6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 186
София,22.03.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на шести март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 396/2012 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 461 от 25.05.2010 г. по гр. д. № 2900/2009 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, І-4 състав решение от 14.07.2009 г. по гр. д.№ 1748/2008 г. досежно уважаването на предявения от С. Н. Н. от [населено място] срещу дружеството-касатор иск с правно основание чл. 407 ТЗ /отм./ до размер на сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Н. П. Б., настъпила в резултат от пътно-транспортно произшествие на 13.03.1999 г., както и в частта за разноските.
К. поддържа становище за недопустимост на обжалваното решение, обоснована с наличието на отрицателна процесуална предпоставка – уважен граждански иск на С. Н. Н. от [населено място] срещу прекия причинител на процесното пътно-транспортно произшествие в производството по в. н. о. х. д. № 592/2007 г. на Софийски апелативен съд. В касационната жалба са релевирани оплаквания и за неправилност на въззивния акт поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Конкретните оплаквания са за несъобразяване на обстоятелството, че размерът на дължимото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди е окончателно определен с влязлото в сила решение по гражданския иск; неуважаване на възражението за погасяване по давност на вземането за главница над първоначално заявения размер от 1000 лв., т. е. за увеличения по реда на чл. 116, ал. 1 ГПК /отм./ размер на главницата; неуважаване на възражението за погасяване по давност на вземането за законна лихва върху главницата от датата на застрахователното събитие; прекомерност на присъденото обезщетение; присъждане на законната лихва от датата на пътно-транспортното произшествие, а не от датата на поканата за плащане на застрахователното обезщетение; липса на отмяна на първоинстанционното решение в частта за законната лихва върху сумата 20 000 лв., за която претенцията на ищцата е отхвърлена, както и в частта за разноските и държавната такса, съответстващи на отхвърлената част от иска; неприсъждане на разноски за двете инстанции.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанията по в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Като значими за делото са поставени въпросите: 1. За допустимостта на иска на пострадалото лице срещу застрахователя, когато същото разполага с изпълнителен титул спрямо прекия причинител на вредите, издаден въз основа на уважен граждански иск за обезщетение на същите вреди, приет за съвместно разглеждане в наказателното производство, водено срещу делинквента; 2. За погасителната давност върху размера на увеличената част от иска и 3. За погасителната давност за вземането за лихва върху обезщетението за непозволено увреждане. В подкрепа на твърдението, че посочените въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и че се решават противоречиво от съдилищата, касаторът се позовава на решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и на определения по чл. 288 ГПК; на множество решения на ВС/ВКС, постановени по реда на отменения ГПК и на решения и определения на първоинстанционни и въззивни съдилища.
Ответницата по касация – С. Н. Н. от [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на касационната жалба, по съображения в писмен отговор от 23.04.2012 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която предявеният от С. Н. Н. от [населено място] иск с правно основание чл. 407 ТЗ /отм./ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща й Н. П. Б., настъпила в резултат от пътно-транспортно произшествие на 13.03.1999 г., е уважен за сумата 20 000 лв., въззивният съд е приел за доказани всички елементи от фактическия състав за ангажиране отговорността на [фирма], [населено място] за обезщетяване на вредите, причинени от застрахования при него водач А. Й. Н., като по отношение вината на същия е съобразена влязлата в сила присъда по н. о. х. д. № 61/2007 г. на Софийски апелативен съд. Решаващият състав е споделил извода, че сумата 40 000 лв. представлява справедливо обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди, но е счел, че същото следва да бъде намалено наполовина /до размер на сумата 20 000 лв./, тъй като починалото при произшествието лице е допринесло в равна степен за неговото настъпване, пресичайки пътното платно на необозначено за това място – извод, направен въз основа на събраните по делото гласни доказателства /показанията на свидетелката К./. Като неоснователно въззивната инстанция е преценила възражението на ответника-застраховател за недопустимост на предявения иск, обосновано с наличието на вече уважен иск по чл. 45 ЗЗД срещу прекия причинител на вредите за обезщетяване на същите вреди, който е бил приет за съвместно разглеждане в наказателното производство. В тази връзка е изразено становището, че вземането на увреденото лице срещу застрахователя се погасява не с издаването на изпълнителен лист, а с плащането от делинквента на присъденото обезщетение. Без уважение решаващият състав е оставил и възражението на ответника за погасяване по давност на вземането за обезщетение за неимуществени вреди за увеличената част от този иск, като е приел, че от значение е датата на предявяване на иска, а не на изменението му чрез увеличаване на неговата цена. По съображения, че вземането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД представлява по своята същност обезщетение за вреди от забавено плащане, а не лихва, въззивната инстанция е преценила като неоснователно и заявеното от ответното дружество възражение за погасяването му по давност съгласно чл. 111, б. „в” ЗЗД, приемайки, че приложима към същото е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД.
Настоящият състав намира, че и трите поставени от касатора въпроса са значими за изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ЗЗД, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Касационното обжалване следва да бъде допуснато, обаче, само по въпроса за погасителната давност на вземането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, тъй като по отношение на него е осъществено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този въпрос е решен в противоречие с формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, която, съгласно указанията по т. 2 от цитираното тълкувателно решение, има задължителен за долустоящите съдилища характер – решение № 72 от 30.04.2009 г. по т. д. № 475/2008 г. на ІІ т. о., решение № 97 от 06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на ІІ т. о., решение № 67 от 24.06.2011 г. по т. д. № 323/2010 г. на І т. о. и др.
По отношение на въпроса, свързан с допустимостта на иска на пострадалото лице срещу застрахователя, когато същото разполага с изпълнителен титул спрямо прекия причинител на вредите, издаден въз основа на уважен граждански иск за обезщетение на същите вреди, приет за съвместно разглеждане в наказателното производство, водено срещу делинквента, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Този въпрос е решен по задължителен за всички съдилища начин с постановеното Тълкувателно решение № 2 от 06.06.2012 г. на ОСТК на ВКС. В същото е прието, че при уважен иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента е допустим прекият иск на увреденото лице по чл. 407 ТЗ /отм./, съответно по действащия чл. 226, ал. 1 КЗ срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” и че плащането на сумата, присъдена на увреденото лице на основание чл. 45 ЗЗД, няма значение за допустимостта на прекия иск по чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./, съответно по чл. 226, ал. 1 КЗ, но е от евентуално значение за неговата основателност. Тъй като въззивното решение е в съответствие с цитираната задължителна практика, то поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и вероятност решението да е недопустимо не са налице.
Това основание не е осъществено и по отношение на въпроса за погасителната давност върху размера на увеличената част от иска. По въпроса за момента, към който следва да се преценява изтичането на погасителната давност за вземанията /сумите/, с които по реда на чл. 116 ГПК /отм./ е допуснато увеличение на първоначално предявения иск, е формирана задължителна съдебна практика – решения, постановени при действието на чл. 290 ГПК – решение № 63 от 28.05.2010 г. по т. д. № 637/2009 г. на І т. о., решение № 22 от 14.07.2010 г. по т. д. № 428/2009 г. на І т. о. и решение № 160 от 17.12.2012 г. по т. д. № 808/2011 г. на ІІ т. о., съобразно която: Погасителната давност спрямо увеличения по реда на чл. 116, ал. 1, пр. 2 ГПК /отм./ иск, в хипотезата, когато същият не е заявен като частичен, се преценява към момента на предявяване на исковата молба, а не към датата на депозиране на молбата за увеличение цената на иска, тъй като увеличението не представлява предявяване на нов иск, а е форма на прецизиране размера на иска, чрез която ищецът коригира грешки или неточности в преценката си за действителния размер на спорното вземане. Даденото във въззивния акт решение на въпроса за погасителната давност при увеличение цената на предявения главен иск е в съответствие с посочената задължителна съдебна практика, поради което не е налице поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Що се отнася до различното разрешение на този въпрос, съдържащо се в приложеното от касатора решение № 97 от 06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на ІІ т. о., същото не следва да бъде съобразявано, тъй като впоследствие е изоставено в цитираната по-горе актуална съдебна практика.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 461 от 25.05.2010 г. по гр. д. № 2900/2009 г. на Софийски апелативен съд в частта по отношение на присъденото обезщетение за забава по реда на чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за периода от датата на настъпване на непозволеното увреждане – 13.03.1999 г. до завеждане на исковата молба – 09.03.2004 г.
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 461 от 25.05.2010 г. по гр. д. № 2900/2009 г. на Софийски апелативен съд в останалата обжалвана част.
УКАЗВА на [фирма], [населено място], в едноседмичен срок от съобщението, да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 280.48 лв., като при неизпълнение на това указание производството по делото ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: