се надява да я предотврати, а в случая, въпреки стореното уточнение с водача на кара, пострадалата „по необясними причини” е преминала или стояла в „тъмната зона” на кара в грубо нарушение на съответните правила и при изпълнение от страна на работодателя на изискванията по безопасността на работниците; и най-небрежният и самонадеян работник не би застанал на пътя на превозно средство в неговата „тъмна зона” с надеждата, че няма да претърпи произшествие, поради което пострадалата е допринесла за настъпването на трудовата злополука; при формирането на извода за липса на доказателства за поведението на пострадалата въззивният съд не е взел предвид и не е обсъдил протокол за резултатите от извършено разследване на злополуката, разпореждане на Р., протокол за разследване на трудовата злополука и декларация за трудова злополука; не е взето предвид и заключението на съдебно-техническата експертиза за осъщественото нарушение от страна на пострадалата; за да е налице груба небрежност не е необходимо извършването на каквито и да е специални действия от страна на пострадалата и без значение са причините, поради която тя е застанала на пътя на кара в неговата „тъмна зона”; при липсата на очевидци на злополуката тезата на съда води до извода, че състоянието не груба небрежност не може да се докаже. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по извода на съда, че по делото не се установяват действия в състояние на „груба небрежност” по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ от страна на пострадалата, тъй като работникът действа при груба небрежност само в случаите, когато не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка. В съответните съдебни решения се поддържа, че небрежността като понятие в гражданското право е модел на поведение, свързан с неполагането на дължимата грижа; грубата небрежност по съдържание съвпада със съзнаваната непредпазливост в наказателното право – работникът действа при груба небрежност когато съзнава и следва да очаква, че може да претърпи злополука, но самонадеяно се надява да я предотврати. Представят се две решения на ВКС и едно на ВС по отменения ГПК и определение на ВКС по реда на чл. 288 ГПК, което не формира съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не може да послужи за целите на преценката по този текст.
Ответниците Л. Н. М., П. Л. Н., Н. Л. Н. и Р. Л. И. – първите трима от [населено място], а последната от [населено място], чрез процесуалните си представители адв. Г. С. и И. Н., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочат доводи за липсата на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че е настъпила трудова злополука, която е причинила смърт на работника и работодателят дължи обезщетение на наследниците, които са претърпели вреди от злополуката; по възражението на работодателя за допусната от работничката груба небрежност е прието, че работникът действа при груба небрежност само в случаите, когато не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка; независимо дали работодателя е спазил всички изисквания за осигуряване на безопасни условия на труд, следва да се установят действия на работника, изразяващи се в груба небрежност, като тежестта за доказване е на работодателя; информация за действията на пострадалата се съдържат само в разпита на св. Ц., който е управлявал кара при настъпването на злополуката, без да са дадени сведения за това какви действия е извършвала пострадалата зад кара и причината, поради която е била там, поради което не се установява, че пострадалата е извършвала определени действия и не може да се прецени дали евентуално те представляват небрежност; съдът приема различен размер на обезщетението за всеки от ищците съобразно установените обстоятелства и отношения с пострадалата.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
На първо място следва да се отбележи, че касаторът не е формулирал правен въпрос по критериите, дадени в т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, което само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Заявеното в касационната жалба, че изводът на съда, че по делото не се установяват действия в състояние на „груба небрежност” по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ от страна на пострадалата, тъй като работникът действа при груба небрежност само в случаите, когато не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка като противоречащо на постоянната съдебна практика, приемаща, че грубата небрежност по съдържание съвпада със съзнаваната непредпазливост в наказателното право – работникът действа при груба небрежност когато съзнава и следва да очаква, че може да претърпи злополука, но самонадеяно се надява да я предотврати, не представлява по естеството си поставен правен въпрос. Дори и да се приеме, че се поставя правния въпрос за съдържанието на понятието „груба небрежност” в контекста на чл. 201, ал. 2 КТ, то питането не държи сметка за задължителната съдебна практика, постановена в достатъчно на брой съдебни решения, постановени от ВКС в процедурата по чл. 290 и сл. ГПК. Така например в решение № 194 по гр.д. № 1249 за 2010 г., ІІІ г.о., ВКС сочи, че няма спор, че не всяко нарушение на правилата на безопасност на труда от страна на пострадалия съставлява основание за намаляване на обезщетението, а само това, при което е налице виновно допринасяне от страна пострадалия за настъпване на увреждането, при подчертано субективно отношение (груба небрежност), съответстваща на самонадеяността (съзнавана небрежност) по терминологията на наказателното право; за да е налице груба небрежност следва пострадалият да е предвиждал настъпването на неблагоприятния резултат, но лекомислено да се е надявал, че той няма да настъпи или че ще успее да го предотврати. Изрично касационният съд сочи, че преценката е конкретна и зависи от фактите по делото. В процесния случай решаващият извод на съда е именно по последното посочено съображение – прието е, че работодателят не е изпълнил доказателствената си задача да установи, че пострадалата е извършила някакви конкретни действия и дали евентуално те представляват груба небрежност. Предвид задължителното разбиране, че не всяко нарушение на правилата за безопасност на труда от страна на пострадалия представлява основание за намаляване на обезщетението, то в процеса е било необходимо да се докаже, че пострадалата виновно е допринесла за настъпването на увреждането при съзнавана небрежност. Липсата на подобно установяване правилно е довело до извода на съда за липса на основание за намаляване на отговорността на работодателя.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение без номер от 18 май 2011 г., постановено по в.гр.д. № 96 по описа на окръжния съд в гр. Монтана за 2011 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: