ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 942
София, 30.07.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети юли две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладвано от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1732 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на И. Д. Д. и С. С. Д., и двамата от [населено място], приподписана от адв.С., срещу въззивното решение на Бургаския апелативен съд /БАС/ от 21.Х.2011г. по гр.д. № 222/2011г. и по частната касационна жалба на адвокат С. като процесуален представител на И. и С. Д. срещу определението от 08.ХІ.2011г. по същото дело за изменение на въззивното решение в частта за разноските.
Ответникът по касационните жалби И. В. Д. от [населено място] в отговорите си е заявил становища за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на частната жалба. Претендира разноски.
К. жалби са подадени в предвидените в закона и указани от съда преклузивни срокове и са процесуално допустими.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение БАС е потвърдил решението на Бургаския окръжен съд № 195 от 21.VІІ.2011г. /погрешно записано 27.VІІ.2011г./ по гр.д. № 2017/2010г., с което са отхвърлени предявените от И. и С. Д. срещу И. В.Д. искове за присъждането на С. Д. 4 500лв. имуществени вреди, 190 000лв. неимуществени вреди и 31 600лв. пропуснати ползи и на И. Д. 1 500лв. имуществени вреди частично от 4500лв., 2000лв. нвеимуществени вреди частично от 190 000лв. и 1600лв. пропуснати ползи частично от 31 600лв.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че спорът по делото е за обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане по чл.45 ЗЗД вследствие въвеждане в заблуждение, измама при извършването на сделка по нот.акт № 74/1997г., че се подписва договор за ипотека на етаж от къща, а в действителност е подписан договор за покупко-продажба, предизвикало воденето на поредица съдебни дела, с което е упражняван психически тормоз в продължение на 14 години, в т.ч. изразяващ се и в упражнен натиск върху работодателите на Д. да бъде уволняван от работа, извършен побой от маскирани лица над Д. по поръчка на ответника, възлагане на спорния имот на последния, направени разходи по делата, и за неоснователно обогатяване от лишаването от ползване на имота по чл.55 ЗЗД. По твърдението за измама при сключването на договора по посочения нотариален акт ищците не са представили доказателства – договорът, предмет на този акт, е обявен за нищожен поради липса на предмет, с оглед на това всички водени във връзка с нищожната продажба дела и прокурорски преписки не могат да бъдат свързани с противоправни действия на Д., тези действия са конституционно гарантирани, разноските по тези дела не могат да се претендират като вреди от непозволено увреждане, а само в съответното съдебно производство по реда на чл.78 ГПК. Не са ангажирани доказателства от ищците и за упражнен натиск от Д. върху работодателите на ищеца, които не са и посочени конкретно. Няма доказателства и за извършен побой над Д. по поръчка на Д.. Неоснователна е и претенцията за извършени от съдебен изпълнител действия по изпълнение на съдебно решение – не са налице и в тази връзка никакви неправомерни действия на Д.. По претенциите за неоснователно обогатяване е прието, че липсва неправомерно ползване от ответника на имота – той е бил въведен в него от съдебен изпълнител въз основа на влязло в сила решение, поради което е осъществявал владение на годно правно основание.
С определението от 08.ХІ.2011г. въззивният съд е допълнил въззивното решение, като е осъдил И. и С. Д. да заплатят на И. Д. 3000лв. разноски за въззивното производство. За да постанови определението, съдът е приел, че са налице предвидените в чл.78 ал.3 ГПК предпоставки за възлагане разноските, направени от ответника, върху ищците.
В изложението на И. и С. Д. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК по жалбата срещу решението се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. допустимо ли е въззивно решение по иск за непозволено увреждане, постановено по нередовна искова молба – в която не се сочи в какво се изразяват имуществените вреди /и по пера/, в какво се изразяват неимуществените вреди, не е уточнено кое точно е противоправното поведение на ответника – сочи се противоречие с т.4 от ТР № 1/17.VІІ.2001г. на ОСГК; 2. за допустимостта на въззивното решение по иска за пропуснати ползи като последица от притовозаконното му отнемане – въззивният съд приел тъждество на фактите по чл.45 и по чл.55 ЗЗД по служебна преценка, свързана с квалификацията, а е бил длъжен да разгледа иска на предявеното основание по чл.45 ЗЗД – сочи се решение на ВКС по реда на чл.290 ГПК; 3. води ли неизяснеността на делото от фактическа страна и неуказването, че за факти от значение за делото не се сочат доказателства и водят ли тези процесуални нарушения на съда до неправилност на съдебното решение – сочи се противоречие с две решения на ВКС, постановени по реда на отменения и на сега действащия ГПК; 4. злоупотребата с конституционно гарантираните права на гражданите /с изключение на свободата на словото/ води ли до ангажиране деликтната отговорност на злоупотребилия – сочи се хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК – липса на практика; 5. представлява ли правомерно упражняване на граждански права или по-скоро е налице злоупотреба с права поведение, с което се инициира образуването на множество досъдебни производства, по които не е установено осъществяване на състав на престъпление – заплахи и физическа разправа, както и клевета – сочи се хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК – липса на практика.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по първия поставен от касаторите процесуалноправен въпрос въззивният съд се е произнесъл в съответствие, а не в противоречие със сочената задължителна съдебна практика – т.4 от ТР № 1/17.VІІ.2001г. на ОСГК. Съдът е съобразил твърденията в исковата молба /обстоятелствата, на които са основани претенциите/, и тъй като те са ясни и конкретни – посочено е в какво се изразяват имуществените /направени разноски в размер на 9000лв. по водените от ищците дела/ и неимуществените вреди – страдания вследствие на упражняван на ищците психически и физически тормоз във връзка със споровете им с ответника, съдът не е имал основание да приеме, че исковата молба е нередовна и с оглед на това да предприеме съответните действия за отстраняването на нередовността.
По втория поставен от касаторите въпрос въззивният съд се е произнесъл в съответствие с предявените претенции – ищците били лишени от ответника от ползването на имота от сключването през месец март 1997г. на „договора за покупко-продажба” с нот.акт № 74/1997г. до месец юни 2010г., когато е прогласена нищожността на договора, т.е. тези претенции не са основани на деликтно поведение на ответника, а на нищожността на договора.
По третият процесуалноправен въпрос въззивният съд не се е произнесъл. И това е така с оглед разпоредбата на чл.269 изр.2 ГПК, според която въззивният съд се произнася само по оплакванията във въззивната жалба, а такива за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на чл.7, чл.131 и чл.146 ал.2 ГПК Д. не са релевирали с въззивната си жалба. Същото се отнася и до третия и четвъртия релевирани в изложението въпроси – и по тях въззивният съд не се е произнесъл /в атакуваното решение няма изводи във връзка със злоупотреба с права/, защото такива оплаквания пред него не са били заявени.
Ето защо касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Неоснователна е частната жалба срещу определението от 08.ХІ.2011г. Съдът е взел предвид, че И. Д. чрез процесуалния си представител адвокат К. е заявил искане за присъждане на разноските за въззивното производство в откритото съдебно заседание на 21.ІХ.2011г., когато е представен и договор за правна защита и съдействие, по който на адвоката е платено уговореното възнаграждение в размер на 3000лв., както и че няма произнесяне по искането с постановеното въззивно решение. Неоснователно при това положение е оплакването, че разноските не са били дължими поради непредставяне на списък по чл.80 ГПК. Непредставянето на такъв списък е основание за недопускане на изменение по чл.248 ал.1 ГПК само в случай, че се иска изменение на присъдените с постановеното решение разноски. В случая не се иска такова изменение, а допълване на решението в хипотезата по чл.248 ал.1 пр.1 ГПК. С оглед тези съображения атакуваното определение следва да бъде оставено в сила.
На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника по касация разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства той да е направил такива за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Бургаския апелативен съд, гражданско отделение, № 91 от 21.Х.2011г. по гр.д. № 222/2011г.
ОСТАВЯ В СИЛА определението на Бургаския апелативен съд, гражданско отделение, № 246 от 08.ХІ.2011г. по гр.д. № 222/2011г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: