3
о п р е д е л е н и е
№ 558
София ,23.07.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на двадесети юли две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател: БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ
Членове: СВЕТЛА ЦАЧЕВА АЛБЕНА БОНЕВА изслуша докладваното от съдията Цачева ч.гр.д. № 243 по описа за 2012 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по 288 ГПК вр. с чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК вр. с 278, ал. 4 ГПК.
С определение № 1941 от 02.02.2012 година на Софийски градски съд по ч. гр.д. № 18123/2011 година е потвърдено определение от 07.11.2011 година по гр.д. № 35481/2011 г. на Софийски районен съд, с което е съдът е оставил без уважение възражение за родова подсъдност и е върнал като недопустима искова молба, с която ответникът [фирма] е предявил инцидентен установителен иск за признаване на установено, че настъпилият на 18.05.2011 г. инцидент няма характер на трудова злополука. Въззивният съд е приел, че предмет на гр.д. № 35481/2011 г. на Софийски районен съд са субективно съединени искове с правно основание чл. 200 КТ за вреди, настъпили от смъртта на наследодателя на ищците, поради което и на основание чл. 104, ал. 4 ГПК вр. с чл. 357, ал.1 КТ делото е подсъдно на районен съд. Приел е, че предявеният инцидентен установителен иск е недопустим, тъй като за установяването на този факт е предвиден специален административен ред, установен в КСО.
Частна жалба срещу определението на Софийски градски съд с оплаквания за незаконосъобразността му е постъпила от [фирма], [населено място]. Поддържа се, че обжалвания съдебен акт подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като в противоречие с практиката на съдилищата в Република България, въззивният съд е приел, че спорът между работодателят на пострадалия работник и наследниците му е трудов, респ., че приложима е разпоредбата на чл. 104, т.4 ГПК, както и че разрешеният в определението въпрос – допустимо ли е качеството „трудова злополука” да бъде установено чрез инцидентен установителен иск в рамките на висящия исков процес е от значение за точното приложение на закона.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че частната жалба против въззивното определение е допустима – определението, постановено от въззивен съд прегражда по-нататъшното развитие на производство и разглеждането на инцидентен установителен иск, поради което подлежи на обжалване при условията на чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.
Жалбата е подадена в срок и редовна.
При проверка за наличие на предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК, Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Повдигнатият от частния жалбоподател въпрос: коя е приложимата материалноправна норма при претенция за обезщетение, предявена срещу работодателя от наследници на починал в резултат на трудова злополука работник, респ., приложима ли е разпоредбата на чл. 104, т.4 ГПК, е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената практика на съдилищата, уеднаквена с решение ТР № 45 от 19.04.1990 г. по гр. д. № 33/1989 г. на ОСГК ВС и решение № 111 от 27.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 468/2010 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Изводите на въззивният съд относно правната квалификация на субективно съединените искове са съобразени с установената задължителна практика, съгласно която искът за обезщетяване на вреди, настъпили в резултат на трудова злополука, независимо дали претенцията изхожда от работника или от неговите наследници при настъпила в резултат на злополуката смърт, е с правно основание чл. 200 КТ, уреждащ обективната безвиновна отговорност на работодателя за вреди, настъпили при изпълнение на трудово правоотношение; че имуществената отговорност на предприятието по чл. 200 КТ при смърт или увреждане здравето на работник изключва отговорността по чл. 49 ЗЗД; че това съдържание се разкрива и чрез систематичното тълкуване на разпоредбата – съгласно чл. 200 КТ, за изплатеното обезщетение на пострадалия или неговите наследници предприятието има право на иск срещу виновните лица съобразно правилата на раздел втори; че пострадалият от трудова злополука работник, съответно наследниците му, могат да търсят от предприятието обезщетение по чл. 200 КТ, но не и по чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 45 ЗЗД. В съответствие с установената практика (решение № 111 от 27.05.2011 г. по гр. д. № 468/2010 г., IV г. о. ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК) е и изводът, че предявените искове, съставляващи трудов спор по Кодекса на труда, съгласно чл. 104, т. 4 ГПК (чл. 80, ал.1, б. „б” ГПК отм.) са подсъдни на районен съд.
Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване по въпроса за допустимостта на установяването на характера на злополуката като трудова чрез инцидентен установителен иск в рамките на общия исков процес. Съгласно установената практика на Върховния касационен съд ( решение № 319 от 22.06.2010 г. по гр.д. № 204/2009 г. на Трето гражданско отделение на Върховния съд, постановено по реда на чл. 290 ГПК) редът за установяване на трудова злополука е регламентиран в чл. 57 и сл. КСО; обстоятелствата, установени с акта, издаден от органите по Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки (ДВ, бр. 6/2000 г.) не могат да бъдат установени в съдебното производство по иск с правно основание чл. 200 КТ, в съответствие с която практика е и формираният във въззивното определение извод за недопустимост на предявения в производството по иска с правно основание чл. 200 КТ инцидентен установителен иск.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1941 от 02.02.2012 година на Софийски градски съд по ч. гр.д. № 18123/2011 година.
ВРЪЩА делото на Софийски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по гр.д. № 35481/2011 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: