6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 427
С., 28.06.2011 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на осми юни две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
К. Е.
Б. Б.
изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 1055/2010 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗК “Единство”, [населено място], Шуменска област срещу решение № 569 от 16.06.2010 г. по гр. д. № 3037/2009 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-10 състав решение № 75 от 04.11.2008 г. по т. д. № 1728/2007 г. С първоинстанционния акт /в обжалваната пред въззивния съд негова част/ е отхвърлен предявеният от ЗК “Единство”, [населено място] срещу Държавен фонд „Земеделие”, [населено място] иск с правно основание чл. 254 във връзка с чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи общо сумата 59 158.08 лв., от която: сумата 12 738 лв. – по изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 04612/2003 г. на СРС; сумата 18 248 лв. – по изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 04611/2003 г. на СРС; сумата 15 437 лв. – по изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 04609/2003 г. на СРС и сумата 12 726 лв. – по изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 04610/2003 г. на СРС.
Касаторът моли за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че подаването на молбата за издаване на изпълнителен лист по реда на чл. 237 ГПК /отм./ има за последица прекъсване на давността за вземането и че от този момент започва да тече нова 5-годишна давност съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В тази връзка касаторът е заявил и довод, че при преценката относно изтичането на погасителната давност не е взет предвид моментът на завеждане на изпълнителното дело по процесните четири изпълнителни листове, което, според него, води до необоснованост на решението. Като съществено процесуално нарушение е посочена липсата на произнасяне от въззивния съд по изрично направеното във въззивната жалба оплакване, че първоинстанционният съд не е уважил възражението за изтичане на 3-годишната давност по чл. 111, б.”в” ЗЗД по отношение на вземанията за лихви.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на всички предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК основания. Като значим за делото е посочен въпросът за приложното поле на разпоредбите на чл. 116, б.”б” и чл. 116, б.”в” ЗЗД и по-конкретно – дали молбата за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по реда на чл. 237 ГПК /отм./ прекъсва давността за вземането и приложима ли е в този случай разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД по отношение срока на новата давност. Според касатора, освен, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /предвид липсата на ясна законова разпоредба за приложението на давността спрямо несъдебните изпълнителни основания/, този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВС – ППВС № 3/1980 г., като същият се решава и противоречиво, за което се позовава на решение на Добрички окръжен съд по т. д. № 84/2006 г. Приложното поле на касационния контрол е обосновано и с процесуалноправния въпрос за доказателствената тежест за установяване естеството на спорното вземане, с оглед преценката коя е приложимата давност /общата или кратката/ и свързания с него въпрос за задължението на съда да отговори на всички заявени в жалбата оплаквания. В тази насока касаторът твърди противоречие с ППВС № 7 от 27.12.1965 г. и с решение от 10.07.2009 г. по гр. д. № 1015/2009 г. на Врачански районен съд.
Ответникът по касация – Държавен фонд „Земеделие”, [населено място] – не заявява становище по касационната жалба.
Третото лице-помагач на ответника – Национална агенция за приходите – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна. Подробни съображения за това са изложени в представения по делото писмен отговор от 20.10.2010 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от ЗК “Единство”, [населено място] срещу Държавен фонд „Земеделие”, [населено място] иск с правно основание чл. 254 във връзка с чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи общо сумата 59 158.08 лв. по издадени по реда на чл. 237 ГПК /отм./ 4 броя изпълнителни листове, въззивната инстанция е преценила като неоснователно твърдението на ищцовата кооперация за погасяване на вземанията й. В тази връзка решаващият състав, позовавайки се на конкретна практика на Върховния съд, е застъпил становището, че подаването на молба за издаване на изпълнителен лист по реда на чл. 237 ГПК /отм./ води до прекъсване на давността за това вземане. С оглед на това, като е взел предвид, че молбите за издаване на процесните изпълнителни листове са депозирани в Софийски районен съд на 26.05.2003 г., въззивният съд е приел, че отразените в тях вземания за главница не са погасени по давност, тъй като от падежа, уговорен в приложените договори за стоков кредит и за финансово подпомагане на земеделските производители /15.09.2000 г. и 25.10.2000 г./, до посочената дата, не е изтекла приложимата към случая обща 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД.
По отношение възражението за погасяване на акцесорните вземания за лихви с кратката 3-годишна давност по чл. 111 ЗЗД, въззивната инстанция е приела, че същото не е направено с исковата молба, а едва в депозираната във въззивното производство писмена защита, към който момент не могат да бъдат събирани доказателства във връзка с вида на акцесорното вземане /за възнаградителна или за мораторна лихва/, което е от съществено значение за преценката относно давностния срок, доколкото ако се касае за „лихва” в неправилно употребявания в практиката смисъл на обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, приложима би била общата 5-годишна давност, а не кратката 3-годишна давност.
Настоящият състав намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол само частично и само по един от поставените въпроси – по процесуалноправния въпрос за задължението на съда да отговори на всички заявени в жалбата оплаквания. По отношение на този въпрос е осъществена както общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК – да е обуславящ изхода на конкретното дело, така и допълнителната предпоставка на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като при произнасянето по въпроса за съществуването на вземанията за лихви въззивният съд се е отклонил от задължителните указания по т. 19 от ТРОСГК на ВКС № 1 от 04.01.2001 г. за функциите на въззивната инстанция като решаваща, а не проверяваща, и произтичащите от това задължения при самостоятелната преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора.
По отношение на материалноправния въпрос за приложното поле на разпоредбите на чл. 116, б.”б” и чл. 116, б.”в” ЗЗД и по-конкретно – дали молбата за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по реда на чл. 237 ГПК /отм./ прекъсва давността за вземането и приложима ли е в този случай разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД по отношение срока на новата давност – не е налице твърдяното противоречие с постановките на ППВС № 3/80 г. В действителност, тази задължителна практика е неотносима към случая, тъй като тя касае прекъсването и спирането на давността след образуването на изпълнителния процес, а не ефекта на подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание спрямо давността. Доколкото липсват данни да е влязло в сила, представеното решение на Добрички окръжен съд по т. д. № 84/2006 г. не доказва и твърдението за противоречиво решаване на посочения въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на третото поддържано основание – това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като и по двете части на заявения материалноправен въпрос вече е налице изрично произнасяне на Върховен касационен съд по реда на чл. 290 ГПК, имащо задължителен характер, съгласно указанията по т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С решение № 94 от 27.07.2010 г. по т. д. № 943/2009 г. на І т. о. е даден отговор както на въпроса, дали молбата по чл. 242 ГПК /отм./ води до прекъсване на давността за заявеното вземане, така и на въпроса за приложимостта на разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В цитирания акт е прието, че молбата за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание следва да се квалифицира като предприемане на действие за принудително изпълнение и като такова същата прекъсва давностния срок съгласно чл. 116, б.”в” ЗЗД, но доколкото определението по чл. 242 ГПК /отм./ и издаденият въз основа на него изпълнителен лист нямат последиците на съдебно решение за установяване съществуването на вземането по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, от прекъсването на давността срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това производство, като разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение. Обжалваното решение не е в отклонение от посочената практика по въпроса за прекъсването на давността, която се споделя изцяло и от настоящия състав. А що се отнася до това дали са съобразени разрешенията относно приложимостта на разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД досежно вземанията за лихви, същото не може да бъде преценено понастоящем предвид липсата на произнасяне от страна на въззивния съд.
На последно място, не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по отношение и на процесуалноправния въпрос за доказателствената тежест за установяване естеството на спорното вземане с оглед преценката коя е приложимата давност /общата или кратката/, тъй като същият се позовава на първоинстанционно решение /решение от 10.07.2009 г. по гр. д. № 1015/2009 г. на Врачански районен съд/, което поради липсата на данни да е влязло в сила, няма характер на практика на съдилищата по смисъла на указанията по т. 3 от цитираното по-горе тълкувателно решение.
С оглед всички изложени съображения, настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по отношение само на онази част на въззивното решение, с която е отхвърлен предявеният иск за недължимост на сумите за лихви по процесните изпълнителни листове, възлизащи на общо на 19 668 лв.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 569 от 16.06.2010 г. по гр. д. № 3037/2009 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от ЗК “Единство”, [населено място] срещу Държавен фонд „Земеделие”, [населено място] иск с правно основание чл. 254 във връзка с чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ по отношение на вземанията за лихви в общ размер на 19 668 лв. .
УКАЗВА на ЗК “Единство”, [населено място], Шуменска област, в едноседмичен срок от съобщението, да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 393.36 лв.
При неизпълнение на горното указание производството по делото ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение при Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: