ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 933
София, 30.07.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети юли две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладвано от съдия Б.Стоилова гр. дело № 11 по описа за 2012г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на адв.Ч. като процесуален представител на „О,К. С.” АД вх. № 3560/20.І.2010г. срещу въззивното решение на СГС от 11.ХІІ.2009г. по гр.д. № 313/2009г. и вх. № 86146/01.ХІІ.2010г. срещу решение по протокол от 03.ХІ.2010г. по същото дело.
Ответницата по касационната жалба В. Н. Г. в качеството си на едноличен търговец под фирма „А. – Р. Г., В. Г.” в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заела становище за недопускане на касационно обжалване на решението от 11.ХІІ.2009г. Претендира разноски.
К. жалби са подадени в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и са процесуално допустими.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение от 11.ХІІ.2009г. СГС е отменил решението на СРС от 18.ІІІ.2005г. по гр.д. № 9770/2003г. в отхвърлителната му част по иска с правно основание чл.79 ЗЗД и вместо него е постановил друго, с което е осъдил „О,К. С.” АД да заплати на [фирма] 6578лв., представляващи обезщетение за пропуснати ползи в периода 01.Х.2001г. – 13.VІ.2003г., ведно със законната лихва, считано от 13.VІ.2003г. до окончателното им изплащане, и разноски.
С протоколно решение, постановено в с.з. на 03.ХІ.2010г., поправено с протоколно решение от 26.Х.2011г., СГС е допуснал поправка на ОФГ в диспозитива на решението от 11.ХІІ.2009г., като навсякъде началният период на дължимите пропуснати ползи да се чете 01.ХІ.2001г., вместо погрешно посочения 01.Х.2001г., и е допълнил диспозитива на решението с „отхвърля претенцията за пропуснати ползи за периода 01.Х.2001г. до 01.ХІ.2001г.”.
За да постанови решението от 11.ХІІ.2009г., въззивният съд е взел предвид, че между страните на 24.ІV.2000г. е сключен договор за лизинг с поето по него задължение от дружеството да прехвърли на едноличния търговец собствеността върху лек автомобил марка „Д” модел Р. с рег. [рег.номер на МПС] след заплащане на стойността му; с влязлото в сила в тази част решение на първоинстанционния съд по гр.д. № 9770/2003г. е обявен за окончателен договора за прехвърляне на собствеността върху автомобила; ответникът не е изпълнил задължението за прехвърляне на собствеността след окончателното плащане от ищеца на 17.V.2001г. на дължимите лизингови вноски; през периода 01.ХІ.2001г. – датата, на която на дружеството е връчена нотариална покана от ищеца за изпълнение – 13.VІ.2003г. ищецът не е могъл да реализира приходи, респективно печалба, от осъществяване на таксиметрова дейност с автомобила, за което той е бил в процес на преговори с друга таксиметрова фирма за сключване на нов франчаиз договор за упражняване на такава дейност под тяхно наименование. Налице са всички елементи от фактическия състав на чл.79 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответното дружество за пропуснатите от ищеца ползи, тъй като неизпълнението на задължението за сключване на окончателен договор за продажба на автомобила е в пряка причинна връзка с възможността да се реализират приходи и тъй като обстоятелството, че при неизпълнение на договорното задължение ответникът спира дейността на ищеца като таксиметров шофьор, водещо до пропуснати ползи, е било предвидимо.
За да постанови протоколното решение от 03.ХІ.2010г. въззивният съд е приел, че е налице разминаване между формираната воля и обективираната в диспозитива на решението от 11.ХІІ.2009г. и то следва да бъде допълнено с отхвърлителен диспозитив за пропуснати ползи за периода 01.Х.-01.ХІ.2001г.
В изложението на „О,К. С.” АД по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК срещу решението от 11.ХІІ.2009г. се сочи, че в хода на производството са решени съществени материалноправни въпроси в отклонение от постоянната практика на ВКС: 1. относно твърдението на касатора за нарушение на чл.188 ал.1 ГПК /отм./ – необсъждане на всички доводи и доказателства /по пункт 2 и следв. от касационната жалба/ – сочи се практика; 2. относно твърдението, че решението е постановено при нарушение на чл.189 ал.2 ГПК /отм./ – несъответствие в съдържанието на мотивите и диспозитива в частта относно размера на уважения иск /пунк 2 от касационната жалба/ – сочи се практика; 3. относно твърдението за нарушение на чл.218з ал.3 ГПК /отм./ – допускане на ново гласно доказателство извън задължителните указания на ВКС /пунк 1 от касационната жалба/ – сочи се практика; 4 относно твърдението, че атакуваното решение е постановено в нарушение на чл.82 ЗЗД /пункт 6 от касационната жалба/ – сочи се практика/.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК във връзка с решението от 03.ХІ.2010г. се сочи решаване на съществени материалноправни въпроси в отклонение от постоянната практика на ВКС 1. относно твърдението, че решението е постановено в нарушение на чл.189 ал.2 ГПК /отм./ – несъответствие между мотивите и диспозитива в частта за размера на уважения иск – сочи се практика; 2. относно становището, че решението е постановено в нарушение на чл.247 и чл.250 ГПК – сочи се практика.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО132/2005г., намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по първия поставен от касатора процесуалноправен въпрос въззивният съд се е произнесъл в съответствие със сочената съдебна практика – решения на ВС, на ВКС и ПП ВС № 7/1965г. т.4. Съдът е обсъдил и взел предвид при изграждане на изводите си 6 бр. служебни бележки и показанията на св.Цв.Х., както и заключението на автотехническата експертиза. Доводите на касатора в писмените му бележки не е следвало да бъдат обсъждани, тъй като са депозирани на 04.ХІІ.2009г., т.е. след приключване на устните състезания в с.з. на 25.ХІ.2009г., а необсъждането на нотариалната покана от 29.Х.2001г., в която от ищеца се претендирало „обезщетение от 1050лв. за претърпени имуществени вреди, произтичащи от невъзможността да ползува изплатеният изцяло от него автомобил, и в която не се съдържали доказателства за „имуществени вреди”, а не и за „пропуснати ползи”, както и намек, че не може да се упражнява таксиметров превоз и че има намерение за това”, е без значение за изхода на спора по делото.
Във връзка с втория релевиран като основание за допускане на касационно обжалване въпрос – за несъответствие между мотиви и диспозитив във въззивното решение относно размера на уважения иск – е постановеното от въззивния съд протоколно решение от 03.ХІ.2010г. за отстраняване на очевидна фактическа грешка.
Въпросите в изложението под № 3 и 4 – допускане на ново гласно доказателство извън задължителните указания на ВКС и за постановяване на решението в нарушение на чл.82 ЗЗД – всъщност представляват оплаквания за процесуално нарушение и за незаконосъобразност по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, а те се подлагат на преценка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането.
Ето защо касационно обжалване на решението от 11.ХІІ.2009г. не следва да бъде допускано.
Не следва да бъде допускано касационно обжалване и на протоколното решение от 03.ХІ.2010г. По поставения въпрос за несъответствие в съдържанието на мотивите и диспозитива в частта за размера на уважения иск въззивният съд не се е произнесъл. В мотивите на решението от 11.ХІІ.2009г. /стр.42/ съдът е посочил, че за период от 590 дни /от 01.ХІ.2001г. до 13.VІ.2003г./ би могло да се реализира доход от 6578лв., в който размер искът е уважен. С поправения с решението от 03.ХІ.2010г. диспозитив началната дата на периода на пропуснатите ползи е определена на 01.ХІ.2001г., а не 01.Х.2001г., т.е. решението е приведено в съответствие с мотивите.
По въпроса по приложението на чл.250 ГПК с представените решения не се обосновава противоречива практика. В решение № 2172/16.Х.1972г. по гр.д. № 814/72г. ІІ ГО е прието, че чл.192 ал.2 ГПК /отм./ намира приложение само в случаите, когато очевидните фактически грешки са допуснати в някои от елементите на решението, посочени в чл.189 ал.1 ГПК /отм./, както и че когато от мотивите е видно, че съдът се е произнесъл по някое от исканията на страните, но решението не съдържа постановление по този въпрос, се касае до липса на решение, а не до ОФГ, и следователно решението не може да бъде поправено по реда на чл.192 ал.2 ГПК /отм./; такова е разрешението и в решение № 3359/29.ХІІ.1977г. по гр.д. № 2466/77г. ІІ ГО, като с него е прието, че в този случай ще е налице непълнота по смисъла на чл.189 ГПК /отм./, но не и явна фактическа грешка. В решение № 169/09.VІІ.1992г. на 5 чл. състав е прието, че в производството за допълване на решението не може да се иска пререшаване на спора по същество, по какъвто въпрос с атакуваното по настоящото дело решение въззивният съд не се е произнесъл.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответника по касация разноски не се следват, тъй като не са представени доказателства той да е направил такива за настоящата инстанция /договореното възнаграждение в размер на 400лв. не е внесено/.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС ІІ „г” отделение от 11.ХІІ.2009г. по гр.д. № 313/2009г., както и на постановеното по същото дело на 03.ХІ.2010г. протоколно решение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: