О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 893
гр. София, 18.12.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети декември, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3655 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Г. З. Е. срещу решение № 575 от 24. 04. 2018г. по в. гр. дело № 123/2018г. на Пловдивски окръжен съд, въззивно отделение, пети състав, в частта, с която е потвърдено решение № 4121 от 27. 11. 2017г. по гр. дело № 8610/2017г. на Пловдивски районен съд, гражданско отделение, 16 граждански състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г. З. Е. срещу Л. З. А. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата над присъдените 2000 лева до пълния предявен размер от 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от деликт от претърпяна лека телесна повреда /счупване на носните кости/, за извършването на която ответникът е признат за виновен с влязло в сила споразумение, одобрено с протокол № 38 от 21. 03. 2017г. по н.о.х.д. № 215/2017г. на Асеновградски районен съд, IV наказателен състав, ведно със законната лихва от датата на деликта до окончателното плащане. Горепосоченото въззивно решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която са отхвърлени предявените от Г. З. Е. срещу С. Г. А., А. И. Х., М. И. М. и А. Р. Б. искове с правно основание чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответниците при условия на солидарност да заплатят на ищеца сумата над присъдените 1 000 лева до пълния предявен размер от 3 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от горепосочения деликт, за който ответниците са признати за виновни с влязло в сила споразумение, одобрено с протокол № 38 от 21. 03. 2017г. по н.о.х. дело № 215/2017г. на Асеновградски районен съд, IV наказателен състав, ведно със законната лихва от датата на деликта до окончателното плащане, а първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частите, с които са уважени исковете по чл. 45 ЗЗД на ищеца срещу ответниците Л. З. А., С. Г. А., А. И. Х., М. И. М. и А. Р. Б..
В касационната си жалба ищецът Г. З. Е. излага доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено при нарушения на материалния закон и като необосновано – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба касаторът – ищец навежда доводи за наличие на основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Какво е съдържанието на понятието справедливост?“; 2/ „Какви са елементите за осъществяване на пълна оценка на едно негативно преживяване, с оглед присъждане на обезщетение за него, включени в „критерия за справедливост“?“; 3/ „Какви „стъпки“ включва процесът на оценяване на едно негативно преживяване, попадащи в „критерия за справедливост“?; 4/ „Следва ли и в каква степен, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, съдът да отчита (освен болките и страданията, понесени от пострадалото лице, всички неудобства, емоционални, физически и психически сътресения, които ги съпътстват) и обстоятелствата, сочещи на висока степен на вероятност за бъдещи прояви в здравословното състояние на пострадалия?“ и 5/ „Следва ли и в каква степен, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, съдът да отчете обезщетенията, определяни в съвсем сходни случаи? Налага ли се отчитане на обезщетенията в съвсем сходни случаи, имайки предвид указанията, дадени в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд, в което е посочено, че в нарушение на чл. 52 ЗЗД би било допускането на „разноречива практика относно размера на неимуществените вреди“ и „големи различия между присъдените размери на различни дела за съвсем сходни случаи“? Налага ли се отчитане на обезщетенията в съвсем сходни случаи, имайки предвид осъдителното решение от 19.10.2017 г. на Европейския съд по правата на човека по делото „В. срещу България“?“, по които въпроси сочи разрешаването им в обжалвания съдебен акт в противоречие с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 219 от 02. 12. 2014г. по гр.д.№ 1325/2014г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 124 от 11. 11. 2010г. по т.д.№ 708/2009г. на ВКС, ІІ т.о.. Касаторът твърди, че формулираните въпроси са във връзка с критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост и че по отношение на тях е осъществено не само основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с цитираната практика на ВС и ВКС, но също така те осъществяват допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед липсата на ясни и всеобхватни критерии, от които да се ръководят съдилищата при прилагане на нормата на чл. 52 ЗЗД. Релевира и очевидна неправилност като основание за допускане на касационния контрол в хипотезата на приложението на чл. 52 ЗЗД.
Ответникът по касационната жалба – Л. З. А. не подава отговор и не взема становище по същата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба на ищеца е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за неимуществени вреди с цена над 5000 лв. /искът срещу Л. З. А. е с цена 10 000 лв./. Не са налице обаче посочените от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въззивният съд е намерил за установено, че ищецът е пострадал от побой, нанесен му по хулигански причини на 27.07.2016г. около 23.30 часа в [населено място], [община] от ответника Л. З. А., който е извършил престъплението в съучастие със С. Г. А., А. И. Х., М. И. М. и А. Р. Б.. Посочил е, че ищецът не е предизвикал побоя, нападнат е в гръб, като носът му е счупен при първия удар, нанесен от ответника Л. З. А.. Приел е, че ищецът е претърпял неимуществени вреди от причинените виновно и противоправно леки телесни увреждания – счупване на носни кости и множество кръвонасядания и охлузвания по главата, лицето, гръдния кош, гърба и крайниците. Пловдивски окръжен съд е намерил, че извършването на деянието, неговата противоправност и виновност са установени с влязло в сила споразумение, одобрено с протокол № 38 от 21. 03. 2017г. по н.о.х. дело № 215/2017г. на Асеновградски районен съд, IV наказателен състав, което има силата на присъда и е задължително за гражданския съд съгласно чл. 300 ГПК.
При съвкупната преценка на приетите по делото писмени медицински документи – съдебно-медицинско удостоверение № 816/2016г., издадено след извършен на 02.08.2016 г. преглед на ищеца, както и 2 броя епикризи, издадени от УНГ клиника при УМБАЛ- П., Пловдивски окръжен съд е счел, че в резултат на процесния деликт ищецът Г. Е. е имал затруднено и невъзможно дишане, поради което са му извършени 2 операции на носа – на 28.07.2016г. и на 12.08.2016г.. Въз основа на кредитираните като безпротиворечиви показания на свидетелката А. К.- сестра на бабата на ищеца, и свидетелката Ж. Е.- баба на ищеца, е приел, че след побоя Г. Е. е бил в тежко състояние, трудно се е възстановил и е претърпял психически стрес, който не е отминал напълно.
Въззивният съд е посочил, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост съобразно правилото на чл. 52 ЗЗД. Като е съобразил следните конкретни обстоятелства: претърпените постоянни болки и страдания, множество притеснения и с оглед лекия характер на телесното увреждане на здравето на ищеца, както и предвид благоприятната прогноза за здравословното му състояние след протеклия гладко следоперативен период, настъпилите подобрения и липсата на усложнения съгласно епикризата от 15.08.2016 г., в съответствие с ППВС № 4/1968г., въззивният съд е достигнал до извод, че дължимото от ответника обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде в размер на 2 000 лв., поради което е отхвърлил като неоснователен иска за разликата над тази сума до целия претендиран размер от 10 000 лева.
Настоящият касационен състав намира, че е налице соченото от касатора – ищец основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по поставения материалноправен въпрос, преформулиран съобразно правомощията на касационната инстанция по смисъла на т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, за критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 45 ЗЗД, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С ППВС № 4 от 23.12.1968г. са дадени указания на съдилищата при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от деликт да вземат предвид обстоятелствата, при които е извършено увреждането. Изяснено е, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдилищата следва да изтъкват, обосновавайки присъдения размер на обезщетенията за неимуществени вреди, като посочват и значението им за определения размер. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането, като размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, вкл. оперативни интервенции, стигнало ли се е до разстройство на здравето, каква е медицинската прогноза за заболяването. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този аспект справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Удовлетворяването на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви /по вид или в количествено измерение/ при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. В същия смисъл е и застъпеното в множество съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК / решение № 93/23.06.2011 г. по т.д. № 566/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 111/01.07.2011 г. по т.д. № 676/2010 г. на ВКС, II т.о и решение № 104/25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т.о., приложени от касаторите, както и Решение № 223 от 27.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1839/2016 г., III г. о., ГК, Решение № 100 от 12.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3834/2016 г., IV г. о.и др./. С атакуваното въззивно решение при определяне на процесното обезщетение не са отчетени в достатъчна степен и всички обстоятелства с правно значение – вида на телесното увреждане /счупване на носни кости/, начин и обстоятелства, при което е получено и интензитета на понесените болки и страдания /физически и психически/ от побоя и проведения лечебен процес, неговата продължителност, непреживения все още страх от подобни хулигански прояви, претърпените две оперативни интервенции по наместване на счупените носни кости, причинената социална изолация с оглед конкретната личност на пострадалия, с призната отпреди деликта 71% трайно намалена работоспособност заради „двустранна кондуктивна /проводна/ загуба на слуха“ и обществено – икономическата конюктура в страната към момента на непозволеното увреждане, в противоречие с ППВС № 4/1968г. и горецитираната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с оглед извършване на преценка дали присъденото обезщетение за неимуществени вреди удовлетворява критерия за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД.
На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 575 от 24. 04. 2018г. по в. гр. дело № 123/2018г. на Пловдивски окръжен съд, въззивно отделение, пети състав, в обжалваната му част.
Делото да се докладва на председателя на Трето гражданско отделение на ВКС за насрочване, при съобразяване че спрямо касатора е приложима нормата на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК. Страни в настоящото касационно производство са ищецът Г. З. Е. и ответникът Л. З. А..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.