5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 320
София, 02.06.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на четиринадесети май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 3550/2013 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на Н. С. Ц. от [населено място], С. Ц. П. от същия град и П. Ц. Н. от [населено място] против постановеното от Софийски градски съд, ІV-Б състав решение по гр. д. № 10113/2010г. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от същите лица срещу Държавен фонд „Земеделие”, [населено място] субективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че не дължат на Фонда сумата 5 611 лв. по изпълнителен лист от 13.06.2003 г., издаден по гр. д. № 05036/2003 г. на СРС, 69 състав и сумата 11 078.54 лв. по изпълнителен лист от 04.07.2003 г., издаден по гр. д. № 04954/2003 г. на СРС, 79 състав, ведно със законната лихва върху тези суми за периода от издаването на изпълнителните листове до постановяване на съдебното решение.
Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Поддържат, че при постановяването му въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства и по-конкретно заключението на допуснатата в първоинстанционното производство счетоводна експертиза. Изразяват несъгласие с извода за дължимост на исковите суми с твърдението, че съдът неоснователно е отказал да съобрази безспорно установения факт, че доставените от [фирма], [населено място] на техния наследодател, действащ като [фирма], [населено място], изкуствени торове и препарати за растителна защита във връзка със сключените от него два договора от 17.04.2000 г. за предоставяне на целева финансова помощ, са в по-малки от предвидените в тези договори количества, поради което част от платените от Държавен фонд „Земеделие” на доставчика суми (в размерите, посочени в исковата молба) са недължимо получени от доставчика и затова не подлежат на връщане на ДФ „Земеделие” .
Като значими за допускането на касационното обжалване касаторите посочват материалноправния въпрос, „касаещ разпоредбата на чл. 327, а именно търговската покупко-продажба и задължението на купувача за плащане на цена единствено при получаване на стоката от продавача/доставчик, във връзка с по-сложен фактически състав, а именно – наличие на договор за подпомагане на земеделските производители, сключен с ДФ „Земеделие”, както и процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства. Поддържат, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС – казуална и задължителна, цитирана и представена с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а също и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация – Държавен фонд „Земеделие”, [населено място] – оспорва касационната жалба и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за отхвърлянето й като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 25.04.2013 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от П. Ц. Н. от [населено място], Н. С. Ц. от [населено място] и С. Ц. П. от същия град, действащ и като [фирма] – С. П.”, [населено място] срещу Държавен фонд „Земеделие”, [населено място] искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че не дължат на Фонда сумата 5 611 лв. по изпълнителен лист от 13.06.2003 г., издаден по гр. д. № 05036/2003 г. на СРС, 69 състав и сумата 11 078.54 лв. по изпълнителен лист от 04.07.2003 г., издаден по гр. д. № 04954/2003 г. на СРС, 79 състав, въззивият съд е споделил изцяло извода в първоинстанционното решение, чрез препращане към неговите мотиви съгласно чл. 272 ГПК, за дължимост на посочените суми. Решаващият състав е съобразил безспорния по делото факт, установен и от представените два броя данъчни кредитни известия от 28.04.2000 г. – за сумата 11 706.48 лв. /сторно по фактура № 277/26.04.2000 г./ и за сумата 6 300 лв. /сторно по фактура № 275/17.04.2000 г./, но е преценил, че същият не освобождава наследодателя на ищците от отговорността да върне на ДФ „Земеделие” предоставените му парични средства в посочения в двата процесни договора размер, независимо от това дали реално е получил или не посочените във фактурите препарати и торове, тъй като последният не е уведомил Фонда за издадените данъчни кредитни известия и за сторнирането на операциите, респ. за доставените му от фирмата-търговец по-малки количества препарати и торове, което очевидно би било взето предвид при плащането от страна на Фонда, извършено на 10.05.2000 г., което е повече от 10 дни след сторнирането. Като аргумент за неуведомяването на Фонда за сторнирането на част от сумите по процесните фактури съдът е посочил и обстоятелството, че на 05.12.2000 г. наследодателят на ищците е подписал анекси към сключените с ДФ „Земеделие” договори за финансово подпомагане, с който е поел изрично задължението да възстанови на Фонда до 20.12.2001 г. сумите 8 600 лв. и 14 581.90 лв., т. е. именно сумите, преведени на 10.05.2000 г. от ДФ „Земеделие” на фирмата-доставчик.
По отношение на заявените от ищците възражения за извършена между тях делба на наследството на Ц. Ц. и за изтекла погасителна давност, съдът е приел, че доколкото са направени едва във въззивната жалба, същите са преклудирани и не подлежат на обсъждане. Отделно от това, е преценил първото възражение като ирелевантно и недоказано, а второто – като неоснователно, излагайки подробни съображения за прекъсване на давността с издаването на изпълнителните листове и с образуването на изпълнително дело въз основа на тях.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като поставените от касаторите въпроси не отговарят да общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията, дадени в Тълкувателно решение 0 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът, свързан с приложението на чл. 327 ГПК е напълно неотносим към предмета на делото и по същия изобщо липсва произнасяне във въззивното решение. В случая въззивният съд е съобразил безспорно установеното по делото обстоятелство, че част от описаните в двете процесни фактури стоки не са били реално доставени на наследодателя на ищците и затова са издадени кредитни известия за извършено сторно. Изводът за дължимостта на исковите суми в полза на ДФ „Земеделие” е аргументиран, обаче, със самите договори за финансово подпомагане и анексите към тях, в които наследодателят на ищците е поел ясно и категорично задължението да възстанови на Фонда именно посочените в тези документи суми, като е отчел липсата на доказателства за уведомяване на Фонда, че доставените от фирмата-търговец торове и препарати са в по-малки количества и че е извършено сторниране на част от сумите, дължими като цена за тези стоки. Следователно, правният извод за неоснователност на предявените искове не е обоснован с приложимостта на чл. 327 ТЗ и затова поставеният от касаторите материалноправен въпрос няма характер на обуславящ изхода на делото.
Касационното обжалване не би могло да бъде допуснато и по въпроса, свързан със задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото. В действителност, твърдението на касаторите, че съдът неправилно не е взел предвид заключението на счетоводната експертиза, представлява по своята същност оплакване за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, което е част от основанията за касация по чл. 281, т. 3 ГПК, но не може да бъде преценявано едновременно и като основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането й. Отделно от това, същото е и недоказано. Представените от касаторите съдебни решения приемат категорично, че при формиране на своите изводи съдът е длъжен да вземе предвид всички събрани по делото доказателства, доколкото са релевантни за спора. Р. на конкретното доказателство, обаче, е въпрос, който е предоставен изцяло на преценката на решаващия състав, чиято правилност може да бъде проверявана само при вече допуснат касационен контрол.
Поради приетото от настоящия състав отсъствие на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационното обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, без да е необходимо обсъждането на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение по гр. д. № 10113/2010г. на Софийски градски съд, ІV-Б състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: