6
Р Е Ш Е Н И Е
№ 86
София,18.06.2013 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
при секретаря София С.
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 139/2012г.
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. В. Н. от [населено място] против решение № 525 от 15.11.2011 г. по в. т. д. № 1028/2011 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 421 от 08.08.2011 г. по т. д. № 378/2011 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу В. В. Н. от [населено място] положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 35 185.62 лв. /равностойност на 17 990.40 евро/, произтичащо от запис на заповед от 05.09.2007 г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417, т. 9 ГПК от 26.04.2010 г. по ч. гр. д. № 5493/2010 г. на Пловдивски районен съд.
К. поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че изводът на въззивния съд за дължимост на исковата сума е резултат от необсъждането на възражението за наличие на връзка между записа на заповед, за която сума същият е издаден, и сключения между страните договор за лизинг № 182 от 05.09.2007 г. Според касатора, решаващият състав не е взел предвид обстоятелството, изрично заявено във въззивната жалба, за допуснато в първоинстанционното производство процесуално нарушение във връзка с доклада по делото и по-конкретно, че в същия не е отразена липсата на важно за спора доказателство – договора за лизинг, както и че след приемането му във въззивното производство това доказателство неправилно е оценено като неустановяващо връзка между каузалното и менителничното правоотношение.
Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 13 от 10.01.2013 г. по настоящото дело, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за връзката между записа на заповед и каузалното отношение като причина за неговото издаване.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – оспорва касационната жалба и моли за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 06.02.2012 г.
Върховен касационен съд – състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу В. В. Н. от [населено място] положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за дължимост на сумата 35 185.62 лв. /равностойност на 17 990.40 евро/ по заповед за незабавно изпълнение от 26.04.2010 г., издадена по ч. гр. д. № 5493/2010 г. на Пловдивски районен съд по реда на чл. 417, т. 9 ГПК въз основа на запис на заповед от 05.09.2007 г., въззивният съд е приел за безспорно доказано съществуването на вземане за посочената сума в полза на ищеца [фирма], [населено място] срещу В. В. Н. – издател на записа на заповед. Този извод е мотивиран с приетата от решаващия състав недоказаност на възражението на ответника по иска за връзка между процесния запис на заповед и сключения между страните договор за лизинг № 182 от 05.09.2007 г., приобщен към доказателствения материал в хода на въззивното производство по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК. Според въззивния съд, в нито една от клаузите на договора не е упоменато и предвидено гарантиране на ежегодните задължения на лизингополучателя чрез записа на заповед, в т. ч. и за 2009 г., като подобна връзка не може да се извлече и от съдържанието на останалите представени по делото писмени доказателства.
Настоящият състав намира, че обжалваното решение е неправилно.
При постановяването му въззивният съд е допуснал нарушение на закона и цитираната в определението за допускане на касационния контрол задължителна съдебна практика за необходимостта от изследване на връзката между записа на заповед и твърдяното от издателя по него каузално правоотношение. Такава връзка в случая е категорично установена от събраните по делото доказателства. От представения във въззивното производство договор за лизинг № 182 от 05.09.2007 г. е видно, че на посочената дата между ищеца [фирма], [населено място] и ответника на В. В. Н. от [населено място] е възникнало облигационно правоотношение с предмет продажба на лек автомобил при условията на оперативен лизинг, по силата на което ответникът се е задължил да заплати обща стойност на автомобила в размер на 97 792.04 евро, включваща гаранционна вноска в размер на 7 840.04 евро /с включен ДДС/ и 60 месечни вноски, всяка в размер на 1 499.20 евро, съгласно погасителен план, платими считано от м. октомври 2007 г. Макар в договора да не е посочено изрично, че заплащането на вноските за всяка година от срока се обезпечава с издаването на запис на заповед, изводът, че процесният запис на заповед има гаранционно-обезпечителна функция по отношение задължението на лизингополучателя за вноските, дължими за календарната 2009 г., следва от обстоятелството, че записът на заповед е издаден на датата, на която е подписан и самият договор за лизинг – 05.09.2007 г.; че падежът на записа на заповед е 31.12.2009 г., т. е. след изтичането на 2009 г.; и че сумата по менителничния ефект 17 990.40 евро съвпада напълно с размера на вноските /чл. 3/2/ от договора/, които са дължими за едногодишен период /12 месеца х 1 499.20 евро = 17 990.40 евро/. В подкрепа на горния извод е и процесуалната позиция на ищцовото дружество, което след получаване на отговора на исковата молба не е оспорило поддържаното от ответника по иска твърдение, че процесният запис на заповед е издаден за обезпечаване на съществуващото между страните каузално правоотношение, породено от договора за лизинг от 05.09.2007 г.
С оглед посочените обстоятелства, направената от въззивния съд преценка за недоказаност на гаранционно-обезпечителната функция на издадения от ответника запис на заповед е необоснована и води до неправилност на постановеното решение. Поради това, същото следва да бъде отменено и доколкото не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен от настоящата инстанция.
Съобразно процесуалното правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка от страните следва да установи фактите, от които черпи изгодни правни последици. В случая, предвид приетата за доказана връзка на процесния запис на заповед с правоотношението по сключения между страните договор за лизинг, ответникът следва да докаже факта, че е погасил задължението си за плащане на лизинговите вноски, дължими за 2009 година, обезпечено с този запис на заповед.
От представените по делото доказателства се установява, че това задължение е погасено само частично. От сключеното между страните споразумение от 27.05.2009 г. и издадена от ищцовото дружество въз основа на него разписка е видно, че към посочената дата ответникът В. В. Н. е погасил лизинговите вноски по процесния договор за м. януари, м. февруари, м. март, м. април и м. май 2009 г. Освен това, в съставения от страните протокол за прихващане на вземания и задължения от 21.07.2009 г. е отразено, че към тази дата е погасена също и 21-ва лизингова вноска, която с оглед установения в чл. 3/2/ от договора начален срок за плащане на лизинговите вноски /м. октомври 2007 г./ се явява вноската за м. юни 2009 г., като остава дължима 22-ра лизингова вноска, т. е. вноската за м. юли 2009 г. Следователно, посочените доказателства установяват погасяването на 6 от дължимите за 2009 г. месечни вноски. Или, изпълнената част от задължението за тази година възлиза на 8 995.20 евро и остава непогасена сумата 8 995.20 евро /останалите 6 лзингови вноски за 2009 г./, за която сума именно предявеният иск е основателен.
Що се отнася до другите суми, посочени като погасени в цитираните по-горе документи /споразумение, разписка и протокол за прихващане/, както и сумите, посочени в представените три броя фактури, същите не следва да бъдат съобразявани, тъй като те не касаят плащане на лизинговите вноски за 2009 г., а установяват погасяването на други задължения, породени от процесния договор за лизинг /лихви върху погасителни вноски и ДДС; вноски за застраховка „Автокаско”; данък върху МПС и лизингова вноска за м. декември на предходната 2008 г./, изпълнението на които не е обезпечено от процесния запис на заповед.
Като неоснователно настоящият състав преценява и твърдението на ответника, че не дължи плащане на лизинговите вноски, тъй като вече е върнал лизинговия автомобил на ищцовото дружество. Фактът на връщането на автомобила на лизингодателя, установен от представения констативен протокол от 09.04.2010 г., е ирелевантен за дължимостта на лизинговите вноски за 2009 г. Още повече, че в протокола не е отразено нито основанието за връщане на вещта, нито дали ответникът-лизингополучател е погасил изискуемите към този момент свои задължения.
Поради изложените съображения, настоящият състав намира, че въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която предявеният иск е уважен за сумата 17 593.08 лв., представляваща левова равностойност на 8 995.20 евро, като за тази сума същият бъде отхвърлен. В останалата част – по отношение дължимостта на сумата 8 995.20 евро, представляваща левовата равностойност на 8 995.20 евро, решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ответникът по касация [фирма], [населено място] следва да заплати на В. В. Н. направените по делото разноски за всички инстанции съобразно отхвърлената част от иска в размер на 721.86 лв.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 3 и ал. 2 ГПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 525 от 15.11.2011 г. по в. т. д. № 1028/2011 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която предявеният от [фирма], [населено място] срещу В. В. Н. от [населено място] положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК е уважен за разликата над сумата 17 593.08 лв., представляваща левовата равностойност на 8 995.20 евро, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма], [населено място], [улица], срещу В. В. Н. от [населено място], [улица], положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване съществуването на вземане, произтичащо от запис на заповед от 05.09.2007 г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417, т. 9 ГПК от 26.04.2010 г. по ч. гр. д. № 5493/2010 г. на Пловдивски районен съд за разликата над 17 593.08 лв. /седемнадесет хиляди петстотин деветдесет и три лева и осем стотинки/, представляваща левовата равностойност на 8 995.20 евро.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица] да заплати на В. В. Н. от [населено място], [улица] направените по делото разноски в размер на сумата 721.86 лв. /седемстотин двадесет и един лева и осемдесет и шест стотинки/.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: