О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 362
гр. София, 11.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети октомври, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева ч. гр. дело № 3227 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ответницата А. В. Т. срещу определение № 15522 от 13. 06. 2017г., постановено по ч.гр.д. № 6800/2017г. по описа на СГС, VІ търговско отделение, с което е обезсилено определение № 33016 от 10. 02. 2017г. по гр. дело № 67026/2015г. на СРС по чл. 248 ГПК и вместо него е постановено ново определение, с което е оставена без разглеждане като недопустима молбата на касаторката Т. от 07. 12. 2016г. с правно основание чл. 248 ГПК за допълване на определение № 4209 от 09. 04. 2016г. по гр. дело № 67026/2015г. на СРС в частта за разноските. Касаторът Т. претендира заплащане на съдебните разноски в настоящото частно касационно производство съгласно представен списък по чл. 80 ГПК.
Ответникът по частната касационна жалба Л. Х. Т. подава отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, в който поддържа становище за нейната недопустимост на основание чл. 274, ал. 4 ГПК, тъй като обжалваното определение е постановено по брачни искове за упражняване на родителски права, решенията по които съгласно действащата редакция на чл. 280, ал. 2, т. 2 ГПК, публ. ДВ бр. 8/2017г., не подлежат на касационно обжалване, а съгласно чл. 274, ал. 4 вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК не подлежат на касационно обжалване и постановените по такива дела определения. Евентуално твърди, че частната жалба е неоснователна, тъй като искането на ответницата с правно основание чл. 248 ГПК е просрочено, направено след изтичане на срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, започнал да тече от получаване на препис от въззивното определение, с което е потвърден първоинстанционния съдебен акт за прекратяване на производството по делото поради отсъствието на международна компетентност на българските съдилища по предявените искове с правно основание чл. 51, ал. 4 СК. Излага и довод за недължимост на съдебни разноски в производство по спорна съдебна администрация, каквото счита, че е настоящото.
Частната касационна жалба е допустима като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, срещу определение на въззивен съд по частна жалба срещу първоинстанционно определение, с което е допълнено на основание чл. 248 ГПК в частта досежно разноските преграждащото хода на делото първоинстанционно определение по искове с правно основание чл. 51, ал. 4 СК вр. с чл. 59, ал. 9 СК за изменение на родителските права, мерките относно тяхното упражняване и местоживеенето на роденото от прекратения брак общо малолетно дете, определени с утвърденото от съда споразумение по чл. 51 СК, подлежащо на касационно обжалване съгласно специалната норма на чл. 28, изр. 2 КМЧП. Последната предвижда допустимост на касационния контрол върху определението, с което съдът се е произнесъл по въпроса за международната компетентност на българския съд. Специалната норма на чл. 28, изр. 2 КМЧП изключва приложението на общата норма на чл. 280, ал. 2, т. 2 ГПК в сега действащата й редакция, публ. ДВ, бр. 8 от 2017г., изключваща касационния контрол на решения по брачни искове с правно основание чл. 51, ал. 4 вр. с чл. 59, ал. 9 СК. В гореизложения смисъл възражението на ответника по частната касационна жалба /ищец в исковия процес/ за недопустимост на частната касационна жалба на основание чл. 278, ал. 4 вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК е неоснователно.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към частната касационна жалба касаторката навежда доводи за наличие на основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния процесуалноправен въпрос: От кой момент започва да тече срокът по чл. 248, ал. 1 ГПК за подаване на молба за допълване или изменение на съдебния акт в частта за разноските?, който според нея е разрешен в противоречие със задължителната практиката на ВКС, а именно с т. 14 ТР № 6 от 06. 11. 2013г. по т. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящото исково производство е образувано по предявени от ищеца Л. Х. Т. срещу ответницата А. В. Т. брачни искове с правно основание чл. 51, ал. 4 СК вр. с чл. 59, ал. 9 СК за изменение на родителските права, мерките относно тяхното упражняване и местоживеенето на роденото от прекратения с развод по взаимно съгласие брак между страните малолетно дете Л. Л. Т., род. на 16. 05. 2008г., определени с утвърденото от съда споразумение по чл. 51 СК в постановеното по гр. дело № 14681/2010г. на СРС, 82 състав бракоразводно решение. С определение № 4209 от 09. 04. 2016г. по гр. дело № 67026/2016г. на СРС, Трето г.о., 80 състав, производството по горепосочените брачни искове е прекратено като недопустимо поради отсъствието на международна компетентност на българските съдилища спрямо тях с оглед установеното към момента на предявяването им обичайно местопребиваване във Великобритания на детето съгласно чл. 8, ал. 1 Регламент № 2201/2003г. на СЕО от 27. 11. 2003г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност. Горепосоченото първоинстанционно прекратително определение е влязло в сила на 11. 11. 2016г., като потвърдено с въззивно определение от 12. 08. 2016г. по ч. гр. дело № 7533/2016г. на СГС, ГО, Трети – „Г“ състав, последното необжалвано пред касационната инстанция в законния преклузивен срок.
В първоинстанционното прекратително определение от 09. 04. 2016г. по гр. дело № 67026/2016г. на СРС, Трето г.о., 80 състав, съдът не се е произнесъл по отговорността на ищеца за съдебни разноски, макар такова искане да е било направено от ответницата своевременно, в отговора на исковата молба. Поради това с писмена молба от 07. 12. 2016г., ответницата – настояща касаторка е поискала допълването на това първоинстанционно определение на основание чл. 248 ГПК в частта за разноските чрез присъждането й на сторените пред първата съдебна инстанция разноски за адвокатски хонорар и за превод на писмени доказателства по делото от английски език на български език. СРС е счел молбата на ответницата с правно основание чл. 248 ГПК за допустима. Като я е разгледал по същество, с определение № 33016 от 10. 02. 2017г., е допълнил досежно разноските определението си от 09. 04. 2016г. по гр. дело № 67026/2016г. на СРС, осъждайки ищеца Л. Г. Т. да заплати на ответницата А. В. Т., на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, сумата 616 лв., включваща намален до минималния размер по чл. 21 Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения хонорар за един адвокат в размер на 400 лв. по възражение на насрещната страна за прекомерност с правно основание чл. 78, ал. 5 ГПК, и разноски за превод на писмени доказателства в размер на 216 лв..
Въззивният СГС, сезиран с частна въззивна жалба от ищеца срещу определение № 33016 от 10. 02. 2017г. на СРС, е счел молбата с правно основание чл. 248 ГПК на ответницата А. В. Т. от 07. 12. 2016г. за просрочена, при което е обезсилил първоинстанционното определение от 10. 02. 2017г. като недопустимо и вместо това е постановил ново определение, с което е оставил без разглеждане като просрочена горепосочената молба по чл. 248 ГПК. За да направи този извод, СГС е приел, че макар по делото да няма данни ответницата да е уведомявана от съда за първоинстанционното прекратително определение от 09. 04. 2016г., тя е уведомена за същото с получаването на уведомлението за въззивното определение от 12. 08. 2016г., с което първото е потвърдено – на 03. 11. 2016г., която е и най – късната дата на узнаване на първоинстанционния прекратителен съдебен акт. Молбата с правно основание чл. 248 ГПК е подадена на 07. 12. 2016г., т.е. след повече от един месец от узнаването, поради което според въззивния съд е просрочена и като такава – недопустима.
Настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд, приема, че формулираният от касаторката правен въпрос е обуславящ за изхода на настоящото производство по чл. 248 ГПК и е разрешен в обжалвания съдебен акт в противоречие с постановките на т. 14 ТР № 6 от 06. 11. 2013г. по т. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, поради което по него следва да бъде допуснато касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Съгласно т. 14 ТР № 6 от 06. 11. 2013г. по т. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, съдебните актове, които подлежат на самостоятелно обжалване, се съобщават на страните, на които съгласно чл. 7, ал. 2 ГПК съдът връчва препис от акта. Моментът на съобщаване на подлежащия на инстанционно обжалване съдебен акт на страната, с връчване на препис от този акт, е началният момент, от който започва да тече срока по чл. 248, ал. 1 ГПК за подаване на молба за допълването или изменението му досежно разноските. Ако съдебният акт не е съобщен от съда на страната с връчване на препис от същия и липсват доказателства тя да е узнала за съдържанието му по друг начин, срокът по чл. 248, ал. 1 ГПК за подаване на молба за допълване или изменение на този акт досежно разноските не е започнал да тече и подадената молба по чл. 248 ГПК не е просрочена. Връчването на съобщение на страната за резултата от въззивното обжалване на съдебния акт /въззивния съдебен акт/, придружено с препис от въззивния акт, е равнозначно на съобщаване на акта по смисъла на чл. 248, ал. 1 ГПК, когато във въззивния акт е възпроизведено съдържанието на първоинстанционния акт в частта за съдебните разноски или от текста на въззивния акт може да бъде направен недвусмислен извод за произнасянето на първоинстанционния съд по отговорността на страните за деловодните разноски, вкл. за пропуска му да се произнесе по този въпрос. При незасягане въобще на въпроса за отговорността на страните за съдебни разноски в първоинстанционното производство от въззивния съд, във въззивния съдебен акт, неизпълненото задължение на първоинстанционния съд да съобщи първоинстанционния акт и да връчи препис от него на страната, има за последица незапочване на течението на срока по чл. 248, ал. 1 ГПК. Подадена в такава хипотеза молба с правно основание чл. 248 ГПК всякога е в срок, тъй като срокът започва да тече от момента на съобщаване на обжалваемия съдебен акт на страната. Като е възприел противното в обжалваното с настоящата частна касационна жалба определение, въззивният съд е дал разрешение на поставения правен въпрос в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По съществото на частната касационна жалба:
Изводът на въззивния съд, че подадената от ответницата молба с правно основание чл. 248 ГПК за допълване на първоинстанционното прекратително определение № 4209 от 09. 04. 2016г. по гр. дело № 67026/2016г. на СРС, Трето г.о., 80 състав, в частта досежно разноските, е неправилен. Първоинстанционното прекратително определение от 09. 04. 2016г. въобще не е съобщавано на ответницата. Първото съобщение, което тя получава е за въззивното определение от 12. 08. 2016г., с което е потвърден първоинстанционният прекратителен съдебен акт, като й е връчен препис от въззивния акт. Датата на връчване на горното съобщение е 03. 11. 2016г.. Следва да бъде посочено също, че на ответницата Т. не е изпращан и тя не е получавала препис от частната въззивна жалба, по която е постановено въззивното определение от 12. 08. 2016г.. В последното не е обсъждан въобще въпроса за отговорността на страните за съдебни разноски в настоящото исково производство, вкл. за поисканите от ответницата в отговора на исковата молба такива, дължими от ищеца и в хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК, поради което съобразно отговора на правния въпрос, по който е допуснато настоящото касационно обжалване, следва да се приеме, че към момента на подаване на молбата с правно основание чл. 248 ГПК от 07. 12. 2016г. ответницата не е уведомена за произнасянето на първоинстанционния съд досежно съдебните разноски, вкл. за липсата на такова произнасяне, поради което срокът по чл. 248, ал. 1 ГПК не е започнал да тече и молбата й с правно основание чл. 248 ГПК не е просрочена.
Атакуваното въззивно определение е неправилно и като такова следва да бъде отменено, а вместо него съобразно правомощията на касационната инстанция по чл. 278, ал. 2 ГПК следва да бъде постановено ново определение, с което да бъде разгледана молбата от 07. 12. 2016г. с правно основание чл. 248 ГПК по същество.
При прекратяване на процесното исково производство като недопустимо поради липса на международна компетентност за българския съд, ответницата Т. има право на съдебни разноски на основание чл. 78, ал. 4 ГПК. Възражението на ищеца Т. за недължимост на съдебни разноски, поради това, че производството е такова по спорна съдебна администрация и не решава със сила на пресъдено нещо спор за материално право, а само оказва съдействие при упражняване на граждански права, ползвайки и двамата родители, е неоснователно. Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове с правно основание чл. чл. 51, ал. 4 СК вр. с чл. 59, ал. 9 СК за изменение на родителските права, мерките относно тяхното упражняване и местоживеенето на роденото малолетно дете на страните от прекратения с развод по взаимно съгласие брак, определени с утвърденото от съда споразумение по чл. 51 СК в постановеното бракоразводно решение. Производството е исково, а не за спорна съдебна администрация, каквото например е производството по чл. 127 СК, поради което по отношение на отговорността за съдебни разноски са приложими нормите на чл. 78 ГПК.
Ответницата Т. е поискала присъждане на сторените деловодни разноски в отговора на исковата молба, своевременно, поради което следва да й бъдат присъдени на основание чл. 78, ал. 4 ГПК действително направените разноски в първоинстанционното производство за хонорар за един адвокат и за превод на писмени доказателства от английски език на български език. При направено възражение от насрещната страна за прекомерност на платения адвокатски хонорар с правно основание чл. 78, ал. 5 ГПК и при съобразяване с фактическата и правна сложност на делото, платеният от ответницата хонорар за един адвокат в размер на 960 лв. следва да бъде намален до посочения в чл. 7, ал. 1, т. 4 Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения размер от 300 лв.. Представени са доказателства и за направени разноски за превод на писмени доказателства в размер на 216 лв., поради което ищецът дължи на ответницата на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата 516 лв. – съдебни разноски в първоинстанционното исково производство. Налице са предпоставките на чл. 248 ГПК за допълване на първоинстанционното определение, с което исковото производство е прекратено като недопустимо, в горепосочения смисъл.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 15522 от 13. 06. 2017г., постановено по ч.гр.д. № 6800/2017г. по описа на СГС, VІ търговско отделение.
ОТМЕНЯ определение № 15522 от 13. 06. 2017г., постановено по ч.гр.д. № 6800/2017г. по описа на СГС, VІ търговско отделение, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДОПЪЛВА на основание чл. 248 ГПК определение № 4209 от 09. 04. 2016г. по гр. дело № 67026/2016г. на СРС, Трето г.о., 80 състав, в частта досежно разноските, както следва:
ОСЪЖДА Л. Г. Т., ЕГН: [ЕГН], да заплати на А. В. Т., ЕГН: [ЕГН], сумата 516 лв. – съдебно – деловодни разноски в първоинстанционното исково производство, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.