О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 930
София, 27.07.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми юли две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1130/2011 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от ищеца Ш. И. Х. от [населено място], област Пазарджик, против въззивно решение №111/17.3.2011 г. по гр.д.№68/2011 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, г.к.
С обжалваното решение е потвърдено решение №355/17.11.2010 г. по гр.д.№741/2010 г. по описа на Велинградския районен съд, с което е отхвърлен предявения от Ш. И. Х. от [населено място], област Пазарджик, против [фирма], представлявано от А. А. Н., Л. Й. Н. и Й. А. Н. иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД, за постановяване на решение, с което да бъде за недействителен спрямо ищеца договор за дарение на недвижим имот, подробно описан в диспозитива на решението.
Въззивната инстанция е приела, че предявеният отменителен иск по чл.135 ЗЗД е погасен по давност и поради липса на специална правна норма, освен тази на чл.110 ЗЗД следва да се приеме, че в процесния случай е приложима общата петгодишна давност, която е максимална. Освен това съдът е приел, че с оглед събраните по делото доказателства не са налице данни за прекъсване на давността, която е започнала да тече на 22.10.2003 г. и е изтекла на 22.10.2008 г., а исковата молба е заведена в районния съд на 23.6.2010 г. Поради това окръжният съд е стигнал до краен извод за неоснователност на претенцията, поради погасяването й по давност.
За неоснователно е прието твърдението на ищеца, че било безспорно доказано, че цедентите били уведомили длъжника, че са прехвърлили вземането си към него на друг кредитор, тъй като представените два броя нотариални покани не съдържат данни за връчване на адресата. Поради това въззивната инстанция е стигнала до извод, че кредиторите не са изпълнили законовото изискване на чл.99, ал.4 ЗЗД, тъй като не е налице уведомяване на длъжника за цесията. В заключение окръжният съд е приел, че с извършената разпоредителна сделка не са увредени интересите на кредиторите, тъй като от събраните по делото доказателства се установява, че на името на длъжника има множество други имоти, които са били достатъчни за удовлетворяване на кредиторите.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, се твърди, че Пазарджишкият окръжен съд се произнесъл по съществен материалноправен и процесуален въпрос, като е приел, че в настоящия случай договорът за цесия няма действие по отношение на длъжника като не е съобразено влязлото в сила решение №79/16.3.2010 г. по гр.д.№197/2010 г. на Велинградския районен съд, което е задължително, и с което е прието че договорът за цесия е перфектен и съобщен по съответния ред на длъжника. Освен това се твърди, че въззивната инстанция е приела, че иск по чл.135 ЗЗД не може да се уважи, ако длъжникът има и друго имущество, като по същество е прието, че ако с разпоредителната сделка се създава трудност за удовлетворяване на кредитора, то не следва да се уважава исковата молба. В изложението се сочи, че окръжният съд приема погасяване на иска по давност, а той е субсидиарен и зависи от вземането и ако вземането не е погасено по давност то и иска по чл.135 ЗЗД не се погасява по давност. На последно място се твърди, че дори и да се приеме, че погасителната давност се разпростира и по отношение на иска по чл.135 ЗЗД, то давността е прекъсната със сключването на договора за цесия. Като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване се сочи това по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответниците по касация не заявяват становища в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК намира следното:
По решаващите изводи във въззивното решение за погасяване на иска по давност не е налице основание за допускането до касационно обжалване. Законът е приложен точно, тъй като изводът е съобразен с изтичането на максимално допустимата погасителна давност от 5 години – чл.110 ЗЗД. В посочения смисъл е и решение №7/26.01.2012 г. по гр.д.№456/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по чл.290 ГПК.
По твърдението, че давността е прекъсната с сключването на договора за цесия, същото представлява касационно оплакване по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, което не се преценява в настоящото производство, а в само в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване, а и по такъв въпрос въззивният съд не се е произнесъл, тъй като такова оплакване липсва във въззивната жалба.
Останалите релевирани в изложението съображения представляват касационни оплаквания, а и доколкото решаващият сам по себе си извод относно давността е в съответствие със задължителната практика на ВКС, произнасянето по тях е безпредметно, тъй като няма да доведе до промяна на крайния резултат по спора.
Поради това касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №111/17.3.2011 г. по гр.д.№68/2011 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, г.к., по касационна жалба, вх.№2676/28.4.2011 г., подадена от Ш. И. Х. от [населено място], област Пазарджик.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: