ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 932
София,30.07.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети юли две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладвано от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1778 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв.А. като процесуален представител на [фирма] [населено място] срещу въззивното решение на Добричкия окръжен съд /Д./ от 04.Х.2011г. по гр.д. № 462/2011г.
Ответницата по касационната жалба Н.К. Н. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заела становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение Д. е потвърдил решението на РС Балчик от 04.V.2011г. по гр.д. № 835/2010г., с което са отхвърлени предявените от [фирма] срещу Н. К.Н. искове за установяване по отношение на последната, че дължи по заповед за изпълнение № 490/24.VІІІ.2010г. по ч.гр.д. № 509/2010г. по описа на БРС на дружеството 12000лв., ведно със законната лихва от датата на подаването на заявлението по чл.410 ГПК 05.VІІ.2010г. до окончателното изплащане и мораторна лихва в размер на 990лв. за периода от датата на увреждане до датата на подаване на заявлението.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че претенцията е за обезщетение за причинени на ищеца имуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващо се в разваляне на продукти в размер на исковата сума поради прекъсване от ответницата на елзахранването на собствения на дружеството магазин за хранителни стоки. Ищецът не е доказал първия елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане – наличие на противоправно действие на ответницата. Не е установено по безсъмнен начин, че на 18.VІ.2009г. тя е изключила елзахранването на магазина. Гласните доказателства не са безусловни, тъй като свидетелите не са видели или установили по друг безсъмнен начин Н. да е сторила това. Наличието на предходни спорове между страните в тази насока и съмненията, че единствено ответницата има мотив за това, не са достатъчни. Като неоснователни са оценени оплакванията на дружеството във въззивната му жалба: че в отговора си ответницата не е оспорила вмененото й противоправно дейние – съгласно чл.154 ал.1 ГПК тежестта за доказване на твърденията в исковата молба се носи от ищеца; за нарушение на предвидената в чл.45 ал.2 ЗЗД презумпция за вина – наличието на вина може да се преценява, ако бъде установено наличието на противоправно деяние, каквото в случая не е установено.
В изложението на [фирма] по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, представено след дадено му от въззивния съд указание, като въпроси, по които се произнесъл въззивният съд, се сочат: противоречие на решението на материалния закон – чл.45 ал.2 ЗЗД – в случая вината не се предполагала до доказване на противното, съдът твърдял, че липсва причинна връзка между действията на ответницата и вредоносния резултат, съдът считал, че причинната връзка е само предполагаема, с представените доказателства по безспорен начин се доказвала причинна връзка, презумпцията за вина е винаги допустима, но оборима, задължението да обори презумпцията по чл.45 ал.2 ЗЗД е на ответника – сочи се практика по приложението на чл.45 ал.2 ЗЗД; допуснати съществени процесуални нарушения – ответницата не оспорила в първоинстанционното производство факта, че е изключила прекъсвача, тя твърдяла, че ответника действа като представител на дружество в несъстоятелност, ответницата не се явявала в съдебните заседания, не оспорвала иска, не взела становище по чл.131 ал.2 т.3, 4 и 5, съдилищата следвало да приемат този факт и да се произнесат с осъдителни решения.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО132/2005г., намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по първия поставен от касатора материалноправен въпрос по приложението на чл.45 ал.2 ЗЗД въззивният съд не се е произнесъл. Решаващият извод в тази насока в атакуваното решение е, че наличието на вина може да се преценява само ако е установено наличието на противоправно поведение. Въпрос по този извод, обаче, касаторът не е релевирал като основание за допускане на касационно обжалване. Във въззивното решение не са изложени изводи за липса на причинна връзка между действията на ответницата и вредоносния резултат и че причинната връзка е само предполагаема.
Релевираните в изложението като процесуалноправен въпрос съображения всъщност представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК, а те се подлагат на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в настоящото производство по допускането. Следва да се посочи в тази връзка, че касаторът не е поставил въпрос по решаващия извод на въззивния съд по приложението на чл.154 ал.1 ГПК.
Следователно не е налице основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване, което е пречка за преценка за наличието и на твърдяните допълнителни критерии за това по чл.280 ал.1 от ГПК.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Добричкия окръжен съд, ГО, № 438/04.Х.2011г. по гр.д. № 462/2011г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: