5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 194
София,16.04.2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на единадесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1948/2014г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. И. С. от [населено място], Област Стара З. срещу решение № 389 от 05.03.2014г. по гр. д. № 4519/2013 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна и потвърждаване на постановеното от Софийски градски съд, І-2 състав решение № 5172 от 05.07.2013 г. по гр. д. № 11111/2011 г., предявеният от същото лице иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ срещу ЗД [фирма], [населено място] е отхвърлен за разликата от 56 000 лв. до пълния претендиран размер 120 000 лв.
Касаторката поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Релевира оплаквания срещу размера на присъденото й обезщетение за неимуществени вреди от процесното пътно-транспортно произшествие с твърдението, че същият е занижен, не съответства на претърпените страдания и при определянето му не са взети в достатъчна степен всички значими обстоятелства, в т. ч. и конкретните обществено-икономически условия и лимитите на отговорност на застрахователите. Оспорва и извода на съда за съпричиняване на вредите от страна на починалата при произшествието наследодателка на ищцата (нейна майка), изразяващо се в пресичане на пътното платно на необозначено място, като счита, че този извод е в противоречие с разпоредбата на чл. 113, ал. 2 ЗДвП и с житейската логика.
Като значими за конкретното дело и обосноваващи допускане на касационното обжалване касаторката поставя въпросите: „1. За точното прилагане на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при отчитане на съпричиняване на пострадалия, без да са налице законови предпоставки за отчитане на такова; 2. За приложение на принципа за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди и свързаните с него въпроси: Следва ли съдът при постановяване на решението си по преки искове с правно основание чл. 226 КЗ, освен с принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, да съобразява размера на присъдените застрахователни обезщетения и с лимитите на застрахователните покрития съобразно чл. 266 КЗ, предвид динамиката на последната норма съобразно § 27 ПЗР на КЗ; Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, промените на законодателството и на обществено-икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези промени; Длъжен ли е съдът да отчете и установения лимит на отговорност при присъждане на обезщетение за морални вреди по пряк иск срещу застрахователя като един от критериите, имащ значение за определяне размера на обезщетението, предвид факта, че самият законодател установява все по-високи лимити за гарантиране на по-пълно компенсиране на тези вреди”. По отношение на всички въпроси се поддържа, че са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, че се решават противоречиво от съдилищата и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторката се позовава на решение № 169 от 28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, ІІ т. о.; решение № 59 от 10.06.2011 г. по т. д.№ 286/2010 г. на І т. о. (по първия въпрос) и на решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ІІ т. о., решение № 111 от 01.07.2011 г. по т. д.№ 676/2010 г. на ІІ т. о., решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ІІ т. о. и решение № 66 от 03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ІІ т. о. (по втория и свързаните с него подвъпроси), а в подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК са приложени първоинстанционни и въззивни актове, от които, обаче, само един (решение № 367 от 20.01.2011 г. по гр. д. № 4118/2009 г. на СГС) е влязъл в сила и има характер на „практика на съдилищата” съгласно указанията по т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът – ЗД [фирма], [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
С обжалваното решение въззивният съд е приел за категорично доказани елементите от фактическия състав на чл. 226, ал. 1 КЗ – наличие на увреждане от управляващ застраховано при ответното дружество моторно превозно средство, противоправното поведение и вината на когото, както и причинно-следствената връзка между деянието и причинените на ищцата неимуществени вреди от смъртта на нейната майка, е счел за установени от влязлата в сила присъда по н.о.х.д. № 357/11 г. на Старозагорски окръжен съд и от приетото по настоящото дело заключение на авто-техническата експертиза. Решаващият състав е споделил извода на първата инстанция, че към датата на произшествието, с оглед социално-икономическите условия в страната, справедливо обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди е сумата 70 000 лв., приемайки за релевантни за определянето на обезщетението обстоятелства възрастта на починалата и на ищцата, естеството и съдържанието на отношенията им, продължителността и интензивността на страданията, както и обстоятелството, че ищцата не е живяла в едно домакинство с майка си и че има собствено семейство.
Не е споделен, обаче, изводът за липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалото лице. Според въззивния съд, пострадалата е допринесла за настъпване на процесното произшествие, тъй като, освен, че е пресякла пътното платно на необозначено за това място в нарушение на безусловната забрана в чл. 113, ал. 1 ЗДвП, но и без съобразяване с конкретната пътна обстановка – с разстоянието на приближаващото се пътно превозно средство и скоростта му на движение, както и с по-слабата видимост на пътя, което представлява нарушение на установените в чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП правила. Съобразно данните по делото и отчитайки принципно завишените изисквания на закона към водачите на МПС спрямо тези на пешеходците, решаващият състав е преценил приноса на водача на автомобила и на пострадалата съответно на 80 % и 20%, поради което е приел, че дължимото на ищцата обезщетение 70 000 лв. следва да се редуцира на 56 000 лв., като след частична отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлил иска над този размер, т. е. и за сумата 14 000 лв.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато само по въпроса за приложение на принципа за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. По отношение на този въпрос е осъществено както общото изискване да е обуславящ изхода на спора (предвид частичното отхвърляне на претенцията), така и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото същият е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика – ППВС № 4 от 1968 г., а също и с формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, част от която е цитирана от касаторката. Наличието на задължителна съдебна практика изключва приложението на останалите две поддържани основания за допускане на касационното обжалване.
Що се отнася до въпроса, свързан с приложението на чл. 51, ал. 2 ГПК, същият не може да обоснове допускане на касационния контрол. Този въпрос включва в себе поддържаната от касаторката теза, че е прието съпричиняване от страна на пострадалото от произшествието лице, „без да са налице законови предпоставки за отчитане на такова”. Следователно, отговорът на въпроса по необходимост предпоставя обсъждане на фактите и доказателствата, имащи значение за извода относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат. Съгласно обаче разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, възприемането на фактическата обстановка и обсъждането на доказателствата по делото е предмет на самия касационен контрол, а не въпрос, обосноваващ допускането му. Поради това следва да се счете, че посоченият въпрос не отговаря на изискването по чл. 280, ал. 1 ГПК да е „обуславящ”, което освобождава съответно касационната инстанция от необходимостта да изследва наличието по отношение на него на допълнителните предпоставки на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
Предвид освобождаването на ищцата от заплащане на държавна такса на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК, делото следва да бъде докладвано на Председателя на Второ търговско отделение за насрочване, без да бъдат давани указания за внасяне на такава.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 389 от 05.03.2014г. по гр. д. № 4519/2013 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която предявеният от П. И. С. от [населено място], Област Стара З. срещу ЗД [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ е отхвърлен за разликата от 56 000 лв. до пълния претендиран размер 120 000 лв.
Делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: