8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 913
София, 25.07.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети юли през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1611 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя В. Ч., чрез юрисконсулт Е. М., против въззивното решение № 1011 от 25 юли 2011 г., постановено по в.гр.д. № 1080 по описа на окръжния съд в гр. Варна за 2011 г., с което е потвърдено решение № 1163 от 23 март 2011 г., постановено по гр.д. № 14511 по описа на районния съд в [населено място] за 2010 г. за признаване за незаконна и отмяната на уволнението на В. В. К. от [населено място], за възстановяване на К. на заеманата преди уволнението длъжност и за осъждане на касатора да му заплати сумата от 3948,72 лева обезщетение за оставането му без работа поради незаконното уволнение.
В жалбата се сочи, че обжалваното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост, защото правните изводи на съда са основани на неправилни фактически констатации за спорните факти; неправилно е прието, че ищецът е синдикален член, тъй като представените доказателства са негодни да установят това обстоятелство и са частни свидетелстващи документи, а и някои от тях са след датата на завеждане на иска; тези документи са издадени от лица, заинтересовани в процеса – лица от структурите на синдикалната организация, която е поела процесуалното представителство на ищеца пред първата инстанция; част от доказателствата са представени след отговора на исковата молба; неправилно са ценени доказателствата за плащан от ищеца членски внос; ищецът не доказал валидността на браншовия К.; членството на „Съюза на ВиК операторите в България” в Българската стопанска камара не е доказано от представеното в нарушение на чл. 266 ГПК доказателство пред въззивния съд и всички документи са частни свидетелстващи, нямащи доказателствена сила за установяване на осъществяването на изложените в тях факти; не е установено, че касаторът е бил член на работодателска организация, което да обуславя извод за обвързаността му с К., при оспорен документ и неустановеност, че е подписан от посочения в него автор; отказът на съда да се произнесе по законосъобразността на заповед № РД 01-161 от 16 февруари 2010 г. на министъра на труда и социалната политика, е в противоречие с чл. 17, ал. 2 ГПК; съдът не е обсъдил доказателствата поотделно и в съвкупност предвид противоречието в данните, съдържащи се в тях; намаляването на обема на работа е установено от представените от касатора документи; извършеният подбор е съобразно критериите на чл. 329, ал. 1 КТ и преценката на работодателя не може да бъде ограничавана и контролирана; няма законово задължение работодателят да състави и поддържа документ или информационен масив, наречен щатно разписание; ищецът не е доказал чрез годни доказателства оставането си без работа. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: за постановяване на съдебното решение след обсъждане на всички доказателства в съвкупност; за доказателствената тежест в процеса; за доказване на твърденията на ищеца за фактите с частен документ и за доказателствената сила на частния документ според закона, както и за задължението на съда да се произнесе относно доказателствената сила на частния документ; за обхвата на съдебния контрол при преценка на спазването на нормата на чл. 329, ал. 1 КТ; следва ли съдът да се произнася относно валидността на административен акт, когато този въпрос е обуславящ за разрешаване на гражданскоправен спор; има ли основание за прекратяване на трудовия договор поради намаляване обема на работа, когато са намалели приходите на работодателя и търговската му дейност е с намален обем спрямо предходни съпоставими периоди; при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: за предпоставките за възникване на задължение на работодателя да поиска предварително съгласие за уволнението на работник или служител, който е член на синдикална организация и предварителната закрила при уволнението е уредена в браншови К.; незаконно ли е уволнението, когато работодателят не е бил уведомен от работника или служителя за наличието на обстоятелства, които го поставят под закрила при уволнение. Представят се множество съдебни решения, постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Ответникът В. В. К. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. М. Т., в отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочи доводи за липсата на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че ценени в съвкупност представените доказателства от ищеца водят до извода, че той е бил член на О. на К. при касатора и към момента на прекратяване на трудовото правоотношение; неоснователни са възраженията на работодателя, че част от документите, носещи дата след образуването на производството, не следва да се ценят, че документите, които са частни, не са годни да установяват фактите, за които свидетелства, както и че не следва да се ценят документите, представени от ищеца в първото открито заседание по делото – те са били представени с оглед предприетите от работодателя оспорвания; представеният БКТД е вписан в специалния регистър на ИА „Г.”; относно сключването на БКТД от представителни организации на работниците и служителите и на работодателите е прието пълномощно при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК, установяващо, че „Съюз на ВиК операторите в България” е член на Б. и е добила качеството представителна на национално равнище; подписалите БКТД страни са представителни организации и е било спазено изискването на чл. 51б, ал. 1 КТ, а работодателят не е легитимиран да претендира недействителност на К. на отраслово или браншово равнище, както и да се позовава на недействителност на БКТД, след като няма данни да е воден иск по чл. 60 КТ и договорът или негови отделни клаузи да са обявени за недействителни; установено е, че касаторът е член на „Съюз на ВиК операторите в България”, обвързан е от договора, а и дори да не е бил обвързан, действието на договора се разпростира спрямо него по силата на заповед № РД 01-161/16.02.2010 г.; посочената заповед не е нищожен съдебен акт – издадена е от компетентния за това орган в предвидената от закона форма и в рамките на правомощията му; съдът не може да се произнася инцидентно по законосъобразността на заповедта по чл. 17, ал. 2, изр. второ ГПК, тъй като работодателят е можел да я обжалва; предварително съгласие за уволнението от ръководството на синдикалната организация не е поискано и неоснователно е твърдението, че работникът е следвало да го извести, че се ползва от подобна закрила, след като работодателят е член на работодателска организация, страна по К.; след м. юни 2010 г. касаторът е престанал изцяло да извършва предоставяне на ВиК услуги, тъй като възмездно е предоставил ВиК мрежата на трето лице за срока на договора, което обуславя хипотезата на чл. 123, ал. 1, т. 7 КТ – 33 лица са преминали на работа при купувача; работодателят е приел, че за част от служителите следва да се прекратят трудовите договори поради намаляване обема на работа; в утвърденото ново щатно разписание има едно лице на длъжността „ел. Монтьор” при двама в предходното разписание; уволнението на ищеца поради липсата на хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ е незаконосъобразно; представеният от работодателя поименен списък на работници и служители, подписан от процесуалния представител на касатора, не съставлява щатно разписание, изготвено и одобрено по предвидения ред и не може да се приеме съобразно него, че са премахнати и двете позиции за длъжността, поради което не е било налице изискване за подбор; от протокола на комисията не се установява какви конкретно са били показателите, по които са били оценявани работниците и какви са оценките на работодателя, а упражняването на правото на подбор подлежи на съдебен контрол; няма доказателства за спазването на чл. 130а и чл. 130б КТ; от представената служебна бележка от бюрото по труда, удостоверение от РУ „Социално осигуряване”, справки от ТД на НАП, копието на трудовата книжка, се установява, че ищецът не е бил на работа в период шест месеца след уволнението.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставените правни въпроси.
По първия въпрос – за постановяване на съдебното решение след обсъждане на всички доказателства в съвкупност, касаторът изтъква, че съдът се е задоволил с обобщението, че доказателствата, преценени в съвкупност, удостоверяват твърдените от ищеца обстоятелства. По този въпрос касаторът сочи, че е налице противоречие с разрешението, дадено в решение № 24 по гр.д. № 4744 за 2008 г., І г.о. (непредставено с касационната жалба). Даденото в соченото решение разрешение е следното: съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви затова. Именно в съответствие със сочената задължителна практика е и приетото от въззивния съд – съдът е направил съответната съвкупна преценка и е изложил съображенията по онези от доказателствата, които са били оспорени, представени пред въззивния съд, и пр. Липсва основание да се приеме, че при цененето на доказателствата съдът е нарушил правилата на логиката.
По въпроса за доказателствената тежест в процеса се сочи противоречие с решение № 467 по гр.д. № 231 за 2009 г., ІV г.о., решение № 66 по гр.д. № 5401 за 2008 г., І г.о., решение № 261 по гр.д. № 5305 за 2008 г., ІІІ г.о. В сочените решения ВКС приема, че всяка страна, която прави твърдение, следва по несъмнен начин, с всички допустими доказателствени средства, да докаже своето твърдение за настъпили обстоятелства, от които черпи права. Първото си съображение за противоречие със задължителната практика касаторът обвързва с обстоятелството, че ищецът не е навел пред първоинстанционния съд доказателства за установяване на органа, от който следва да бъде поискано съгласие, във връзка с оплакването му, че работодателят не е поискал предварително съгласие за уволнението му. Произнасяне на въззивния съд по посочения довод липсва, поради което не е налице обуславящо крайния изход на спора разрешение на въззивния съд. На второ място се твърди, че ищецът не е представил и не са били събрани доказателства за оставането му без работа – позоваването на трудовата книжка установява обстоятелства само малко повече от месец след уволнението. Това твърдение на касатора не държи сметка за действително приетото от въззивния съд – обсъдени са множество доказателства, представени в процеса, включително и липсата на вписване в трудовата книжка, за да се приеме наличието на основанието по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ.
По въпроса за доказване на твърденията на ищеца за фактите с частен документ и за доказателствената сила на частния документ според закона, както и за задължението на съда да се произнесе относно доказателствената сила на частния документ се сочи противоречие с решение № 187 по гр.д. № 958/2009 г., ІІ г.о. и решение № 422 по гр.д. № 918/2009 г., ІV г.о. В първото от сочените решения е прието, и то не в тълкувателната част на решението, а по съществото на спора, което не представлява задължителна съдебна практика, че частният свидетелстващ документ се ползва единствено с предвиденото в чл. 144 ГПК (отм.) доказателствено значение, а във второто се сочи, че съдът е длъжен с оглед на всички доказателства по делото и по свое вътрешно убеждение да се произнесе относно доказателствената сила на частния свидетелстващ документ. Именно в съответствие на последното разрешение въззивният съд е преценил твърденията на ищеца за синдикалното му членство и за действието на БКТД, като е изложил и съвсем подробни съображения защо приема съответните изводи. Ето защо само по себе си непроизнасянето по доказателствената сила на частните документи, не опорочава дадените разрешения.
По въпроса за обхвата на съдебния контрол при преценка на спазването на нормата на чл. 329, ал. 1 КТ касаторът сочи съдебна практика, но следва да се съобрази задължителното за прилагане ТР № 3 по тълк.д. № 3/2011 г., ОСГК, според което преценката на работодателя по чл. 329, ал. 1 КТ – кой от работниците и служителите има по-висока квалификация и работи по-добре, подлежи на съдебен контрол в производството по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ при упражняването на който съдът проверява основават ли се приетите от работодателя оценки по законовите критерии по чл. 329, ал. 1 КТ на действително притежаваните от работниците и служителите квалификация и ниво на изпълнение на възложената работа. Даденото от въззивния съд разрешение е напълно съответно на задължителното разрешение на поставения правен въпрос.
Въпросът за това следва ли съдът да се произнася относно валидността на административен акт, когато този въпрос е обуславящ за разрешаване на гражданскоправен спор, не се отнася към конкретните доводи на въззивния съд. Въззивният съд в решението си приема, че в конкретния случай съдът не може да се произнася инцидентно по законосъобразността на съответната заповед по чл. 17, ал. 2, изр. второ ГПК, тъй като работодателят е можел да я обжалва. Следователно относимият правен въпрос е възможността работодателят да обжалва административния акт препятства ли инцидентното произнасяне по чл. 17, ал. 2, изр. второ ГПК. Липсата на относим правен въпрос препятства допускането на касационното обжалване.
Последният от тази група въпроси – има ли основание за прекратяване на трудовия договор поради намаляване обема на работа, когато са намалели приходите на работодателя и търговската му дейност е с намален обем спрямо предходни съпоставими периоди, също не държи сметка за обуславящите мотиви във въззивното решение. Съдът приема, че при работодателя е осъществена хипотезата на чл. 123, ал. 1, т. 7 КТ – не е намален обемът на работа, а е изцяло преустановена дейността по предоставяне на ВиК услуги предвид сключения договор с трето лице, по силата на който тази дейност му е предоставена възмездно изцяло за определен срок. Ето защо и в този случай не е поставен относимият правен въпрос – при възмездно предоставяне на дейност за определен срок на друго лице, за предоставящия налице ли е намаляване на обема на работа, или е налице преотстъпване или прехвърляне на дейност от едно предприятие на друго и какви са последиците за работниците за съответната дейност, съответно как следва да бъдат уредени трудовите правоотношения с тях. Тъй като не е поставен съответен правен въпрос, обсъждането на сочената практика е ненужно.
На следващо място се търси отговор при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на въпроса за предпоставките за възникване на задължение на работодателя да поиска предварително съгласие за уволнението на работник или служител, който е член на синдикална организация и предварителната закрила при уволнението е уредена в браншови К.. По този въпрос касаторът намира разлика между закрилата, предвидена в К. и БКТД, като чл. 333, ал. 4 КТ предполага само действие на К., а не и БКТД. К. съд приема, че и този въпрос не обуславя допускането на касационното обжалване – законът в чл. 333, ал. 4 КТ приема, че предварително съгласие за уволнение на работник при намаляване на обема на работа се иска когато това е предвидено в К.. Същевременно законът определя в чл. 51, ал. 1 КТ, че колективните трудови договори се сключват по предприятия, браншове, отрасли и общини. Следователно при предвиждане на съответната закрила законодателят е използвал общия термин и разпоредбата е ясна, като тълкуването й при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е нужна.
На последно място се пита незаконно ли е уволнението, когато работодателят не е бил уведомен от работника или служителя за наличието на обстоятелства, които го поставят под закрила при уволнение. В съдебното решение е посочено, че предварително съгласие за уволнението от ръководството на синдикалната организация не е поискано и неоснователно е твърдението, че работникът е следвало да извести работодателя, че се ползва от подобна закрила, след като работодателят е член на работодателска организация, страна по К.. И тук относимият правен въпрос е различен от поставения от касатора, тъй като заключението, че ищецът не е следвало да уведомява работодателя е обвързано с членството на работодателя в работодателската организация, а правен въпрос по това заключение не е поставен.
Ответникът К. претендира заплащане на разноски само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато, какъвто настоящият случай не е, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1011 от 25 юли 2011 г., постановено по в.гр.д. № 1080 по описа на окръжния съд в гр. Варна за 2011 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 4