ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 941
София, 30.07.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети юли две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1743 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат М. като процесуален представител на И. С. М. от [населено място] срещу въззивното решение на Сливенския окръжен съд /СОС/ от 29.ІХ.2011г. по в.гр.д. № 332/2011г.
Ответникът по касационната жалба [фирма] С. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заел становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение СОС е потвърдил решението на Сливенския РС от 13.VІ.2011г. по гр.д. № 1169/2011г., с което са отхвърлени предявените от И. С. М. срещу Е.М.” ЕАД искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че уволнението на ищцата от длъжността „бояджия” със заповед № 14/10.І.2011г. поради съкращаване в щата и намаляване обема на работа е законно. Установено е по делото наличието и на двете основания за уволнение, но и наличието на само едното от тях, а по това за намаляване обема на работа, не се спори, само по себе си обосновава правомерно уволнение на ищеца. Съкращение в щата се установява от представеното щатно разписание, в сила от 01.І.2001г. Щатното разписание е представено в последното проведено пред първоинстанционния съд съдебно заседание, но за ответното дружество към този момент не е била настъпила преклузия за това, тъй като в отговора му той се е позовал на щатното разписание и съдът е бил длъжен да му укаже, но не го е сторил, че за твърдян от него факт не е представил доказателство. Въззивният съд е приел и че преди уволнението работодателят е извършил законосъобразен подбор: той е осъществен в съответствие със зададените в заповедтеа за назначаване на нарочна комисия критерии, съобразени със законовите; неоснователно е твърдението на ищеца за неотчитане степента на образование – в протокола е посочено, че тази степен няма да бъде решаваща, доколкото допуснатите до подбор лица притежават дипломи, нямащи връзка с текстилното производство; ищецът е получил най-ниска оценка на професионалните му качества, като допълнително са изложени мотиви, че не уплътнява работното си време, оставя багрилните препарати без наблюдение, като общото становище на комисията по подбора е, че по-трудно от останалите се справял при въвеждането на нови технологични правила в производството; преценката за качеството на работа е субективна, принадлежи на субекта на работодателска власт и не може да се замени от преценка на съда, както е приел и първоинстанционния съд.
В изложението на И. Ст.М. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, представено след дадено му от съда указание, се сочи, че изводът, че ако съдът не е изпълнил задължението си да укаже на страните за кои факти и обстоятелства не сочат доказателства, по отношение доказването на тези факти преклузията не настъпва, е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в едно решение на негов състав. Сочи се и второ решение на ВКС по реда на чл290 ГПК, според което, когато съдът не е указал на страните за кои факти не сочат доказателства, възможността да ги сочат и представят на по-късен етап не се преклудира. Поставя се въпроса „трябва ли в доклада съдът изрично да посочи какви и кои писмени доказателства да посочат страните; достатъчно ли е с доклада да се разпредели доказателствената тежест, за да настъпи преклузията или във връзка със засиленото служебно начало съдът е длъжен да напъти страните и ако не стори това, страната не може да бъде санкционирана с преклузия при непредставяне или непосочване в определения от закона срок писмените си доказателства”, който въпрос бил от значение за изхода на делото.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай касаторът е релевирал като основание за допускане на касационо обжалване произнасянето на въззивния съд само по процесуалноправния въпрос по приложението на чл.133 ГПК. Този въпрос е във връзка само с наличието на основанието за уволнение „съкращаване в щата”. Тъй като пред въззивния съд не е било заявено оплакване относно сам по себе си решаващият извод за наличие на основанието за уволнение „намаляване обема на работа”, поставеният пред касационния съд процесуалноправен въпрос не е от значение за изхода на делото, тъй като дори той да бъде разрешен по различен от този на въззивния съд начин, това няма да доведе до промяна на крайния резултат по спора. Такъв извод следва и от обстоятелството, че като основание за допускане на касационно обжалване не е релевиран въпрос и относно извода за законосъобразност на извършения подбор.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Сливенския окръжен съд, гражданско отделение, № 178 от 29.ІХ.2011г. по в.гр.д. № 332/2011г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: